Писането: Технологията

Една от малките ми “тайни” е, че страдам от дефицит на вниманието. Веднъж правих психологически тестове, покрай опит да открия помощ. Вежливата психоложка учтиво ми каза, че резултатите ми във всички други области са направо изключителни, а дори и във вниманието не са много под долната граница на нормата… Обелете моралната подкрепа, и ще разберете за какво става дума. Не се оплаквам – просто обяснявам защо работя по този начин.

(Психоложката ми предложи като лечение психотерапевтична помощ, за да си приема проблема. Попитах я в отговор как ще реагира, ако отиде на зъболекар, и той й предложи психологическа помощ, за да си приеме проблема… Иначе, знам какво го лекува перфектно. Ама просто непредставимо перфектно. Кокаин, дори в смешни дози. Метамфетамин – също. Благодаря сърдечно, предпочитам психоложката.)

(Споменах ли, че страдам от дефицит на вниманието? 🙂 )

Изливането на всички описани елементи в разказа е задача, която не е по силите ми да направя отведнъж, или дори от десет пъти. Винаги пропускам много неща (всеки пропуска, но аз – много повече от кой да е мой познат). Затова минавам през историята много и много пъти, докато не впиша повечето нужни неща (правя същото и когато пиша програми, или каквото и да е друго). Ако искам да стане истински добра, вероятно трябва да мина през нея 40-50 пъти; ако нямам друго за вършене в същото време, и го правя денем, вероятно броят ще спадне наполовина. Рядко обаче имам времето за повече от 8-10, и като правило пиша много късно вечер, когато съм твърде преуморен за сериозна работа, и докато довършвам нещо друго. Резултатът е какъвто следва да се очаква. 🙁

Описвам най-напред сюжета: това е скелетът на историята. Не става отведнъж. Различните части излизат и стават ясни по различно време (а пък са в главата ми в годен за описване вид в още по-различно). Минавам няколко пъти, всеки път добавям различни парчета, а понякога махам невръзващи се, разклонения към други, несъвместими сюжети и събития. Докато всички кости в скелета не си застанат по местата.

След това няколко преминавания допълвам, чистя, следя за логиката и свързаността на действието. На всяко минаване оправям стотици глупави и смешни грешки… Когато грешките намалеят, минавам към следващия етап – ще има още много редакции, и възможности за коригиране на сюжета.

Следващият етап, може би основното писане, е разказът на героите. Трябва да го предам абсолютно точно, без да лъжа какво са правили, как са реагирали, как са се чувствали… Понякога се оказва, че още при писането на сюжета съм излъгал, че той няма как да е такъв, защото някой герой не може да направи нужното. И сюжетът се налага да претърпи обрат: разказът вече описва нещо друго, често далеч не толкова интересно, но пък вярно. А понякога и направо прекалено скучни неща – и тогава го изоставям. И без това имам много повече идеи, отколкото смогвам да напиша.

Понякога честността на героите вреди и по други начини. Една от причините “Ортодокс” още да няма крайна версия е, че е ужасно сухо повествование. Искам да бъде много по-описателен и богат. Да налея в него атмосфера, усещане, красота… Идете обаче обяснете на калпазанина Петърчо, че трябва да зяпа (и забелязва!) какви красиви гори и хълмове са наоколо, колко селски изглеждат каруците със сено, колко идилична е атмосферата, колко чист е въздухът. За други работи е безценен, но за това хич го няма. На Христина също не й пука за тези неща, пък и историята не я разказва тя… Ха сега де?

Следващият етап – това е основният ритъм. Ако разказът на героите е хванат истински добре, половината работа по ритъма вече е свършена. Винаги обаче остава предостатъчно за улавяне и доизпипване. Владеенето на ритъма позволява предаване на много фини нюанси, които обикновено не е подходящо да бъдат изразявани с думи – “разопакова подаръка”.

Ритъмът е изключително богато и многостранно средство. По-богато дори от музиката в един филм. Можете да оставите действието да го изнесе почти само той. Или да правите с него поддържаща оркестрация на описанието. Можете неусетно да го отделите от хода на събитията, и да внесете различно, или допълващо настроение или усещане изцяло чрез него. Великолепен е за предаване на сублиминални послания. Някой път може би ще надраскам нещо изцяло като упражнение по ритъм. Ще иска време, което нямам, но ми е интересно – може да успея да го заделя.

Стилът е важен етап. Ако героите са били откровени в разказа си, много от стила ще е дошло само. Както казва Ники Теллалов, едно джудже не може да каже “мрачен като дъждовен облак” – от него ще чуете “мрачен като изоставена мина”. Герой, идващ от Средновековието, не само няма как да използва думи като “автомобил”, “компютър” или дори “палто” – ако не е учен, той няма да може да брои до много, няма да изповядва в буквалния им вид хуманистки идеали, създадени чак през 18 век, и т.н. Кобилицата на кладенеца ще прилича на кран само на градско чедо от 19-21 век. Неандерталецът при вида на котка ще се опита да я убие – той не знае, че има домашни котки…

Същото важи за описанията. За определени цели може да е добре да оприличите стадото овце на електрони в полупроводник, или пък морските вълни на слънчеви протуберанси. Един овчар или моряк обаче надали ще си послужи с тези сравнения. Библиотекар и наркодилър виждат света и ценностите му по съвсем различен начин, освен ако не се занимават и с другото (мирогледът е чудесно средство за намек, нали?)…

Следващият етап е алитеративното предаване. Тук пада игра с думите, така че да озвучат текста. Дори когато човек чете наум текст, алитерацията на думите има ефект (макар и по-слаб, отколкото при слушането на прочетен текст). Доброто алитериране подпомага основно ритъма на повествованието, но може да бъде и чудесно самостоятелно средство за предаване на настроения, душевни състояния, отношения…

Често в историите вграждам разни щури експерименти. “Бунището” беше опит да бъде реализирано като семантична машина: колкото повече се опитва да го тълкува човек, толкова повече нови тълкувания се отварят. (За съжаление, не стана добре – може да увлече в Манделброта на тълкуванията само много любопитен и неуморен ум.) “Ортодокс” е страничен ефект от опит за псевдопрогностика: изследване на обществен континуитет от нива на развитие, който поддържа целостта си и търси дивергенция и хибридизация на всяко ниво. На ниво на развитие около нашето той би дал разнообразие от общества, всеки поставил акцент върху тясна област от аспектите на настоящето ни, реални или художествени. (Зад хумористичната външност е изследвано взаимодействието, и неизбежно хибридизацията, на три различни нива на развитие, и всъщност дивергентни посоки.) Любопитен съм колко ли читатели са забелязали, че този начин на развитие е трудно избежим – твърде изгоден е…

Понякога описвам шантави технически или социални идеи, които са ми хрумвали – било като основна част от действието, било като съвсем страничен детайл. Неведнъж съм виждал агрегати, в които управлението на поток флуиди става със страничен по-слаб поток – по същество флуидно реле: оттам дойде идеята за газово-флуидния компютър в “Гайдите на бай Добрин”. Мелодията на капките в “Царството на сънищата” е напълно изпълнима: много хипнотизатори си служат за въвеждане с монотонна музика – ако е тиха ударна, с подходящо разпределени тактове, би била перфектната. Моделът на зарибяване на клиенти в “Ясновидци” не само е работещ, но дори е бил използван, докато разпространението му не е било спряно от мерките срещу спама… За читателя тези идеи са вкусна подправка, която помага да бъде преглътнато посланието. За мен са весела игра, за която нямам време в реалния свят, и я реализирам в измислени светове.

Експериментите с тъканта на разказа и шантавите идеи не си противоречат, дори напротив. Когато читателят е съсредоточен върху разбирането на идеята, словесният експеримент действа зад гърба на ума му по-необезпокояван.

(Сега разбирате ли колко бедни, сухи, некадърни и недопипнати са дори най-добрите ми разкази? Колко много, много по-добри биха могли да бъдат?… Аз го усещам непрекъснато, дори когато не ги чета – нали винаги са в мен. И понякога ми идва да плача от яд, че нямам времето и силите да ги направя толкова добри, колкото бих могъл, дори със сегашните си хилави умения. Все си обещавам, че ще намеря време и сили да ги оправя, или да направя по-добри следващите – и все не успявам…)

17 Responses to 'Писането: Технологията'

  1. Неандерталеца Джо Says:

    >”Неандерталецът при вида на котка ще се опита да я убие”

    А-де, без обиди!
    🙂
    А сега сериозно.
    Дефицитът на вниманието и на мен ми е голям проблем. Ама явно ти го компенсираш с огромно търпение (и може би спокойствие ?), което при мене тотално липсва.

  2. Неандерталеца Джо Says:

    Опа, сега забелязах това за “хилавите умения”.
    Разбирам, че това което ти е в главата е много по- по най-различни показатели, от това коетов крайна сметка излиза, айде по традиция да кажем “на хартия”, ама и то е на изключително ниво.
    Не знам един професионален критик как би ти оценил творбите, аз съм само читател, но в крайна сметка писателите пишат не за критиците.
    А и не съм единственият на това мнение 🙂

  3. rordin Says:

    можеш ли да кажеш как може да се намерят въпросните тестове за диагностициране на ADHD.

  4. Григор Says:

    @Неандерталеца Джо: Ако проблемът ти не е на физиологично ниво (често не е), търпеливо и старателно приучване към контрол и задържане на вниманието помага чудесно. Иначе, търпението и упорството е единственото спасение. Като си без крак, или се научаваш да ползваш протеза, колкото и да е неудобна, или си инвалид, и точка.

    А за на хартията и в главата – вземи някой от разказите ми, и погледни спазва ли добре описаната процедура. И прецени колко по-добър щеше да бъде, ако беше изпипан по нея както трябва…

    @rordin: Ами, на мен ми ги намери психоложката, при която ходих. Иначе вероятно не е проблем да се намерят в нета.

  5. rordin Says:

    всъщност въпросът ми беше това изобщо в българия познато ли е като “заболяване”.

  6. Григор Says:

    @rordin: Да, но е дефинирано като нозологична единица само при деца. (Донякъде с основание – в големия процент от случаите то отминава през пубертета.) Медикаментозно лечение няма утвърдено в България, а за съжаление психотерапията има почти нулев ефект при предимно ендогенните случаи (почти 100% от случаите, в които се запазва и при възрастни, са от тази категория)..

  7. none Says:

    metamfetaminche a, hitrqga si ti, probvai nqkoi da te snabdi s Ritalin ili Aderal haha, ta tezi dvete im gi predpisvat na decata s ADD (ADHD) v Statite. za nemedicinski celi xvasta dovolno, a e napraveno za ejednevna upotreba (vupreki che edin priqtel, koito strada ot tova, kato se poqvi sutrin v ofisa, prilicha na men kato izlizam v 8 sutrinta ot parti xaxaxa, zenicite mu eeeeeeeeeei takiva)

  8. Григор Says:

    @none: Мога да си намеря което и да е от изброените (вкл. кокаин) когато си поискам; отделно от това, съм достатъчно добър химик, за да си синтезирам почти което си поискам – още на 12-годишна възраст успях да получа атропин от лесно достъпни по Татово време неща… И доста малко хора в България знаят за различните им лекарствени форми, приложението и ефектите им повече от мен.

    Въпросът е дали искам да ги взимам, или не. На този етап нямам нито капка желание.

  9. rordin Says:

    добре – към какъв касапин трябва да се обърна в крайна сметка? невролог или нещо друго?

  10. Григор Says:

    @rordin: Към психиатър или психотерапевт. По принцип ADHD е по-скоро неврология като същност, отколкото психиатрия, но невролог надали ще се напъне да ти помогне (ако не е истински лекар, ама такива напоследък са много голяма рядкост). Психиатрите и психотерапевтите е по-вероятно да проявят интерес (въпреки че методите за лечение, които те ще ти предложат, пък имат твърде малък шанс да ти помогнат).

  11. rordin Says:

    мдаа, гледам си доктор хаус и се чудя кога ли ще видя в района лекар, който да иска да се развива…сигурен съм, че ги има де.

  12. Григор Says:

    @rordin: Има ги, ама не е лесно. За да се развива, трябва да има нещо навито там вътре…

  13. sv Says:

    Много точно казано е последното. А относно дефиците не вниманието – това май е обратната на мойта диагноза. Аз все си страдам от прекалено внимание и съсредоточаване. Иначе казано – много задълбаване в онова, което носи напрежение, и твърде малко отпускане върху онова, което създава удоволствие.
    Психологията е интересно нещо – все пак е, тк д се каже, най-човешката наука. Но въпросът е, че и там не можеш на всеки да се довериш; повечето са кухи лейки, тръгнали да ти доливат неизвестно какво.

  14. Албена Says:

    Хм….а къде могат да се намерят хора като теб?!? Искам такива за приятели 🙂

  15. Григор Says:

    @sv: Ами, затова човек има глава – за да преценява. 🙂

    @Албена: По блогове. По чат-стаи. В училище. На улицата. В болницата… Почти навсякъде. 🙂 Важното е да търсиш, без да се отчайваш и предаваш.

  16. Апостол Апостолов Says:

    Много, много сложно е всичко това. А усложнените неща по правило са неверни. Създадох 15 книги и хиляди статии, разкази, рецензии, есета, без дори да се замислям над всичките тези “проблеми”.

  17. Григор Says:

    @Апостол Апостолов: Обяснявам защо аз работя така, а не че някой друг трябва да го прави. 🙂

Leave a Reply