Застоялите чернови

В блога ми по всяко време има по петнайсетина застояли чернови.

Понякога това помага да станат по-хубави – истински сладките плодове зреят бавно. Имам време да ги преглеждам отново и отново, да изчиствам и изглаждам пропуснати грапавини. И с времето стават хубави.

Понякога си стоят на ниво няколко начални думи, завинаги. Спомени за мимолетно вдъхновение, отлетяло и забравено… Понякога взенапно долита обратно, и сухото дере внезапно се напълва с журчаща вода, и мисълта придобива форма и прелита през кабели и апарати, нощи и пладнета, за да достигне до нечий екран, и да попие в нечии уморени очи. Осъществила и реализирала се.

Някои със стоенето остаряват безнадеждно. Събитията на живота ги отминават, и те остават мъртвородени, и ги почиствам. А понякога пък ден или седмица след изтриването части от тях внезапно намират живот в други, като пръст, поела по корените и клоните на дървото, за да се превърне в свежи, зелени, лепкави пролетни листчета. И отново, за кой ли път да изживее пролетта, лятото и есента на един живот, и после отново да се превърне в пръст. И после пак да бъде докосната от корени, и поета нагоре…

Има, най-сетне, един странен запис. Един от първите изобщо в блога е, но никога не съм посмял да го публикувам. Един сън, който буквално ме разтърси. След повече от десет години помнене го записах тук, и редактирах неведнъж, но е само бледа сянка на спомена ми – а така ми се иска да можех да предам истинската му сила… Може би трябва да го пусна, въпреки всичко. Дано поне малцина успеят да си представят оригиналната му сила.