Старостта на блоговете

Новосъздаденият блог е като новородено дете.

На някои е съдено да умрат още в младенческа възраст, най-често заради липса на родителска грижа от надценилите силата си техни автори. Други обаче оцеляват и се закрепват.

И поглеждат света с очи на дете, защото са различни и неповторими като създателите си, точно както са и новородените. И ни носят новото, уникалното в създателите им. Защото новороденият блогър е избрал да се роди именно за да даде на света уникалното в себе си. Каквото съдържа, с каквото разполага. Каквото смята за важно и уникално в себе си.

И преоткриват света – невероятно различен във всеки блог, пак точно както във всяко дете. Всеки техен нов запис е нова стъпка в света, нов и свеж като зелено листенце напролет, уж така подобно на всички други, разлиствали се през всички пролети, а все пак единствено и неповторимо. Хранено от неповторимостта на създателя си.

Но времето не прощава и на блоговете.

Някои от тях загиват рано, изоставени от автора си, внезапно претрупан от работа, грижи или щастие. Новата длъжност или семейството изтласкват блога на заден план, записите в него стават все по-редки, докато един ден, неусетно или с кратък некролог, секнат… Други пък отлитат в небитието, изпълнили задачата, заради която са се появили – излели пред света скритата болка на автора си, или срещнали го с човека, когото е търсил, или каквото и да ги е породило.

Трети обаче не се предават. Записите се умножават като свещички по торта, неусетно и неотклонно. Но и, точно като трупащите се дълги дни, всеки от тях е незабележимо, неусетно, една идея по-сив от предишния. Защото никой не е неизчерпаем и животворен завинаги. Запасът свежи идеи, които човек е трупал до момента, в който става блогър, започва да се изчерпва, опашката им свършва, и блогът е, който започва да чака да се появи отнякъде някоя нова. А тя идва все по-трудно – пречи й тежестта на вече натрупаните, удобно запечатили ума на блогъра в извивките и гънките си, в руслото си. И блогът започва да посивява и да губи сили. Довчерашната игра вече е напън, довчерашното ежедневие – рядък празник.

А блогърът не се предава, и търси как да продължава да сее красота и сила. И нерядко намира изворите им където не ги е търсил преди. Открива хубостта на ежедневието, полезността на обикновения съвет, нежността на тихото и кротко споделяне… Но минава още време, и още, и те също започват неумолимо да се изчерпват. Отначало пак неусетно, прикрито от натрупаното с времето майсторство. После и все по-невнимателните забелязват как рецептите започват да си приличат, шегите да се повтарят, идеите да се изтъркват. И записите да омръзват.

При блога е дошла побелялата, прегърбена старост. А по-замислящите се знаят какво значи това – блогът е само отражение на ума на създателя си: старостта е дошла всъщност при него. Понякога тялото му може още да е младо и красиво, но безмилостното огледало на блога показва истината: умът отвътре вече седи тихо в ъгъла, подпрян на бастуна си, и чака представлението да свърши.

И това е хубаво. Защото телата ни, уви или за радост, все още не могат да бъдат подмладявани, но умовете могат. И замислящите се знаят и това. И когато видят в магическото огледало сбръчкано старческо лице, знаят, че преборят ли се за младостта на ума си, бръчките ще се изгладят, гърбът ще се изправи и бастунът ще се превърне в алпинистка тояга, или меч, или жезъл…

И блогът им може би ще се прероди. Под същото или друго име, внезапно или постепенно, отново ще хвърля искри, богатство и красота. А заедно с него ще се преродят и те. Може би мъничко поостарели в един друг свят, света на биологичните тела и на датите в паспортите. Но отново млади в света, който е вътре в тях, в който те всъщност живеят.

Защото младостта не е дата в паспорта, нито липса на бръчки около очите – тя е способността да прегърнеш и целунеш любимия човек пред очите на стотици учудени минувачи. Или, останал без стотинка за цветя в джоба си, да му подариш китка цветчета от улична липа, вързани с конец, измъкнат от подгъва на ръкава. Да си изгладиш ризата по липса на ютия с нагрят на котлона тиган. Да откриеш годишното събрание на фирмения управителен съвет с “Колеги, предлагам да проведем събранието в ресторанта отсреща, и да го започнем чак след като всеки е по на поне две чаши вино.” Или да помолиш строгия митничар или граничар да го снимаш усмихнат и с цветенце в ръката… Да, и алкохолът може да ти помогне за всичко това – но с глупостта на интоксикацията, а не с мъдростта на младостта.

(Ще дойде ден, когато ще могат да се подмладяват и телата. Не вярвам да доживея да го видя, още повече пък да се възползвам – но може би за тези, които все още с нетърпение чакат пълнолетието си, няма да е късно. Дали обаче ще са щастливи да крачат в осемнайсетгодишни тела, но с умове на стогодишни старци, обременени, сиви, сухи и вкиснати?… Затова е нужно човек да умее да намира в себе си младостта отново и отново. Само тогава я заслужава.)

Благодарен съм, че съществува това магическо огледало – блогът ми. Че мога да се погледна в него, и да се видя. И ако съм изгубил от младостта си, да се потрудя да си я върна отново. Да, ще дойде (ако съм късметлия) ден тялото ми да е на седемдесет, осемдесет, деветдесет години, изсушено, немощно, в количка, с похабени сетива и отслабнала острота на ума… Но запазил ли съм младостта си, животът ще продължава да бъде за мен нов, и щастлив, и чудесен.

Което е и важното. Защото само такъв живот заслужава да се живее.

10 Responses to 'Старостта на блоговете'

  1. pierrot Says:

    Пишем това, което сме, или искаме да сме това, което пишем. Известна доза жал има в публикацията ти сред невероятните думи, които използваш…

  2. Григор Says:

    @pierrot: Думите ми са, поне в моите очи, единствено вероятните за това, което искам да кажа. 🙂 А иначе, някои пишат каквото са, други искат да са каквото пишат… а трети може би, дано, и двете. 🙂

  3. voxy Says:

    много красив пост, и какъвто и коментар да напиша ще звучи прекалено банално, а и трябва да не съм съгласен с нещо

  4. Светла Says:

    Хубав пост… докато четях, отново ми стана мъчно, че комай любимият ми блог издъхна наскоро… Прочее, озовах се тук поради публичния уеб агрегатор на неговия автор. Значи, не всичко е загубено 🙂

  5. Sel Says:

    Аз не знам от кой вид съм. Може би защото блогът ми е още е в младенческа възраст :РР А старият и аз не знам защо отиде в небитието. 🙂
    Ти към кой от трите вида блогъри, които представи, мислиш, че си? 😉

  6. Таня Says:

    Е тия твои постове най-много ги харесвам 🙂

  7. Григор Says:

    @voxy: Кой е казал, че трябва да не си съгласен с нещо? 🙂 Допълни го. Дай свой поглед. Какво ли не…

    @Светла: Определено е жалко. Няма ли как да убедим Борислав да продължи?

    @Sel: Блогът до голяма степен е теб, отвътре. Дали не е възможно старият да си е отишъл, и да имаш нов, защото предишната ти си е отишла, и се е появила нова? 🙂 А към кой от трите вида блогъри спадам – не зная. В някаква степен към първите, с гаранция. В някаква степен и към вторите. Което ще рече, че вероятно в някаква степен и към третите… 🙂

    @Таня: А кога ще напишеш и ти? 🙂

  8. Светла Says:

    Ами, аз каквото можах, направих. Твой ред е да го убеждаваш ;-).

  9. Йорданка Богдева Says:

    Във връзка с темата си спомних как един приятел разказваше за един свой познат: “О-о, той беше много умно момче!”. “Е, какво стана с него? Да не би да е умрял?” – попитах аз. “А, не! Просто вече не е така умен” – ми отговори моят приятел…

    п.п. http://www.ometeo.com не е блог… …отдавна стана ясно, че май трябва да си направя блог, а и съответните регистрации направих… тогава още…, ама не започвам да пиша, вероятно поради опасения, че няма да ми се удаде…

  10. Григор Says:

    @Йорданка Богдева: Ами почни, де. 🙂 Никой не се е родил научен…

Leave a Reply