Отчет… и изводи.

Днес имах времето да огледам внимателно блога си, двадесетина поста назад. И забелязах нещо, което никак не ми хареса.

Това вече не е блог. Не е дневник. Превърнал се е в суха скучна поредица от тъпи есета. Живият човек зад тях го няма. Има някакъв Велик Индоктринатор, който оповестява на света каквото сметне за необходимо да му сведе. Толкова.

Това ли съм? По начало? Или съм се превърнал в това някъде по пътя?

Не знам. Не ми пука. Но не съм съгласен да бъда такъв. Искам да бъда обикновен, жив човек. И пред другите, и най-вече пред себе си – защото този блог е за мен много повече огледало, отколкото средство за представяне пред околните. Всеки блог, който просто описва простичките неща, които човекът е правил през деня, и на които се е радвал, струва сто пъти повече.

Така че смятам да направя същото.

Днес… ами, днес тичах по клиенти. Както и всеки друг ден. Инсталирах драйвер за принтер при едни. Оправях запецнала при стартиране машина при други. Обикалях града да търся UPS за трети. Забравих да мина и да довърша започнатата вчера инсталация на Линукс десктоп при четвърти – ще трябва да го правя утре.

Преборих успешно проблем с разглеждане на купища фирмена информация, записана в база на Access 97, под XP, при специалисти по организиране на семинари (и разпитвах междувременно няма ли как да се организира един бизнес-семинар за свободен софтуер, да види бизнесът, че това е хубаво нещо, че става за използване, и дори може би заслужава подкрепа).

При други клиенти си играх на гонитба на призраци – в работната група внезапно се намесваше през кварталната локална мрежа някаква машина, обявила се за master domain controller. Или може би бот се опитваше да атакува Windows-ите там – не зная, нямах как да го различа с подръчни средства, и през опитите за филтри на провайдера. Резултат – работната група е невъзможно да се браузва, докато въпросната тайнствена машина е включена… Колкото и да не искат клиентите, май ще се наложи да сложим един линуксовски gateway. (За което аз лично не съжалявам особено.)

Поблъсках си главата над някои проблеми на свободния софтуер. Идеи – колкото щеш. Винаги това ми е бил проблемът – идеи много, а не смогвам да върша всичките… Обещах на един приятел да помогна с превеждане на нещо – нещото се оказа над 1 мегабайт текстов файл, но няма да си взема думата назад. От шопско потекло съм. А и още един познат чака за помощ в превод. За бой съм. Ама не по главата. Няма да има полза.

Водих дълъг разговор с една случайна позната, по проблемите на живота. Научих немалко, и се замислих над доста неща в себе си. За да стигна до извода, че може и да не съм съвършен, но ако си дялам треските, ще стане от мен човек. 🙂 И че може би една разходка по Витоша не е лоша идея. 🙂

Съставям си в момента списъка със задачите за утре. Пак не е къс. И слава богу – един проспан ден в повече е един живян ден по-малко. Ако ми остане малко време вечерта, ще се опитам да си поподредя и поизчистя офиса. Трябва ми още един стелаж, за всякакви части – събират се. Пари за него – ще видим как ще се очертае балансът на края на месеца.

Ей така изглежда ежедневието ми. Прозяваш ли се вече, драги читателю? Теб питам. Точно теб. А в твое лице – и себе си… Ако се прозяваш, ще те разбера напълно – сигурно твоето ежедневие е съвсем същото. Защо изобщо четеш тоя блог?

Ще ти кажа. Защото търсиш нещо необикновено. Нещо, което ти не си. Нещо, което да оцвети сивия ти ден, и да го направи пъстър. Затова и висиш в момента пред екрана, и ми се чудиш – на психоаналитик ли се правя, или какво? Особено при положение, че ти – това съм и аз, и съдя себе си наравно с теб, независимо дали го искам… И се питаш – ами след като чета за същите сиви неща, защо ми е да го чета?

Да, ама не. Сиви са за теб, човече. За мен никак не са сиви. Оставил съм зад себе си немалко щастливи хора днес. Едни успяха да си отпечатят справките, и да си свършат работата. Да беше видял усмивките по лицата им! Други са изкарали някой лев днес с компютъра си, и ще имат какво да ядат. Намерих повод да си самоиздърпам ухото, и да си припомня, че не е хубаво да се разсейвам. Борих се няколко часа с нещо, с което никога не съм се сблъсквал досега – и открих на какво се дължи, почти с голи ръце, в пряк и преносен смисъл…

Мамка му, по-малко пъстро ли е това от кой да е приключенски филм? Като изключим че не съм се клал и стрелял, това с нищо не отстъпва на нашумелите блокбъстери! Не е денят сив и скучен, драги. Ти си далтонист, ако мислиш така. Причината да не виждаш цветовете е не в ежедневието, а в очите, с които го гледаш.

Сега ще постна този запис в блога, ще си яхна колата и ще потегля към къщи. Ще гледам как летят покрай мен светлините на нощния град, жълти, бели, осветили мисгериозно мрачните къщи, разкриващи и скриващи едновременно тайнствата на уличките и пресечките. И във всеки осветен прозорец ще виждам богатство на случки, цветове, красота, история, което и дебел том не може да опише. Ще лавирам колкото мога ловко между дупките по пътя – най-реалната “електронна” игра на света. Ще пресмятам къде точно ще се вместя в светофара, и как да пропусна чакащия да излезе от някоя пряка, без да спра. Ще срещна в петнайсетте нощни минути оттук до нас цяла епопея от случки и гледки, повече, отколкото в целия живот на много сивозрящи.

Прав си да не четеш блога ми, читателю драги. Изключи това желязо, излез на прозореца и се огледай! Ще видиш повече и по-интересни неща, отколкото ще намериш тук и за хиляда години. Или запрати ума си към небето, или под земята, или в дълбините на душата си. Просто се научи да гледаш, отвори очите си, и вместо да просиш за мизерни медни грошове от цветове и живот, отвсякъде ще те заливат купчини неизброими съкровища. И ще преливаш от тях до степен да не можеш да издържиш гледката на просяка до теб, и да искаш да го засипеш с купища от безброя, който имаш.

И утре ще е като днес. Всяко нещо, което ще подхващам, ще ми носи цял един живот богатство. Ако твоите дела ти носят само сивота и скука… Де да знам.

В такъв случай… може и да си е струвало да прочетеш блога ми.

(Дано не се стигне някой ден дотам да си струва да го препрочета и аз.)

6 Responses to 'Отчет… и изводи.'

  1. Алекс Says:

    Незнам до колко би ти помогнало, но ако не е някаква фирмена тайна, прати ми някой от текстовете – стига да не е на свръхпрофесионален жаргон, мисля, че ще се справя. Поне после ще ти остане да редактираш, не да го правиш като цяло… В офиса имам чудесни речници и атмосфера, а напоследък – и свободно време:-). Ако мога с нещо да помогна, просто кажи.

  2. Anonymous Says:
  3. Wankata Says:

    Винги съм обичал ICQ, а в последно време и други протоколи за разменянае на кратки съобщения в реално време. Когато виждах една приятелка онлайн всяка вечер, винаги я питах: “Как прекара днес? Как си? Какво ти се случи днес?” и всякакви подобни. Отговорът на всеки въпрос в тази насока беше: “оки”. Е, само оки ли? Нищо интересно ли не ти се е случило?, питам аз. “Ами всъщност не!”. Тогава много се ядосвах на апатията и правех следното нещо. Разказвах си деня по възможно най-скучният начин, като не пропусках нито една фактологична подробност. Предполагам, че съм я приспивал така. След това й разказвах деня не просто като фактология, а така както съм го докоснал със сърцето си и се появяваше чудно красива история от наистина “сив” ден. Всичко е от онзи тутупкащ орган вляво…

  4. Григор Says:

    Алекс: Можеш да помогнеш на цяла България, ако се свържеш с един чудесен момък (а отскоро – и горд баща :-)). Името му е Христо Христов, и е отговорникът на българския превод на OpenOffice.org 2.0. И той, и останалите от проекта превеждат, та пушек се вдига – но работата е много, и още един ум ще бъде благодеяние за всички българи, които обичат свободния софтуер! (А аз все му обещавам, че ще помогна, и все не смогвам да стигна до това… 🙁 ) Адресът му е icobgr@abv.bg.

    Ванка: Именно! 🙂

  5. Алекс Says:

    Писах му:) Благодаря.

  6. Таня Says:

    Вече знаеш, че чета блога ти, точно защото виждам много цветове в него. А това с “оки”-то толкова познато ми звучи /аз лично не го употребявам/ – имам чувството, че Ванката и аз познаваме един и същи човек.
    Първо започнах да чета избирателно. Сега чета всичко подред, връщайки се назад. Може би няма да прочетеш този постинг, но няма значение. Харесва ми това, че ти споделяш много полезни неща с нас – не само материални – Велосипедите и онова за инсултите. Ти споделяш полезни неща за душата, показвайки ни как се чувстваш и как дори когато ти е криво, успяваш да завъртиш винаги към доброто.
    Много е ценно, защото понякога аз самата не знам как това се прави и виждам, че всъщност е много просто. Остава само да кажеш и как си направляваш сънищата, че нещо напоследък много гадни ги сънувам…
    Вече имам напредък с негледането на телевизия, не че я обвинявам само нея, затова че ми е тъпо, но си оказа своето значение. Светът наистина придоби повече цветове, именно защото поисках да ги видя – цветовете в истинския живот, а не на екрана…

Leave a Reply