Днес успях да си пукна предното стъкло на колата. Един уличен мияч с най-добри чувства го поля с маркуча, за да го измие, изтълкувал погрешно жеста ми. Сигурно металът, който го държи по ръбовете, е бил нагрят от слънцето, и се е свил рязко. В първия момент се ядосах, след това се усмихнах и махнах с ръка за благодарност. Добротата на този “мръсен циганин” струва много повече от двайсетте-трийсет лева, които ще дам, за да го възстановят – ако и толкова.
Повече ме подразни, че не можах да слушам Лари Лесиг. Всъщност, нямах време дори да помисля за това – от месеци не съм имал така натоварен ден. В момента текат първите петнайсет минути откакто съм станал, през които не върша поне две спешни неща едновременно. Не ме е яд за това, свикнал съм – но Лесиг не идва тук всеки ден. А личният контакт, особено първият, е важен… И това не е голяма беда, но лекичко дразни.
И сега се чудя – да се ядосвам ли, или не. Шопът в мен разсъдливо обяснява: “Немой да се косиш, оти че ти мине”. И е прав. Успея ли да не се ядосам, да приема нещата спокойно, ще изляза от тази схватка по-силен.
Преди години изпуснах сигурно единствената възможност да видя пълно слънчево затъмнение през живота си, за да спазя едно обещание. За награда за усилието получих подлост от човека, заради когото го положих. И ако можех да се върна тогава, щях без колебание да направя същото.
Зная какво загубих – но зная и какво спечелих. Достойнството си, и силата на добротата си. И, уви, зная какво загуби човекът, който сигурно още си мисли, че е спечелил. Жал ми е за него. Истински и искрено. Без подигравателно снизхождение или високомерие, просто по човешки. Бих дал доста, ако имаше как да му помогна – но няма. Което може би е и справедливото.
Сега този номер ми сервира безликата Реалност. Така е по-добре. Тази вечер няма да мисля за някой, направил поредната крачка вътре в себе си към празнотата. Ще си легна усмихнат – загубил, но и спечелил. Загубил една истински ценна лекция – но спечелил частичка от себе си.
А все пак лекцията си струваше, дявол да го вземе… 🙂 Нищо. Хубавите неща на света са безкрайно много, дори цяла вечност не би стигнала, за да обгърна всички. Ще успея за достатъчно други.
А може би и за да сътворя някое хубаво нещо. Виж, това си струва дори повече от такава лекция.
Да, има и такива дни. Хубавото е, че след тях винаги идват и хубави дни. “Което не ни убива ни прави по-силни”- аз вярвам в това.
А и ти сам казваш- очакват те и в бъдеще много интересни неща, за които ще успееш.
Важното е, че успяваш да се усмихнеш на човека създал ти галвоболие, че вярваш в добрите му намерения, че виждаш доброто в хората, че чуваш песента на дъжда и тя те вълнува, че виждаш красивото и му се радваш и даже повече- с пълни шепи раздаваш от тази мъдрост на всички които общуват с теб.
Ако те успокоява донякъде, записите са почти качени, тая вечер ще можеш да ги свалиш и гледаш 🙂
Като прочетох се замислих, кой е за мен този човек, който бих искала толкова много да видя и ще се ядосвам, ако не успея. Може например да е Тери Пратчет или някой друг от големите фантасти, но някак си не мога да си представя, как бих осъществила личен контакт с човек с такава известност, когато около него сигурно ще е претъпкано с хора и даже по-вероятното е, че не бих и отишла, защото не вярвам, че ще мога и да се докосна за миг до него. Всъщност трябва да помисля още по въпроса – кой бих искала толкова много да видя? Ето че имам материал за мислене…:-) А една моя учителка ми казваше едно време, че от много мислене файда нема.
Жалкото в такива моменти наистина е, че се сравняват две несравними неща – имам предвид, че този въпросният човек едва ли си дава сметка, че ти си сметнал за по-важно да бъдеш човек с него, а не просто да наблюдаваш толкова рядко срещано явление, за да удовлетвориш любопитството си. Кофти е, че имаш такава асоциация за слънчевото затъмнение. А иначе за лекцията – а бе карай да върви, наистина е добре, че този пропуск няма с какво кофти да го свържеш, а просто с някакъв такъв смотан ден, какъвто на всеки се случва…
И още нещо – извинявай, ама това си ми е болна тема – сега съобщиха, че цигани са пребили горски стражар във Велинград. Така кратко поднесена, новината е повече от гадна…:-(
Джейн: Това го може всеки – ти също. 🙂
Васил: Хич даже не ме успокоява. Едно от нещата, които не понасям, е да гледам самодоволната си мутра как мънка пред аудитория симпатични студенти някакви глупости. Че и филмирано даже.
Таня: За циганите – ами какво чете кой да е западняк всеки ден по вестниците? Как българи обрали банка, пренасяли хероин, доставяли проститутки, пребили някого… Без съмнение новините са гадни. А ти и аз също сме българи… Да, не като онези от новините там.
И онзи циганин с маркуча не беше като онези, пребили стражаря във Велинград. Повярвай ми. Определено ми беше по-близък от “българите”, описвани в тези западни новини.
Добре де, прав си – аз скоро ти писах нещо за Сали.
А тия новини си ги разпространяваме първо българите, а отделно – какво се носи за нас по света освен Стоичков и киселото мляко…, ако някой прави от мухата слон, значи все пак е имало муха…