Умора

Денят клони към края си. Силите ми – също.

Капнал съм. Пред очите ми възглавници пърхат с пухени крилца насам-натам, като летящите тостерчета от някогашния screensaver. (Добре, че не съм пияница – иначе и съседите щяха да разберат, че съм преуморен…)

А до нас има дълъг път. С малка отбивка – обещал съм да закарам на един приятел няколко кашона. Дано не се случи някое легло паркирано насред улицата – ще се забия в него с неизказано удоволствие. (Веднъж вече съм виждал такава гледка, пак в крайна преумора и за миг – добре, че върху него имаше синя сигнална лампа и радар, та се усетих навреме.)

Затварям една след друга програмите, и си мечтая усмихнато как ще си вляза у нас. Как ще нахраня в полупросъница котката, как ще се бухна в леглото. И как с усилие на волята ще се удържа минута-две да не заспя, за да се порадвам колко хубаво е, че ми предстои цяла нощ сладък, спокоен, подкрепителен сън.

А сънят идва, и носи сънища. Едно второ съществуване, паралелно на дневното. Е, не толкова подредено и реалистично като в “Царството на сънищата”, но не по-малко интересно.

Какво ли ще сънувам тази нощ? Бих могъл да си избера темата, не е непостижимо. Правил съм го. Но понякога е по-интересно да оставиш случайността да поеме юздите. Защото само тогава стигаш на места, които никога не си подозирал, че съществуват.

Спи ми се така, че почти вече сънувам. На една ръка от сетивата ми се простира стар каменен зид, и валчестите му камъни са покрити с дебел слой мъх. Зная, със странното познание на съня – протегна ли ръка, в зида ще се разтвори незнайно откъде появила се врата. И ще прекрача през нея, по покрита с трева и мека шума пътека, през стара гора с аромат на борове, осветена единствено от светлината на звездите…

Защо ли такъв сън ме увлича така? Защото е различен от ежедневието, естествено, пълният му антипод. Защото е приказка, сътворена от преуморената ми глава, за да запълни това, което ми е липсвало през деня. За да задоволи натрупаната нужда, да даде липсващото, да възстанови хармонията.

Доста има за възстановяване, след такава умора. Но насън времето тече различно от наяве. За нощ могат да се проживеят години… И ако проживея наистина достатъчно под извитите стари клони, сред аромата на бор и светлината на звездите, везните ще се наклонят обратно – и в хармонията ще се отвори необходимост от обикновеното ежедневие, това, което го няма там.

За да се събудя на сутринта с желание и охота за новия ден. 🙂

3 Responses to 'Умора'

  1. случайна Says:

    Надявам се някога да намеря тази гора и да поседя в омаята на тишината и. Дали ще те срещна там? Само ти можеш да ме заведеш в твоите сънища…

    И пак се усмихвам като се запитам.. Знаят ли твоите съседи, приятелите ти, колегите.. знаят ли? … Едва ли… Сигурно само котката ти, с дълбокото и безпогрешно чувство за реалност на всички котки, знае, че живее с един истински вълшебник…

  2. случайна Says:

    {}

  3. Григор Says:

    Всеки от нас е вълшебник, Случайна. Съвсем всеки. И ти също. Наистина.

    Много са обезверени, смазани от ежедневието. Много са излъгани, че единствено лошото има сила. Много не вярват в силите си, и не биха повярвали дори ако, както героя на Хърбърт Уелс, по техен жест газената лампа се обърне наопаки… Но всеки има в себе си силата да върши чудеса.

    Това, че не можем, е една от най-страшните лъжи на Матрицата, както я нарича Йовко Ламбрев. Че не можеш да прескочиш двайсетметровата улица, че не можеш за миг да се научиш да управляваш хеликоптер, че не можеш с щракване на пръсти да сътвориш нещо от нищото… Че си тъп, безнадежден простак, че това е единственото, което ти е съдено. И че поискаш ли нещо повече, другите ще ти се смеят, ще те бият болезнено по сетивата и личността…

    И най-вече – че не бива да смееш да вярваш в това. Защото предупреденият не е въоръжен – въоръжен е повярвалият предупреден, избралият хапчето на истината. А въоръженият срещу Матрицата има в нея могъща сила – защото тя вече няма власт над него. Това е най-страшният й кошмар – освобождението на пленените в нея. И най-красивата мечта на тези пленени – красива, защото толкова лесно може да бъде превърната в истина.

    Просто повярвай, че и ти го можеш. Не е нужно нищо повече. Повярвай го, и скачай над улицата вътре в себе си, на скрито, може би пред само най-добри приятели, в Симулатор. Първите немалко пъти ще паднеш, всеки пада отначало, наистина всеки – но който продължава, и се бори въпреки това, един ден прескача. А оттам нататък пътят му е само нагоре.

    Така че – повярвай си, и бъди вълшебница! 🙂

    И, разбира се – бъди добре дошла в сънищата ми! 🙂

Leave a Reply