Компютърната неграмотност… и социалната неграмотност

Преди два-три дни се отбих на минаване в кварталното магазинче. Вътре ме посрещна непознато лице. Младо момче, с интелигиентна физиономия, приветлива усмивка и излъчване на човек, който искрено желае да ти помогне:

– Добър ден, господине, какво ще обичате?

– Един сок касис. – Неволно се усмихнах в отговор. Момъкът пое с усмивка сока и го цъкна на баркод скенера. След това се вторачи недоумяващо в екрана на касовия компютър:

– Хммм… Май нещо не е наред с техниката. Само един момент, ако обичате, да пробвам пак…

Пип!

– Хммм… Изглежда нямаме този баркод. Извинявайте, че ви задържам, само за момент…

Обърнах гръб, за да не смущавам момчето. След още няколко изписуквания и изсумтявания той се обади:

– Минкеее, нещо тук не ми захапва един баркод. Можеш ли да помогнеш?

Обърнах се да видя не мога ли да съм от полза междувременно, но бях закъснял. От склада излезе възрастна женица и се провря до момъка:

– Не, не така, Пепи. – Не се напъваше да говори силно, но гласът й беше някак креслив, и отекваше в магазинчето. – Цъкнал си в полето за име на стоката, и вкарваш баркодовете там. Цъкни в полето за баркод, и тогава… Полето за баркод. Ей това най-отгоре, дето пише с големи букви срещу него: “БАРКОД”… Цъкни там с мишката… Не, не върху надписа, върху полето… Където и да е върху полето… Да, става… Хайде сега на скенера.

Пип!

– Ама първо изтрий въведените баркодове в името на стоката… Как, как. Отиди в полето за име… С мишката… Точно така. Сега я сложи над полето за име, и цъкни… Над полето, а не над надписа… Над полето бе, човек! Цъкни сега… Не, не на скенера, с мишката!… Сега изтрий кодовете. С оная стрелка, дето трие… Не, не тази стрелка, оная за триенето сочи наляво… Не, не и тази. Ей тази горе… Не, това тук въвежда написаното, другата стрелка, над него… Да, тази… Натисни я!… Ама като я натиснеш, я задръж, докато изтрие всичко… Така… Дръж… Браво! Сега отиди в полето за баркодове… С мишката… Сложи я над него, и цъкни… Точно както преди бе, човек!… Ох, дай на мен…

След миг се чу познатото изписукване, и момъкът ми каза цената. Докато плащах, той грижливо постави сока в торбичка:

– Моля да ме извините за забавянето, господине. Съжалявам за проблема, и ви желая приятна вечер. – Усмивката му беше леко виновна, но все така излъчваше желание да помогне.

Благодарих му. После, докато се качвах по стълбите към нас, се замислих.

Да, момъкът определено не е компютърен талант. Но какво от това? Напоследък българинът започна да се учи да е учтив и възпитан на работа, но има да се желае още страшно много. А това момче не просто беше учтиво и възпитано, но и някак му идеше отвътре. Както и желанието да помогне. Това вече заслужава много и добри думи.

Ще мине време, малко или повече, и това момче ще се ориентира нанякъде в живота. Може би ще се окаже отличен икономист, или писател, или мениджър на туристическа агенция. А може би и цял живот ще остане продавач, може би това му е призванието. Сигурно ще му отнеме много време да овладее и простите нужни му програми, а вероятно и след това ще има понякога проблеми с тях. Но докато е усмихнат и лъчезарен, и изпитва искрено желание да помогне на хората около себе си, ще струва повече от легиони озлобени от живота и мразещи работата си програмисти, или атомни физици, или президенти на корпорации.

Ще е оставил след себе си огромна следа – не, не велик научен труд или монументална сграда, а нещо много повече. Хиляди мъничко по-щастливи, по-радостни и живели мъничко по-пълноценно хора. Повечето от тях сигурно дори и не забелязали откъде е дошло това мъничко повече щастие. Но получили го. И, отново без да усещат сами, върнали му го, отразили усмивката и добротата му обратно към него. Направили много по-щастлив и пълноценен неговия живот.

И с усмивка си спомням думите на дядо ми, лека му пръст: “Не е толкова важно какъв ще станеш. Важното е да си майстор, а не мърляч. По-добре да метеш улиците или да чистиш клозети, но да си майстор, отколкото да си директор, но мърляч.”

Благодаря ти, момко, че ми припомни мъдростта на дядо ми. Имах нужда от нея. А и от спомена за него – защото беше лъчезарен човек, който живееше както съветваше другите да живеят. Имам нужда от примера му.

И не се притеснявай, че компютърът ти е проблем. Общуването с хората не е – а то е истински важното.

7 Responses to 'Компютърната неграмотност… и социалната неграмотност'

  1. Делибалтова Says:

    Имам си в работата едно такова Малко зайче. Прякорът дойде от обичайното й обръщение към хората. Тя е 30-40годишна, но на ръст,емоционално и умствено е не повече от 10годишна в най-добрия смисъл. Чистосърдечна, добронамерена, старателна и изпълнителна като малко момиче. Няма егоизъм, за съжаление – и чувство за самосъхранение. Но има вълшебната способност да приведе в действие най-доброто във всеки. Хм, . . ., във всеки, в който е останало.
    Може да е парадоксално, но се издигна дори служебно и от чистачка стана информатор, при положение, че една от чистачките е с висше образование.

    Обичам да чета този блог и да си мисля после по темата, понякога и да коментирам. И сега така от мисъл на мисъл . . .

    Както и да го усуквам, животът е проста работа. Всичко се свежда до вечната борба между Доброто и злото. А щом меря на тези везни, нямам колебание как да преценявам и постъпвам.

  2. gamar Says:

    Рискът е да не бъде “пречупен”, затова трябва на всяка цена на любезните и културни хора да се отвръща със същото, а когато става въпрос за изпълнение на услуга, непременно да възнаградим, било то и с добра дума. Защото колкото и добър да е даден човек, в даден момент си задава въпроса има ли смисъл? И смисъл ще има, ако ние им покажем, че е така.

  3. nocommerce Says:

    Блага дума, блиндирани порти отваря … или нещо такова беше. хахаха …

  4. Красимир Says:

    Доброто отношение не е извинение за некомпетентност.
    Много добрият в нещо е по-достоен за уважение от средно добрият в много неща.
    Прекалената доброта граничи с наивност.

    Това са няколко от любимите ми мъдрости – хареса ми историйката ти, защото с нея успя да ги засегнеш, и то в противоречие.

    И само да вметна: програмистите са дружелюбни и обикновено обичат работата си, освен ако не са пришълци от други професии. А ядрените физици и президентите едва ли са толкова много народ.

  5. yoalbo Says:

    Хубав post, приятно чувство! Напомни ми за Толкова ли е трудно да похвалим?

  6. UZUMAKI Says:

    Добре го е казал дядо ти. Много вярно.

  7. Иво Says:

    Веднъж се наложи да изкарвам на хартия едни документи в един копирен център на пъпа на Варна. Момичето, което ме обслужи, беше симпатично и ведро… както и особено тясно специализирано в професионалните си знания. Отваря документи от всякакви USB пръчки, прави черни или черно-бели документите, изкарва само отделни страници, справя се. Аз я помолих да изтрие документа от USB стикчето, след като го разпечата. Последва въпрос “Как?” и искрено изумена физиономия и се наложи да й правя устен walkthrough, докато се справи 😉

    P.S. – Дядо ти звучи като да е бил пич 🙂

Leave a Reply