Красотата на града

Минавам днес по “Мария Луиза”, и се наслаждавам на гледката. Слънцето пече по лятному, ако и въздухът да е още хладен – но това скоро ще се промени. Каменните улици ще се нажежат, момичетата ще тръгнат с къси полички, и зеленината ще е единственото спасение от палещото слънце.

А над всичко това се извисява Витоша. Покрита с було от сняг, понесла на плещите си зимата. А по снагата й тече и прелива смяната на сезоните – зима, под нея пролет, под нея лято… Вчерашният дъжд е измил въздуха, и планината сякаш е на една крачка разстояние – както е била преди милиони години. И както всъщност е и сега, далечна я прави само замърсяването на въздуха.

И това вътре в нас. Това, че имаме време всяка вечер да се натряскваме, но нямаме време да се разходим из планината. Да видим колко по-голяма е от нас. Да погледнем от Камен дел към София, и да видим колко дребни са всъщност всичките ни грижи, кроежите, времепрекарването. Къщите, на които завиждаме, “великите” учреждения, в които работим и се борим, пътищата, из които се блъскаме с колите си…

Ако въобще успеем да ги различим през пелената от кал, която сме сътворили колективно над града. Именно с всичко това, което е толкова дребно отгоре – колите, къщите, учрежденията, суетенето…

И си мисля – колко малко е нужно, за да се издигнем над всичко това. Няколко часа катерене. Или дори лифтът, за по-кротките. Просто да жертваме малко сили и време, нищо повече. Не си ли струва?

Да, пелената от кал няма да се махне. Тя е колективно творение, усилията на сам човек не могат да я вдигнат. Но положиш ли усилията, я забелязваш – и проглеждаш през нея, макар и не така истински, както през чист въздух. (И слава богу – иначе как щяхме да оценим чистия въздух?) Преставаш да си затворен между няколко сгради, в няколко стаи. Капаците на очите падат. И се оказваш свободен от пелената кал – ако не тази отвън, то поне вътре в себе си.

И когато това стане, осъзнавам на колко красиво място живея. Сред равното поле, под сянката на огромна планина, сред невероятна природна красота, само поприкрита от генерираната от човека мръсотия…

И си обещавам да се сещам по-често за това.

3 Responses to 'Красотата на града'

  1. милена Says:

    Има една магическа думичка,поне според мен-симбиоза,мисля,че хората и природата така сме създадени,но ние превърнахме тази думичка в клише и забравихме смисълът и,затова натрупахме мръсотия в местата,които обитаваме.Позволи ми да ти покажа нещо,което си мисля,че най-добре показва смисълът на тази дума :-))
    http://velizar.myphotoalbum.com/view_photo.php?set_albumName=SofiainJanuary&id=PICT0428

  2. Таня Says:

    Много колеги чужденци са ми казвали, че ни завиждат не само за Витоша, но и за двата големи парка насред града. Малко са градовете като нашия – и аз си обещавам също, да се сещам по-често за това:-).

    Сетих се още да ти кажа по повод вчерашното ми писание, че аз всъщност също обичам вещите си, които са ми служили вярно и не ги захвърлям с лесна ръка, само защото гоня всеки последен и по-съвършен модел на каквото и да било. Всичко използвам, докато може и съм доволна, че в голяма степен не съм част от консуматорската група. От друга страна – да се науча на това, точно ми помага и планината и ходенето там – да имаш всичко необходимо и да го пазиш, защото може да се окаже много важно в даден момент.

  3. Явор Атанасов Says:

    Четейки това се сетих, че не съм се качвал на Витоша вече 3-4 години. А преди това, през една две съботи бях горе. Дори съм си мислил дали не мога да стана част от нея, като Франческа – част от Медисън.

Leave a Reply