Старостта на блоговете

Новосъздаденият блог е като новородено дете.

На някои е съдено да умрат още в младенческа възраст, най-често заради липса на родителска грижа от надценилите силата си техни автори. Други обаче оцеляват и се закрепват.

И поглеждат света с очи на дете, защото са различни и неповторими като създателите си, точно както са и новородените. И ни носят новото, уникалното в създателите им. Защото новороденият блогър е избрал да се роди именно за да даде на света уникалното в себе си. Каквото съдържа, с каквото разполага. Каквото смята за важно и уникално в себе си.

И преоткриват света – невероятно различен във всеки блог, пак точно както във всяко дете. Всеки техен нов запис е нова стъпка в света, нов и свеж като зелено листенце напролет, уж така подобно на всички други, разлиствали се през всички пролети, а все пак единствено и неповторимо. Хранено от неповторимостта на създателя си.

Но времето не прощава и на блоговете.

Някои от тях загиват рано, изоставени от автора си, внезапно претрупан от работа, грижи или щастие. Новата длъжност или семейството изтласкват блога на заден план, записите в него стават все по-редки, докато един ден, неусетно или с кратък некролог, секнат… Други пък отлитат в небитието, изпълнили задачата, заради която са се появили – излели пред света скритата болка на автора си, или срещнали го с човека, когото е търсил, или каквото и да ги е породило.

Трети обаче не се предават. Записите се умножават като свещички по торта, неусетно и неотклонно. Но и, точно като трупащите се дълги дни, всеки от тях е незабележимо, неусетно, една идея по-сив от предишния. Защото никой не е неизчерпаем и животворен завинаги. Запасът свежи идеи, които човек е трупал до момента, в който става блогър, започва да се изчерпва, опашката им свършва, и блогът е, който започва да чака да се появи отнякъде някоя нова. А тя идва все по-трудно – пречи й тежестта на вече натрупаните, удобно запечатили ума на блогъра в извивките и гънките си, в руслото си. И блогът започва да посивява и да губи сили. Довчерашната игра вече е напън, довчерашното ежедневие – рядък празник.

А блогърът не се предава, и търси как да продължава да сее красота и сила. И нерядко намира изворите им където не ги е търсил преди. Открива хубостта на ежедневието, полезността на обикновения съвет, нежността на тихото и кротко споделяне… Но минава още време, и още, и те също започват неумолимо да се изчерпват. Отначало пак неусетно, прикрито от натрупаното с времето майсторство. После и все по-невнимателните забелязват как рецептите започват да си приличат, шегите да се повтарят, идеите да се изтъркват. И записите да омръзват.

При блога е дошла побелялата, прегърбена старост. А по-замислящите се знаят какво значи това – блогът е само отражение на ума на създателя си: старостта е дошла всъщност при него. Понякога тялото му може още да е младо и красиво, но безмилостното огледало на блога показва истината: умът отвътре вече седи тихо в ъгъла, подпрян на бастуна си, и чака представлението да свърши.

И това е хубаво. Защото телата ни, уви или за радост, все още не могат да бъдат подмладявани, но умовете могат. И замислящите се знаят и това. И когато видят в магическото огледало сбръчкано старческо лице, знаят, че преборят ли се за младостта на ума си, бръчките ще се изгладят, гърбът ще се изправи и бастунът ще се превърне в алпинистка тояга, или меч, или жезъл…

И блогът им може би ще се прероди. Под същото или друго име, внезапно или постепенно, отново ще хвърля искри, богатство и красота. А заедно с него ще се преродят и те. Може би мъничко поостарели в един друг свят, света на биологичните тела и на датите в паспортите. Но отново млади в света, който е вътре в тях, в който те всъщност живеят.

Защото младостта не е дата в паспорта, нито липса на бръчки около очите – тя е способността да прегърнеш и целунеш любимия човек пред очите на стотици учудени минувачи. Или, останал без стотинка за цветя в джоба си, да му подариш китка цветчета от улична липа, вързани с конец, измъкнат от подгъва на ръкава. Да си изгладиш ризата по липса на ютия с нагрят на котлона тиган. Да откриеш годишното събрание на фирмения управителен съвет с “Колеги, предлагам да проведем събранието в ресторанта отсреща, и да го започнем чак след като всеки е по на поне две чаши вино.” Или да помолиш строгия митничар или граничар да го снимаш усмихнат и с цветенце в ръката… Да, и алкохолът може да ти помогне за всичко това – но с глупостта на интоксикацията, а не с мъдростта на младостта.

(Ще дойде ден, когато ще могат да се подмладяват и телата. Не вярвам да доживея да го видя, още повече пък да се възползвам – но може би за тези, които все още с нетърпение чакат пълнолетието си, няма да е късно. Дали обаче ще са щастливи да крачат в осемнайсетгодишни тела, но с умове на стогодишни старци, обременени, сиви, сухи и вкиснати?… Затова е нужно човек да умее да намира в себе си младостта отново и отново. Само тогава я заслужава.)

Благодарен съм, че съществува това магическо огледало – блогът ми. Че мога да се погледна в него, и да се видя. И ако съм изгубил от младостта си, да се потрудя да си я върна отново. Да, ще дойде (ако съм късметлия) ден тялото ми да е на седемдесет, осемдесет, деветдесет години, изсушено, немощно, в количка, с похабени сетива и отслабнала острота на ума… Но запазил ли съм младостта си, животът ще продължава да бъде за мен нов, и щастлив, и чудесен.

Което е и важното. Защото само такъв живот заслужава да се живее.

10 thoughts on “Старостта на блоговете

  1. pierrot

    Пишем това, което сме, или искаме да сме това, което пишем. Известна доза жал има в публикацията ти сред невероятните думи, които използваш…

    Reply
  2. Григор Post author

    @pierrot: Думите ми са, поне в моите очи, единствено вероятните за това, което искам да кажа. 🙂 А иначе, някои пишат каквото са, други искат да са каквото пишат… а трети може би, дано, и двете. 🙂

    Reply
  3. voxy

    много красив пост, и какъвто и коментар да напиша ще звучи прекалено банално, а и трябва да не съм съгласен с нещо

    Reply
  4. Sel

    Аз не знам от кой вид съм. Може би защото блогът ми е още е в младенческа възраст :РР А старият и аз не знам защо отиде в небитието. 🙂
    Ти към кой от трите вида блогъри, които представи, мислиш, че си? 😉

    Reply
  5. Григор Post author

    @voxy: Кой е казал, че трябва да не си съгласен с нещо? 🙂 Допълни го. Дай свой поглед. Какво ли не…

    @Светла: Определено е жалко. Няма ли как да убедим Борислав да продължи?

    @Sel: Блогът до голяма степен е теб, отвътре. Дали не е възможно старият да си е отишъл, и да имаш нов, защото предишната ти си е отишла, и се е появила нова? 🙂 А към кой от трите вида блогъри спадам – не зная. В някаква степен към първите, с гаранция. В някаква степен и към вторите. Което ще рече, че вероятно в някаква степен и към третите… 🙂

    @Таня: А кога ще напишеш и ти? 🙂

    Reply
  6. Йорданка Богдева

    Във връзка с темата си спомних как един приятел разказваше за един свой познат: “О-о, той беше много умно момче!”. “Е, какво стана с него? Да не би да е умрял?” – попитах аз. “А, не! Просто вече не е така умен” – ми отговори моят приятел…

    п.п. http://www.ometeo.com не е блог… …отдавна стана ясно, че май трябва да си направя блог, а и съответните регистрации направих… тогава още…, ама не започвам да пиша, вероятно поради опасения, че няма да ми се удаде…

    Reply
  7. Григор Post author

    @Йорданка Богдева: Ами почни, де. 🙂 Никой не се е родил научен…

    Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *