Объркана приказка

Споменавал ли съм, че страдам от разстройство на вниманието? Е, наскоро ми се наложи да разкажа приказка. Импровизирана.

Получи се горе-долу следното:

Имало някога един един лист хартия. Лежал си неугледен, самотен и непотребен. Докато един ден не го видял писател. Усмихнал се, взел го и започнал да пише по него думи, в които влагал умението и майсторството си. Изписал го, после изписал и още листове – цял разказ. След това отнесъл разказа на художник – да го илюстрира, да го разкраси и да му вдъхне още живот.

Художникът… Всъщност, май не са били листове хартия и история. По-скоро е била зеленчукова градина. Една домакиня набрала в нея зеленчуци, измила ги и ги внесла в кухнята, за да сготви супа.

Сложила вода да ври, нарязала зеленчуците старателно, и се захванала. Слагала различните зеленчуци по реда, който знаела, добавяла най-различни подправки и вкуснотии. Пробвала на вкус, добавяла по мъничко от това или онова, за да стане супата най-чудесната възможна. Скоро из къщата се разнесъл апетитен аромат, и всички се наредили край масата в очакване.

Домакинята им сервирала, те взели лъжиците, и… Всъщност, май и супа не е било. По-скоро е било крайградска горичка, забравена и пълна с трънаци. Дошли работници, почистили трънаците (поиздраскали се, но това е неизбежна част от правенето на нещата), подкастрили дърветата, посадили още, прокарали алеи, сложили пейки. И направили парк.

Скоро паркът се изпълнил с хора – спокойни пенсионери, весели велосипедисти, бодри спортисти, влюбени двойки. Една вечер една от влюбените двойки седнала на една от пейките и се огледала. Дърветата наоколо шепнели приказки, зеленината прикривала светлината от лампите, Луната и звездите се усмихвали отгоре. Паркът бил сякаш приказка, сякаш съществувал там открай време, а не създаден само преди година-две от уморени работници, на мястото на закелявяла горичка.

Влюбените се прегърнали, и заговорили за магическото усещане от… Ох, не, не. Май и парк не е било. По-скоро е било парче ливада, или може би стърнище, около което сложили ограда и го обявили за двор, и построили в него къща.

В къщата се заселило семейство – може би същите влюбени, а може би други. Усмихнали се, и нарекли мястото свой дом. И си замечтали да остареят в него. Родили им се деца, за които къщата била родният им дом. Изпълнен с всичката красота на детството – играчки, слънчеви стаи, страшни чудовища и скривалища от тях, прашен таван и тъмно мазе, градина изпълнена с места за игри… С всичко, което прави детството ни уникално, неповторимо и щастливо. Огънче, което да ни крепи през годините, и което да искаме да подарим на децата си.

И тези деца се замислили… Пак го обърках, та децата още не са се родили. Замислил се обикновен минувач, случаен човек. Как създаваме от нищо нещо. Най-ценното нещо в живота ни, доброто и красивото в нас, нашата истинска същност. Как създаваме от празния лист красиви разкази, от обикновените картофи и моркови – блажени ястия, от келявите горички – паркове, от обикновените парчета земя и строителни материали – домовете, които помним и обичаме, и детствата си, и красивото в нас. Как разпалваме пламъка от нищо, или тръгваме от малко, и го умножаваме и предаваме на децата си.

И се опитал да го разкаже. Само че не бил добре с вниманието, и постоянно обърквал историята. И се получила приказка, която непрекъснато си сменя темата – едвам започнала с едно, вече продължава със съвсем друго.

Но пък кой знае – може би да има в нея нещо постоянно. Което да е успяло да удържи вниманието му, от началото до края.

10 thoughts on “Объркана приказка

  1. Божо

    Мога да отговоря само с една мноооого широка усмивкка:
    :-)))))))))))))
    Защото думите не ми достигат. Трудно си служа с тях.
    Но това не ми пречи да ценя добре разказаните истории и красивите идеи.

    Reply
  2. sv

    Хм… отдавна не съм чела нещо такова… Дори не знам как да го кажа. По нещо ми напомня Андерсен (когото много си обичам), но е по-различно, разбира се. Навежда ме на някакви мисли… които обаче май не е добре да споменавам тук:)…
    Много е хубаво, Гриша.
    Ако не отговориш друго, поне кажи в кои онлайн библиотеки има твои работи:))

    Reply
  3. komata

    Има един много готин филм на Карен Шахназаров, “День полнолуния” – хваща един герой, вкарва го в история, историята така и не се разказва докрай, защото хваща друг влязъл в нея герой и го вкарва в друга история, и така ги върти и суче близо два часа. Разкошен е, намери си го отнякъде да го гледаш.
    А най-вкусната супа не се готви така. Най-вкусната супа я готви оная баба, измислена от Бредбъри, дето недовиждала и пускала в тенджерата квото набара, и ставали гозби за чудо и приказ. Пък после й купили очила и й подредили кухнята, и все буламачи излизали! Ама то тъй е с всички подредени работи, почнеш ли да го таманиш строго по рецептурника, най-вероятно буламач ще сътвориш. Без цяровете, де, там трябва да се пипа внимателно.
    Направо ти завиждам за разстройството на вниманието. То и аз го имам, ама в доста слаба степен. Искам повече – дай да си ги менкаме!

    Reply
  4. sv

    @UZUMAKI: Ами то си е казано много ясно. Ако го искаш в друг вариант, според мен единият е: всяко нещо може да бъде суровина за нещо много по-голямо (разбирай: важно) от самото себе си. Или: важно е не това, което нещото представлява в момента, а онова, което ти виждаш в него. И, разбира се, усилията, които си склонен да положиш, за неговото “превръщане”:)) Спомни си С.Екзюпери.

    Reply
  5. Zara

    Хареса ми много, и аз обичам приказките, особено в тези, в които можеш да намериш хем нещо приказно, хем нещо от реалността, хем нещо което да ти напълни душата и да те накара да се усмихваш 🙂

    Reply
  6. zara

    Много ми хареса, хем е приказно, хем е истинско, хем объркано, хем си е много подредено, хем е малко тъжно, хем те кара да се усмихнеш и ти пълни душата:)

    Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *