Доразказана легенда

Още един сън, който ме навести преди време. Беше странен, и интересен като визия. Повечето сънища, поне моите, са или като филми (в смисъл, че ги гледам отстрани), или като живи, в смисъл, че участвам в тях. Този обаче беше някак като приказка – нещо като разказ, и слухов и визуален. Но не филм, или подобно нещо… По-сетивно предадена легенда – или по-точно, нейно продължение.

Ето го.

Имало някога млад скулптор. Силата на таланта му го изгаряла, и той се заел с непостижимото. След месеци работа над мраморния блок пред него застанала девойка от камък, по-красива от всяка на света. Съвършена.

Друг би си отдъхнал, и би поискал за нея товар злато – но Пигмалион не можел. Бил се влюбил в нея с цялото си сърце и душа… Разбрал, че няма друг изход, той помолил да довършат започнатото боговете – тези, които дават, но и взимат. И белоснежният камък се превърнал в белоснежна плът. Галатея се огледала и слязла от постамента.

Момъкът посегнал да я прегърне, но тя го отблъснала с всичка сила. Защото помнела болката на създаването си – безкрайното впиване на длетото, грубо разголената й природа… Обърнала се и напуснала дома му завинаги.

Седмица Пигмалион не излизал навън, и никой не знаел жив ли е. След това отнесъл инструментите си на морския бряг, и ги запратил в дълбокото.

След ден пред дома му отново стоял мраморен блок, и Пигмалион се трудел над него. Без длето и чук, единствено с милувката на дланите си. Минавали години, и камъкът отстъпвал. Оформяли се познатите вече черти. И един ден отново пред дома му стояло съвършенството.

Пигмалион пак отправил молитва, и момичето се огледало и пристъпило. Усмихнало се на скулптора и му протегнало длан. Но той лежал на земята бездиханен – отдавна вече старец, часът му бил дошъл.

Девойката без име коленичила и го докоснала. Нямало как да забрави нежността, която я създала. И боговете, които дават, но и вземат, я чули. Пигмалион се изправил, отново млад и красив. Прегърнал я и двамата застинали завинаги, изваяни от студен мрамор.

Минали много години. Галатея обикаляла света, прекрасна и неподвластна на времето като камък. Търсела мъж, достоен за нея, но не съзирала в никого докосването на боговете. И почти престанала да вярва, че ще го намери.

Един ден случайно минала покрай порутена ограда. В буренясалия двор, пред останките на къщурка, стояла мраморна статуя – прегърнати мъж и жена. Галатея се взряла, и в нея трепнал споменът.

Стояла неподвижна до оградата и гледала, докато мракът не скрил прегърнатите. След това бавно тръгнала нанякъде, и повече никой не я видял.

Тук свършва легендата – и сънят ми.

Всяко нещо трябва да има и край. Но не зная защо ми се струва, че това не е краят. Нямам представа какво се е случило по-нататък с Галатея, нито със статуята, или с каквото и да било от този сън… Но някак нещата не свършват така. По хиляди други начини, красиви или грозни – да, но не и така.

И се надявам някога да го досънувам – и, може би, да го доразкажа докрай.

11 Responses to 'Доразказана легенда'

  1. милена Says:

    много красив сън,красотата и съвършенството не можеш да задържиш само за себе си,за това и Галатея ,принадлежи на вечността,по същия начин ,както и новото съвършено произведение и авторът му,застинали и каменни,в един миг само от времето, принадлежат на вечността,за да могат всички да им се дивят,сигурно след такъв сън,се чувстваш като прероден,дано да има продължение

  2. милена Says:

    а сещаш ли се филма”Елена в кутия”

  3. милена Says:

    за съжаление Любен Дилов-син,използва фрагменти от твоя приказен сън,но ги е превърнал във водевил повече,а това си е направо отегчително,имам предвид статията му във в.”Сега”
    няма повече да досаждам :-))

  4. Григор Says:

    Продължение – да, дано да има. 🙂 Не зная дали ще е весело или тъжно, красиво или грозно… но дано да го има. 🙂

    Филма – уви, не съм го гледал.

    А за статията на Любен Дилов-син – не вярвам да има как да е чел тези фрагменти, преди да е написал статията си, така че няма как да е използвал той фрагменти от моя сън.

    Митът за Галатея и Пигмалион е общочовешки, а Любен Дилов-син е изключително образован и начетен. Би било странно, ако му се налага да краде моите сънища, за да си построи теза за статия. 🙂

    А колкото до тълкуванието и контекста – всяко тълкувание и контекст са валидни. Разгледай го като свободно изкуство. 🙂

  5. милена Says:

    не подценявам ерудицията на Любен Дилов-син,само исках да кажа,че не съм много съгласна,когато изкуството се превръща по някакъв начи в средство за политиканстване,разбира се,не ангажирам никой с моята позиция,само лично мнение
    а дадох пример с филма,защото е велик филм,показва ,за мен лично,как страстта да притежаваш нещо красиво,да се опиташ да го задържиш само за себе си,може да го убие,или да лиши от смисъл неговото съществуване,и накрая ти благодаря,че ми разрешаваш да си правя свободни тълкувания,което всъщност си е най-интересното :-)))

  6. Григор Says:

    Ами! Кой е казал, че разрешавам да си правиш свободни тълкувания? ЗАБРАНЯВАМ!

    Въвеждам отсега нататък смъртно наказание за подобни светотатства!

    😉

    🙂 🙂 🙂

  7. случайна Says:

    Милена:
    Изкуството, уви се превръща в средство за какво ли не напоследък. Все по често вместо обект на възхищение се окзва просто в ролята на илюстрация на нещо си, най-често на нашата суета.

    Григор:
    Това което си написал е ужасно красиво, почти болезнено. Ти си от хората които ме карат да вярвам че светът може да бъде друг, че Е друг. Благодаря ти!

  8. Григор Says:

    Не само изкуството се превръща в средство за какво ли не. Социолозите вече забелязват, че известните хора масово биват канени в политиката, като “ракети-носители” – и разбират, че това е признак на тотално изчерпване на политическото доверие на българина не просто към един или друг политик, а към класата им като цяло…

    А светът – той е такъв, каквито сме ние. Какъвто го виждаме с очите си, и какъвто го създаваме с действията си. Поне нашият свят – а той е, който има значение за нас.

    🙂

  9. Джейн Says:

    Малко съм закъсняла, но по-добре късно отколкото никога 🙂
    След като прочетох легендата дълго остана в мислите ми. И аз самата не знаех защо. Често мислите ми се връщаха към нея. Сякаш имаше нещо което трябваше да открия, прозра …, знам ли. И един ден “прозрението” ме “озари”- Истинските, ценните неща се създават с любов и нежност и много търпение. Ако за Галатея са му били нужни месеци, за второто му творение са му били нужни години, при това с много болка. “Красиви” не само на външност, но и като душа хора се създават с много любов, болка и търпение. Отдавна сякаш знаех това. Но с тази простичка легенда си спомних позабравена истина. При това се случи в момент от живота ми когато ми беше нужна вярата в тази истина.
    Благодаря ти, Григор.

  10. tanyata Says:

    мъъъъъъъничко встрани от темата
    а имал ли си сънища с продължения?
    не е задължително да е на следващата вечер
    но винаги започват от тям, където са прекъснали предния път

  11. Григор Says:

    tanyata: Да си призная, не съм имал сънища с продължения, поне не в този смисъл.

Leave a Reply