Сняг

Докато пиша, навън вали сняг. Гъст и красив – може би първият истински красив сняг в София тази зима.

Преди малко вървях през него. Пелената не е особено гъста, но трупа осезаемо. Надали има и двайсетина минути откакто по малката уличка е вървял случаен минувач, а следите му вече едвам си личат. Всичко е завито с бяла приказна пелена, украсила къщи и дървета с искрящата си чистота, и скрила чернотата и мръсотията.

Да, утре безброй коли ще пъплят по непочистените от снега, както обикновено, улици – и някои пъпленето няма да ги спаси, ще пострадат. (Дано няма поне жертви.) Ще има ругатни и проклетии, задръствания и нерви. Ще има затрупани пътища, скъсани жици (не знам защо винаги има, дори при най-лекия снежец). Много възрастни хора ще проклинат снега, и зимата, и времето изобщо. А когато снегът се стопи, мръсотията и калта, и разбитите улици отново ще се покажат…

Но децата ще играят щастливо, и ще се радват на бялата красота. И някои измежду възрастните, докато потропват със замръзнали крака по спирките, може би ще забележат колко е хубаво така, и за миг ще забравят студа между сградите, и този между хората, и дори този вътре в тях. Може би даже някои от тези, които си спомнят с умиление времето преди много години, ще се сетят – снегът тогава не е бил по-различен, различни са били те. Забравили са умението да бъдат деца, и да попиват красотата с широко отворени сетива.

Все още не можем да отменим снега – за щастие. Защото когато се научим, сигурно ще почнем да го спираме, пращаме някъде другаде и т.н. И с това незабелязано ще изгубим красотата, която природата отчаяно се опитва да сложи пред очите ни, докато още не сме й вързали ръцете. Докато не сме се превърнали докрай в колелца от Машината, специализирани за въртене в само едната посока, и негодни за нищо друго – и горди с това. Възнаградени с жизнен стандарт, луксове, похвали от шефовете и удобни, стерилни жилища, взаимоотношения и умове. И продали срещу тях чувството си за красота, двояката връзка с природата, очарователното взаимно нагаждане на нея към себе си и себе си към нея, винаги несъвършено, и затова винаги отварящо нови и нови хоризонти, измерения на нещата и причини да се радваме.

И да сме живи. Защото животът на човек се измерва не с интервала от раждането до смъртта му, а с времето, през което е бил щастлив – истински, като пиянство, до загуба на рационалност и пресметливост. Времето, през което е творял красота, или попивал красота. Времето, през което е мечтал, а не това, през което е пресмятал – защото сме богове когато мечтаем, а докато пресмятаме сме просяци. Не докато сме лъскали рапорта си за повече точки пред началството, или докато сме кроили план как да прецакаме конкурента за повишение. Не и дори докато сме се натрясквали на купон, или подбирали нова кола (ама такава, че да ни завиди съседът), или висели пред телевизора над салатка и ракийка, или пляскали карти в неизброимо коя партия белот с все същите съиграчи. А докато сме сковавали самоделна пейка пред блока под учудените погледи на съседите. Или докато сме монтирали боядисан в черно варел на покрива, да си топлим на слънцето вода лете, или пък сме си драскали нужни на още някого програмки, които да му дадем свободно, или сме редактирали някое уики, или… Времето, когато сме творили каквото ни е по душа. В момент, когато ни е по душа да творим.

Да, много хора вече сме се гмурнали в тъмния тунел на годините. И най-красивият и пухкав сняг ни навежда единствено на мисълта за почистването му, и колко ни мързи и нямаме време. Но хванем ли греблото, без да проверяваме по списъка наш ред ли е да чистим пред блока днес, внезапно става неусетно и незабележимо чудо – започваме да живеем. Дори с отрицанието си снегът е успял да ни измъкне от съществуването, и да ни върне към живота. Открил е у нас искрицата, желанието да помогнеш, без да правиш сметки – и ни е възнаградил за нея.

Пък докато го изгребваме, може би дори ще забележим красотата му, подсетени от веселбата на децата наоколо. И тихичко, да не ни чуят “нормалните” наоколо, ще благодарим, че е завалял.

3 Responses to 'Сняг'

  1. sv Says:

    Първо – Честита Нова година!! Да ти е здрава и спорна!!
    …Има 1 момент от “Аризонска мечта”, който първия път просто ме удари в сърцето. Не знам дали с някой друг е така, и не е важно. Става въпрос за края, съня, в който бащата ескимос обяснява на сина си за рибата – как отначало очите й са от 2те страни на главата, и докато расте, едното око постепенно се мести към другото… и така, когато рибата е вече възрастна, очите й са вече самоот едната страна на главата…
    Какво да добавя повече – освен да минаваме годините без да сближаваме очите си. Мисля, че единственото постоянно богатство, което човек може да има, е широтата на погледа. Тя води със себе си и доброта, и мъдрост. Много е лошо, когато изчезне, понякога дори преждевременно.

  2. Дани Says:

    Благодаря Ви за прекрасния разказ.Подарих си го за именния си ден.

  3. Григор Says:

    @sv: Благодаря – и да ти се връща! 🙂

    @Дани: Да ти е честит именния ден, и дано получаваш за него и много по-добри подаръци! 🙂

Leave a Reply