Кой е измислил любовта – 2

Един от най-симпатичните за мен приятели е Веско Жилов. Млад на години, но успял да събере доста горчилка от живота – и въпреки това непредал се. Опитва се да мисли, да се бори, да търси истината, дори да вярва… Но стремежът към рационалност понякога му показва нещата откъм циничната, скептична тяхна страна. А пътят към истината оттам е сигурен, но дълъг и трънлив. И запуснат, защото малко хора вървят по него… Не е трудно да се подлъжеш, че не води до никъде.

На предишния ми запис той отговори в коментар:

Любовта нищо не може да измисли, защото няма съзнание.
Любовта не съществува сама по себе си, извън хората.
Любовта не е вън от нас, а вътре в нас.
Тя може да бъде определена като наша същност, като нещо, което ни движи… но не и да стои някъде навън и да й се приписват правомощия, каквито няма.
Считам това за важно.

Изречението щеше да е по-вярно, ако се отнасяше за секса, но дори и тогава не би било вярно.

Рационалистки погледнато, е точно така. С едно дребно уточнение – ако не навлезеш една крачка по-навътре в нещата. Не съм мъдрец или велик, просто съм имал съмнителния късмет живота да ме е насилвал да правя тази крачка. Да разбера тези положения именно от гледната точка на рационалиста, и скептика и циник.

Отговорих му в коментар там. После се замислих дали не е полезно и други да прочетат този отговор. Може би ще имат нужда от него в труден за мъдростта и вярата им част. Да, просташки самохвално е да се самоизтъквам по този начин. Не го търся, честно. Просто искам да предложа помощ в труден миг, нищо повече.

Ето го, леко редактиран:

Като начало, любовта не съществува не извън хората, а извън телата им, точно както не съществуват и хората. Ти не си тялото ти. Един тъжен ден то още ще е тук, но теб вече няма да те има. Или може би един хубав ден него няма да го има, но ти ще си още тук, било в друго тяло, било прехвърлен в компютър, било… Не сте едно и също.

За теб любовта е природен закон, инстинкт, обществен договор, митология… Точно същото си ти за своите конкретни, материални клетки (дори невроните). Те биха били точно така убедени, че ти не съществуваш, или поне че нямаш съзнание и разум (всичко го вършат всъщност те, те се координират и договарят за всичко, ти къде си в картинката?), както ти си за любовта.

За клетките си ти си фикция, понеже не си в една определена клетка. Точно както са за теб фикция нещата, които не са в едно определено тяло. Дядо Коледа, доброто, религиите и идеологиите, идеите… Въпреки че нямат едно тяло, име, ЕГН и жителство, те са по-могъщи от кой да е човек. И много от тях ни учат и ни помагат да бъдем хора. Правят ни хора.

Само че всички те са от след хората. А любовта е отпреди тях, още от животните. Дядо Коледа и вярата в доброто може да ни помагат да бъдем хора – но любовта ни е помогнала да станем хора от маймуни. Тя е, която е измислила и създала хората.

Защото тя е, макар и на много примитивно ниво, която е направила възможно събирането на животните в стада. Тя е основата на много от стадните взаимоотношения, в това число на почти всички положителни и свестни – взаимна защита, приятелство, подкрепа… Социалните взаимоотношения също до едно произлизат от стадните. Погледнете ли ги, ще видите – любовта е в основата и на почти или съвсем всички свестни социални взаимоотношения. А те са, които са ни направили хора, в най-добрия смисъл на думата. И продължават да ни правят.

Така че Случайна не те е излъгала. Любовта е измислила хората.

8 Responses to 'Кой е измислил любовта – 2'

  1. Жилов Says:

    Благодаря за отговора. Добре казано. Съгласен съм, макар това да не ме навежда на мисълта, че в света съществува някакъв принцип, които защитава живота и доброто и неизбежно води до тях.

    Иначе, имам един несвързан, но все пак допиращ казаното от теб въпрос. Не мислиш ли, че при едно copy – paste или cut-paste на файл от една машина в друга машина, когато първият файл “умре”, той си е “мъртъв”, въпреки че вторият, макар и абсолютно идентичен, е “жив”? Вторият файл е дотолкова идентичен, че никой (включително и самият той) не би разбрал разликата… но такава има – единият файл е тук, а другият – там (нека предположим, че първият не “умира” веднага, а остава да съществува още 48 часа). Аналогията с файлове е лоша, но се надявам, че въпросът ми е ясен.

  2. Григор Says:

    @Жилов: Като начало, такъв принцип съществува. Просто логиката му е обратната на тази, която предполагаме.

    Ние очакваме доброто да е по-силно. А истината е, че по-силното е добро. Ако не възприемахме нещата така, не бихме оцелели, и нямаше да можем да си зададем този въпрос.

    Често обаче и това се тълкува откъм циничната страна, за да се “докаже”, че и злото може да е силно. В краткосрочен, късоглед план то наистина може да е по-силно. Но минава време, и доброто надделява. Ако не беше надделявало винаги, нямаше да го възприемаме като добро.

    Колкото до примера с файла – тук има едно много дребно, но ключово уточнение. Личността не е обект – тя е процес. Това дава много повече яснота в кои точно случаи се касае за нова личност, която просто се смята за старата, и в кои се касае за наистина старата личност.

    Отделен е въпросът, че границата между двете е размазана, и чисто теоретична. Например, ти същата личност ли си, която си бил преди да заспиш, или нова, появила се откакто си се събудил, която само си мисли, че е същата? И, всъщност, същата личност ли си, като преди няколко секунди, или различна, която се мисли за същата?… 🙂

  3. Жилов Says:

    Ами добре, значи напълно мога да се съглася с всичко, което разказа и обясни. Благодаря. И за обществото сега мисля така – то е по-добро от други и затова въпреки всичко ги е изместило.

    А за обекта и процеса – и аз съм мислил за това. Все пак считам, че може да се прокара някаква граница между “промяна” и “подмяна”, че може да се види къде има приемственост и къде няма приемственост. Копиранията на нов носител не ми вдъхват доверие, защото не виждам в тях никаква приемственост (освен на информацията). От 1 оригинал можеш да създадеш и 10 напълно идентични копия, като оставиш и оригинала жив. Сьответно всеки 1 от 11-те ще възприема останалите като “други”. Да не говорим, че именно защото са процес, минимални разлики между тях започват веднага, особено ако попаднат в различна среда. Във филма “Шестият ден” имаше дори още по-интересни примери от такъв тип.

  4. Жилов Says:

    Днес се замислих за това, че описваш хората така, както Хамонд ги рисува.

  5. Григор Says:

    @Жилов: Наистина е така. Ние сме свикнали един човек да съответства на едно тяло, защото исторически досега е било така. Но при случаите на множествена личност понякога се случва две или повече личности да са на практика равностойни по сила и зрялост (а понякога “основната” е по-непълноценна от тях). Също, елементарно е да се покаже, че когато няколко души разработят съвместна личност, т.нар. гесталт (класически пример са задружните фирми), те до голяма степен се държат като една личност в няколко тела. Така че не виждам нищо лошо или странно в процеса на копирането на личност.

    А колкото до описването на хората и рисуването на Хамонд – не зная какво имаш предвид, но каквото и да е, нормално е да е така. 🙂

  6. Божо Says:

    >”А истината е, че по-силното е добро. ”
    Би ли развил тая теза?

    Значи когато Пешо мастиката натроши кофата на някой очилат интелектуалец за кеф, Пешо е добър, защото е по-силен?

    (Заяждам се 🙂 )

  7. komata Says:

    И аз имам едно питанье:
    свястно социално взаимоотношение ли е да смяташ човека до себе си за ДЛЪЖЕН да ти пере мръсните гадни чорапи, и what’s love got to do with it?
    (и аз се заяждам 🙂 )

  8. Митко Says:

    Кой е измислил любовта?

    Случайността, необходимостта или пък неизбежността.

Leave a Reply