Дъждът

Тесен път из високи хълмове. Ивица изронен асфалт, от която редките коли отбиват, ако им се наложи да се разминат. Отстрани – тепърва започнали да се раззеленяват стърнища, и храсти и дръвчета по границите им. На една от отбивките, малко по-встрани от самотния път, е спряла кола.

Хладен, дъждовен следобед. Капките потропват по стъклата на колата, пеят успокояваща, приспивна песен. Студени струйки се стичат, и я отделят от външния свят, едновременно прозрачни и прикриващи. Сякаш стена, изтъкана от незримо време, уж нетрайна и несигурна, но някак странно отграждаща от всичко, което ни е омръзнало.

И прикрила спотаена нежност. Наслаждение на мелодията на дъжда, на спокойствието и тихото й обещание. Усмивка към разкривените, непознати очертания на дръвчетата и храстите наоколо, към сивия фон на небето. Милувка по миглите, нежна като дъх, събрала в себе си топлина сред студа отвън. И дълбоко, кротко и подкрепително щастие – това, за което сме се родили, за което съществуваме, и без което животът е безсмислен.

И безмълвно обещание: всичко ще бъде наред. Бедите ще отминават като облаци, болките ще се забравят, страховете ще се топят като снега по върховете наоколо напролет. Изречено с мелодията на капките по стъклата и гласа на вятъра отвън, нарисувано със сивото на небето и размитите цветни очертания на храстите наоколо, възраждащи се под дъжда за нов живот, разтварящи пъпки, пускащи свежи зелени листчета.

Нека си говорим с гласа на дъжда и вятъра – по-истински е от човешкия, не умее да лъже. Нека жестикулираме със струите капки по стъклата, и люлеенето на дръвчетата отвън – техните жестове не умеят да се преструват. Нека си разказваме с жълтото на стърнищата и черните ръбове на стария асфалт – те говорят истината, нямат как да кажат друго. Нека си обещаваме със сивотата на небето и едва доловимото журчене на струйки вода край пътя – тези обещания казват истината, те просто са. За да забравим думите, да споделяме истината, и себе си.

И нека си даваме нежната милувка по миглите, вслушването в дъха, незримо и нечуто предаденото щастие. Желанието да бъдем завинаги заедно, в тъга и радост, болка и възхита, мъка и възторг. Да открием дома си не в стени и мебели, а един в друг. Да се нахраним не с ястия и питиета, а със споделеното щастие. Да печелим не пари, а мигове, които пари не могат да купят. Да си даваме един на друг не вещи и думи, а смисъла на живота си.

2 Responses to 'Дъждът'

  1. Таня Says:

    Ммммм, колко хубаво 🙂 Желая ви щастие 🙂

  2. Калин Says:

    И аз благодаря за гощавката. Мммммммм. (хем облизване, хем процилване)

Leave a Reply