Среща насън

Една адска работна седмица е към края си. Днес вече изпуснах тренировката – не успях да свърша при клиентите до 7 вечерта, а и имам още няколко часа работа за в офиса. Преди това обаче ще се завлека в къщи да поспя час-два. Като под упойка съм…

Не помня как точно съм стигнал, осъзнавам единствено как се завивам, и пропадам в съня, сякаш подът под мен е изчезнал. Обикновено в моменти на такава преумора спя безпаметно. Този път обаче нещо е различно.

Помещението е мрачно, сякаш стая на мръкване. И сред него стои стройна фигура. Съвършени пропорции, нечовешка грация и мекота на движенията, перфектна точност и в най-малкото помръдване. Зная коя е, без дори да се замислям откъде. Насън всичко е възможно.

Дори да срещнеш герой от още недовършен свой разказ.

– За какво си дошла?

Усмивката й в полумрака е горчива.

– Не се ли сещаш, Велики ми Авторе?

Трябва ми миг време, за да съобразя. Странно. Насън обикновено тези мигове на мисловно усилие ги няма.

– Не мога да ти върна Анди. Такава му е съдбата – да умре, колкото и да го обичаш.

– Не можеш, или не искаш? В моя свят съдба се нарича волята ти.

Прищявката ти. Разбирам намека. И усещам срам. От механичното създание, което сам съм измислил. И което е само представа в ума ми… Не, тази логика води само до досещането, че и аз всъщност съм само представа в ума си: да, тялото ми е обективна реалност, но то не съм аз, нали?…

– Трябваше да умре след само няколко месеца боледуване. Дадох му пет години, насилих нещата докрай. Не мога повече.

Тя ме прекъсва с нетърпеливо махване на ръката. Ако пушеше, сигурно щеше да запали цигара.

– Има начин, знаеш го. Но не искаш да си разваляш разказа, нали?

Чувството за срам ме удря като плесник. Не зная какво да й отговоря.

– Можеш да го направиш. Да, ще трябва да пишеш този разказ още не една и две години, и после ще е като съшит от две разнородни парчета. Да, няма да вземе награди на конкурси. Да, ако го публикуват някъде, ще е по милост, защото си им приятел. Няма да се гордееш с него, ще си похабил стотици или хиляди часове работа на вятъра… И това те спира, нали?

– Да, по дяволите! Аз ви измислих, и Анди, и теб! По моя воля той се влюби в теб, и те направи от механична купчина композити личност, човешко същество! И ти го обикна пак по моя воля и подредба на нещата! С години се радвахте на най-чудесното щастие на света – аз ви го подарих! С какво право ме съдиш? Този разказ е животът ви. Проваля ли го, провалям и вас.

– Проваляш само страстта си за писане. И не те съдя. Искам живота на Анди, и да сме щастливи заедно. Знаеш, това чувство няма насита. Ние сме ти деца – ще ни зарежеш ли с лека ръка?

Оооооххх… Да не смее човек да почне да пише разказ. Измисляш една безумно красива роботка – тя ти идва на гости насън да те моли за божествено благоволение. Абсолютно несексуално… Ако й поставя условие да ми построи храм, и да ми се моли, няма да се поколебае и секунда. Влюбена е в собственика си, както жив човек не би могъл. Готова на всичко възможно и невъзможно, за да го спаси.

Тя махва с ръка кокетно, и внезапно се усмихва:

– Завиждаш ли на Анди?

– Не – сепвам се. След това усещам, че в думите й няма нито капка намек, че убих Анди от завист. – Имам си приятелка, която не бих заменил дори за съвършената жена.

– Аз съм съвършената жена. – Тя размърдва леко бедра, и усещам как, въпреки волята ми, възбудата буквално извива гръбнака ми. – Ако бях в твоя свят, не би ли ме предпочел пред всяка друга? Дори пред нея?

За миг се поколебавам. Искам да бъда сигурен в искреността си. За щастие, мога да отговоря искрено.

– Не. Обичам я каквато е, с несъвършенствата й.

– Значи умееш да обичаш истински – отбелязва събеседницата ми.

– Мисля, че да. И какво?

– И значи знаеш какво изпитвам аз. И с каква мисъл си отиде Анди… Ти не би ли излязъл и срещу съдбата, ако трябва, за да си я върнеш?

– Мдаааа… Имам си тук, значи, Орфей от женски пол. Който ме е насадил в ролята на Хадес…

– Ех, Авторе, Авторе… Описваш хора с лека ръка. А не ти ли е вече време поне малко да се научиш и да ги разбираш? Поне описаните от теб, ако не “реалните”? Или искаш да ти пея като Орфей, че да се смилиш?

– Я не ме ядосвай! Нищо не ми коства двамата да се намразите до смърт.

Тя пристъпва към мен и ме поглежда в очите:

– Не можеш, Авторе. Ще значи да лъжеш, а това не го можеш. Разказът ти ще е за смях и пред децата. Не си толкова добър, че да прокараш гладко каквото ти се прище, трябва да гледаш какво реално ще направим, за да сме достоверни… А и да го извъртиш някак, нали ще дойде ден опошлялото от скука човечество да започне да рециклира всеки пробван сценарий? И някой хипер-супер-дупер инженер ще ни създаде с Анди, реални, и пред лакома публика с изисквания за достоверност и истинност? Тогава как ще ни спреш да се обичаме, а?… Моля те, върни ми го! Моля те, с цялата си същност! Бих спала с теб, ако можех, бих правила каквото поискаш, но ми върни Анди!… Моля те!

Майната му. В края на краищата, животът е предизвикателство. И това да направя един разказ поне малко приемлив, колкото и крив да се е наложило да бъде – също. Да, ще го пиша още поне година-две, може и много повече. Да, наистина ще е като съшит от две разнородни парчета, няма да става за конкурс или дори за публикуване, ще ме е срам от него, и какво ли не още.

Но поне няма да ме е срам от себе си, дори пред собствените ми създания. И ще мога да спя спокойно.

– Добре. Ще ти го върна. Но… условията ми са сурови. Ще трябва…

– Не ме интересува какви са. Приемам ги.

– Ще трябва доста години да си на отвратително място. А после още немалко и той ще изкара там с теб, и то по отвратителен за него начин.

– Ще ги изкараме. Но искам после да сме свободни. От гадостите. И от твоите прищевки.

– Ще го имаш. Стискаме ли си ръцете?

– Да. А сега спи спокойно.

… Изплувам бавно от небитието. Спал съм два часа, събрал съм сили колкото да се завлека до офиса някак и да продължа да довършвам нещата.

Шантав сън. Но интересен. Дали да не го блогна? Не вярвам много от читателите да разберат за какво става дума – не знаят какво пиша, как се е развило, какво има предвид посетителката на съня ми… Нищо. Може пък да се досетят. А и да не могат, интересното е друго – не какво става в разказа, а какво стана в съня.

И ще стане бая дългичък. Днес надали ще имам време. Може би в събота или неделя, ако ми остане кога…

12 Responses to 'Среща насън'

  1. suncho Says:

    Съвсем не е необходимо да знаем какъв е вътрешния разказ, за да оценим външния 🙂 Дилемата на писателя – бог е винаги много интересна, и ми е приятно да я Чета отново и отново.

    Има и една друга гледна тоЧка – писателя има проблем на главата си, абстрактен или непосредствен – няма знаЧение. Писателя си го е решил наум, и го е излял на хартия (или го е разказал на приятели като истинска история – и аз тогава му казах, право ж очите му го казах…). Но ако проблема не е абстрактен, по някое време се налага решението да бъде пренесенто в реалния сжят, с реални последствия. И се появява дилемата – ако мислите се слуЧваха наистина, щяха ли да нараняват истински хора?

    А аз планирам да те срещна наистина, скоро минавам през София. Енея ше ти обясни подробностите.

  2. suncho Says:

    Съвсем не е необходимо да знаем какъв е вътрешния разказ, за да оценим външния 🙂 Дилемата на писателя – бог е винаги много интересна, и ми е приятно да я Чета отново и отново.

    Има и една друга гледна тоЧка – писателя има проблем на главата си, абстрактен или непосредствен – няма знаЧение. Писателя си го е решил наум, и го е излял на хартия (или го е разказал на приятели като истинска история – и аз тогава му казах, право ж очите му го казах…). Но ако проблема не е абстрактен, по някое време се налага решението да бъде пренесенто в реалния свят, с реални последствия. И се появява дилемата – ако мислите се слуЧваха наистина, щяха ли да нараняват истински хора?

    А аз планирам да те срещна наистина, скоро минавам през София. Енея ше ти обясни подробностите.

  3. Таня Says:

    Обичам да чета сънищата, които разказваш, защото винаги има нещо положително в тях 🙂

    А специално този пост навя в главата ми една асоциация за съвсем противоположно нещо, което скоро установих като тенденция в американските филми и по-специално три, които през времето ми са се набили в главата: “Предай нататък”, “Американски прелести” и “Мост към Терабития”. Може би това е калъпът за правене на американски филми, но тази тенденция направо се набива на очи вече почти всеки техен филм: всичко за главния герой тъкмо се подреди и стане прекрасно, тъкмо започне да се чувства щастлив и вземе та се гътне – или той или някой негов близък.

    Това съм го виждала и в други филми и се чудя дали посланието което носят е, че хората ако станат щастливи, нещо лошо ще им се случи, което като цяло е много грозно и манипулативно. Вярно, че всичко това е на филм и е авторска измислица, но когато във всеки филм или книга го срещаш, започва несъзнателно да ти се набива в подсъзнанието.

    Не е лесна авторската задача, но наистина по-лесно е да изкараш някой от героите си от играта, отколкото да ги оставиш с нея и да измислиш качествено какво да ги правиш по-нататък. Ама затова тя е права – това е по-трудното 🙂 Поздравления, че си се съгласил с нея 🙂

  4. Ани Says:

    Гриша, ти си човекът с най-приятната, най-вдъхновяваща и най-освежаваща лудост, когото познавам 🙂

    Бъди жив и здрав!

  5. komata Says:

    И аз съм съгласна с Таня, че героинята ти е права.
    Но жертвоготовността й е отвратителна.

  6. Божо Says:

    Хм.
    Професор Коркоран проявява съчувствие.
    Готино 🙂

  7. иво Says:

    Интересни сънища разказваш… и то по не по-малко интересен начин! 🙂

    Таня отвори темата за филмите и аз ще споделя своята Неизбежна Асоциация, докато четох съня ти (хм, “четох съня ти”…. звучи странно 🙂 ) – “Stranger than fiction”. Много симпатичен филм, за мен.

    Поздрави!

  8. Григор Says:

    @suncho: И аз нямам търпение да те срещна. 🙂

    @Таня: Ще видим какво ще го правя този разказ оттук нататък. Така хармонично и цялостно си свършваше, макар и тъжно – и толкова интересно беше да напиша завършен разказ, в който накрая разказвачът умира… Както и да е. Обещах – ще го преправя.

    @Ани: Дали е освежаваща и вдъхновяваща не знам, но определено е лудост. 🙂

    @komata: Не й се сърди, такава е произведена. Хората много обичаме да правим инструментите си удобни и послушни… Но пък помниш оня въпрос, още от Азимов – дали Байърли е робот, или просто много свестен човек? 🙂

    @Божо: Лесно му е на професор Коркоран. Сандъците му не идват да го тормозят нощем… 🙂

    @иво: За срам и позор, не съм го гледал – но след асоциацията ти ще се постарая. 🙂 Благодаря!

  9. komata Says:

    Помня въпроса, но за мен тя не е “просто много свестен човек”

  10. komata Says:

    оп, натиснах нещо погрешно, затова обяснявам защо тя за мен никак, ама никак не е свястна – с уговорката,
    че тъй като не съм чела разказа, разполагам само с тук поднесените данни, пък иначе тя може и да е…
    Първо, веднага го удря на молби и унижения, веднага се хвърля да ти се кланя и да ти се предлага – а би могла да действа и по друг начин, например да заплаши да те умопобърка, съвсем спокойно го може, след като ти е в главата, все ще намери начин, щом е чак пък толкоз съвършена (освен ако представата ти за съвършената жена не включва задължително и безмозъчност, какъвто хич не ми се вярва да е случаят при теб)
    Но по-важно за мен е, че никой не би трябвало да говори от чуждо име, и от множествено число, и да се съгласява на някакви условия и за друг човек, без да знае на какво го обрича и дали ще издържи на това.
    Не е честно!
    Ще ми е много интересно да го прочета този разказ, защото щом героинята – доколкото разбирам, любимата на героя – е произведена като удобен и послушен инструмент, за каква любов въобще може да става въпрос тук?!
    Ааа, не, не признавам аз една любов такваз 🙂
    А пък вие, хората, може и да обичате да произвеждате удобни и послушни инструменти, ама ние, зайците – нееее :-)))

  11. basstoon Says:

    Наистина удивителна прилика с историята от “Stranger than fiction”… Гриша, филмът е просто невероятен. Непремено го гледай! Страхотна история, изпипана визия (има ужасно забавни специални ефекти) и пъвокласен актьорски състав (Ема Томпсън, Дъстин Хофман…). Едно от най-добрите неща, които съм гледал наскоро.

    @komata: Малко избърза с това “отвратителна жертвоготовност”. Мисля, че героинята на Григор е толкова печена, че с хирургическа точност съзнава, че се намира в абсолютна безопасност. Определено има вяра в своя творец.
    Мисля, този въпрос беше добре развит в Хиперион — в анализа за притчата как Авраам (май?) бил готов да принесе синът си в жертва на Твореца и бил спрян в последния момент. Че всъщност не Бог изпитвал Авраам, а Авраам изпитвал Бог (определено валидна гледна точка). Интересно ми е как Григор ще реши проблема с разбунтувалите се герои.

  12. Григор Says:

    @basstoon: Ще гледам филма при първа възможност!… За героинята – ами какво друго й остава, освен да ми вярва? :-/ Проблема с разбунтувалите се герои пък го решавам почти във всяко нещо, което пиша – винаги по някой, или дори всички внезапно решават да не ме слушат, и да правят нещо свое. Какво ми остава пък на мен тогава, освен да им уйдисам на акъла? И тогава често нещата стават още по-интересни, и определено по-истински.

Leave a Reply