В пролетните спомени от детството ми дърветата започваха да пускат пъпки още преди снегът да се е разтопил напълно. Когато от него останеха само локвички, черешите и джанките вече обикновено цъфтяха. Получаваше се плавен преход между зима и пролет, с нежно докосване на двете… От години насам вече обикновено не е така.
Може би е виновно затоплянето. Преди падналият през октомври или началото на ноември сняг най-често се задържаше до края на февруари или дори март, почти без периоди на пълно разтопяване – сега такива години са изключение. Или пък може би е това, че живея в София – мегаполисът буквално генерира свой собствен климат, и нагрява атмосферата си през зимата. Или пък зимните ми спомени са пълни с искрящ, пухкав сняг, защото носят красотата на детството. Може би и трите. Все едно, причина има… Но не за нея е думата.
Напоследък забелязвам всяка година един дълъг период, през който зимата като цяло си е отишла, но пролетта още не иска да дойде. Седмица, две, понякога дори месец. Снегът го няма, улиците са сухи, времето не е твърде студено – но всичко е сиво и кафяво, дърветата са голи, и кокичетата във все по-редките градинки с учудване се оглеждат за снега, който са очаквали да трябва да пробиват, и се питат – не са ли сбъркали нещо?…
Празно време. Зимата вече си е отишла, пролетта не е дошла, и природата не я управлява никой. Сякаш втора есен, но приликата е само външна – есента е друго, тя е естествена част от цикъла на живота, на мястото си е, и е нужна част от тъканта на света. Тъжно междуцарствие и безвластие, не между хората, а в света около нас, сякаш отвътре в костите ни. Време, което очаква да бъде запълнено, но няма кой. И то стои, празно и кухо, и сее смут в душите на тези, които имат сетивата за него.
Неволно си спомням за романа “Най-далечният бряг” на Урсула Льогуин. Сюжетът му започва с това, че в света на Землемория става нещо странно. Сякаш някой отнема яркостта на цветовете на дрехите, и те стават, едва доловимо, но всеки ден все по-приглушени и сиви. Сякаш някой отнема вкуса на храните, мъничко по мъничко – уж същите, и правени по същия начин, но някак вече не така вкусни, както преди. И така с всичко. Сякаш някой изсмуква щастието от живота, пълнотата и стойността му. Неопределено, едва забележимо чувство, което обаче усещат всички.
Подобно е усещането ми за този период от време. Нищо определено, което да можеш да назовеш, да дефинираш или обясниш. Но някак той е празен, кух, през него не се случва безкрайно финото, почти недоловимо, което се случва през всички останали сезони. Сякаш поточето, което нежно ромоли и сред листенцата от цветове, и сред жегите, и сред падащите листа, и под леда, всеки сезон на различен глас, през този сезон замлъква. Една странна празнота, която търси с какво и от кого да бъде запълнена.
И усещам лек страх. Някакъв инстинкт, или просмукан в костите спомен от отминали времена, ми казва – може би е било някога време, когато цялата година е била такива празноти, и са били запълвани от каквото свари да се вреди, добро или зло. И както добрите неща са изпълвали своите времена със смисъл и живот, така злите са ги изсмуквали от своите. И не зная какво е ставало тогава, но не е било хубаво нещо.
И са минали неизброими и неизмерими времена, преди злите неща да бъдат победени, и изтръгнати от моментите, в които са се били впили, и времето е било завладяно от добрите неща. От красотата на пролетта, от лудостта на лятото, от богатството на есента, от мъдростта на зимата… А сега внезапно се появява ново, незаето време, и не знаем какво нещо ще го завладее – добро или зло…
Рационалист съм, и подобни мъгляви мисли ме изпълват с ирония. (Мога да си я позволя – мои са си, не се подигравам на никой друг.) Може би за момент в мен се пробужда анимистично-полиспиритуалният свят на детството, и придавам смисъл и плът на сенките в ъглите на въображението си… И какво от това? Дори така, усещането е интересно.
И реших да го споделя, без да ми пука кой за какъв ще ме сметне. Който не може да го оцени, ще се посмее, и ще забрави. Ако ли пък случайно даде на някого нещо, каквото и да е, може би ще е имало полза да го напиша.
Май е това, че живееш в София.
Е, и аз живея там, поне по паспорт.
И май точно заради едното и също място на живеене… това, че всичко било сиво или кафяво… ми намирисва на далтонизъм…
Сливите са нацъфтели в уханно бяло и зелено поне от седмица. Игликите пред блока и пред съседните блокове – в ярко жълто, лилаво и бяло от още по-отдавна. Небето упорито е ослепително синьо, въпреки че от няколко дни почти всеки ден го налазват сиви облаци. Сигурно такъв ще е и цветът на язовир Батак, като се замъкна до него в петък. А около него, предполагам, ще е достатъчно зелено и… чудесно кафяво! “Небеснокафяво”, дето има един детско-градински лаф.
Днес вместо оранжев трамвай на спирката пристигна червен автобус.
Днес забелязах колко яркозелени листа е пуснал люляка пред подлеза в очакване да грейне в лилаво.
Днес забелязах колко дъъълги-дълги зелееени-зелееени листа са пуснали вече тополите.
Едно такова анимистично-полиспиритуално ми е (уф, това ако трябваше да го изговоря на глас, не знам как щеше да ми се обърне езикът – хем прекалено много срички, хем откъм смисъл може да се мине с къде-къде по-малко срички, лекичко перифразирайки Хайнлайн.)
Това да си рационалист май не е много хубаво…
Когато бяхме деца, реката замръзваше, и се спускахме с шейни по нея. После престана да замръзва, накрая престана да има и сняг.
Тази година бях в една от по-студените части на Русия (беше -20 градуса) и за първи път от толкова много години видях сняг като в детството си. Радвах му се като дете. А местните хора ми казаха, че преди години е било много по-студено и снегът е бил повече.
Зимата е любимият ми сезон и липсата й никак не ми харесва. За сметка на това времето полудя (сняг в края на април преди две години…). Сезонът е умъртвен, и аз го усещам.
@Komata –
истината боли -> невежеството е блаженство
да си рационалист не е много хубаво -> да мислиш не е много хубаво
Мостът на орлите,
НДК – дори и то,
Шарените улици –
Скрити,
Няма синева, цялата земя –
Във мъгла.
От една песен на Стефан Вълдобрев.
А относно снега, ето ви снимки от вчера:
http://www.flickr.com/photos/suncho/sets/72157604254643856/
И после ми се оплаквайте как е в София:)
@Жилов: Клишенца.
Гриша, Ела в Търново да видиш как са нацъфтели в бяло кумбули, череши и
розови праскови…под тях дъхави теменужки, жълти нарциси, сини зюмбюли и бе
фасове,
Да, този период вече отмина, и всичко цъфти. Имам обаче предвид времето преди цъфтежът да почне. В София имаше близо месец без сняг, с топло време, но без почти никаква зеленина. Зимата си беше отишла, пролетта още не беше дошла… Празно време. Празно от нещо, което трябва да е тук, но го няма. Не цветовете – нещо дълбоко под тях…
А не се ли радваме повече на пролетта след това кратко безсезоние?
@Ани:
Безсезонието беше странно… и някак времето се променя, като че ли… Питам се, какво ли ще е лятото…
Или безвремие – астрономическо, не само климатично, като в “Питър Пан”. Страшничко си е.
Усеща се когато мафията на тайните служби заграби властта. Развитието спира, животът угасва. Настъпва безправие и хаос. Дъждът и вятърът се скриват, а ако се появят, правят поразии, вместо да будят живота. Пейзажът на безвремието е пустинен, като в ислямските страни (не включвам “водния ислям”, той си е по-друг).
Тези неща ме вълнуват, но сега си намерих и сериозна книга за връзката между културите и климата. Изпитвам блаженство още преди да съм я започнала.
Запечатано е и в паметта на народа ни, нали добрият юнак спасил хората от змея, погълнал водата на извора.
И си прав, случвало се е поне седем пъти на Земята. Катастрофи заличавали почти напълно живота и от малкото оцелели видове развитието продължавало. Но тогава не е имало хора.
А сега, когато сме тук, на какво ли сме способни?
Пак Урсула ще оправи работата … 🙂
“Само в мълчанието има слово, само в мрака – светлина, само в смъртта – живот; ярко прорязва полетът на ястреба пустеещите небеса.”
Струите на живота се изкачват по хълма на времето и замират за миг в най-високата точка, преди да се хвърлят устремно надолу, давайки енергия за бурно съзидание през следващите пролетни месеци. И чувстващите създания усещат този миг на стаяване. Просто е.
…
@Michel – дори не смея да мисля какво ще е лятото. Предишното едва го изживях о.О
@Митко – къде ли е тогава нашият Ястреб … (:
@Ани: Да, радваме се – но самото то ме плаши малко.
(Между другото, писмото ти до bTV е излязло и в поне един вестник – “Гласове”. 🙂 )
@Делибалтова: Способни сме на всичко. Да загробим света, или да го спасим. Изборът си е наш.
@Митко: Проблемът е, че не е миг. Цял месец е, а това е неестествено.
@Sel – държим си го ястреба за после, за след “има време”, за момента на осъзнаване на безвъзвратно пропуснатото време.
@Григор – променя се светът, а съзнанието, безуспешно опитвайки се да го идентифицира със спомените, губи опора и изпитва несигурност. За добро ли е или за лошо – не знам, дано поне да е за живот!
Всичко си е много относително. Ако питаш един влюбен тийнейджър, ще ти каже че света е прекрасен, всичко е ярко и весело, дори да няма нито сняг, нито зеленина.
@Жилов: Преди десетина години пак валя сняг в края на април; вярно в Габрово, но там по принцип рядко има сняг през април.
Гриша, по повод забележката ти в скоби държа да уточня, че идеята за това писмо беше на Митко. Аз само я реализирах. Предвид факта, че идеите са най-скъпо продаваната собственост, следва всички червени точки да отиват към Митко.
И да допълня, двамата много се радваме, че инициативата ни взима все по-големи размери. България ще се промени. Макар и бавно.