Фук-фук :-)

Издадоха ме! 🙂 И даже не за пръв път! :-)))

Всъщност, отпечатаха мое разказче в антологията “Ваяния 2008”. Казва се “Дяволското гърло”, и е доста непретенциозно. Чух за него най-различни мнения, от “Много е хубаво” до “Много е гадно”, и това ме радва. Щом хората се ангажират с оценка, значи поне са го прочели. 🙂

Антологията е поредната заслуга на Емануел Икономов към българската фантастика – издадена е от неговото издателство, на негови разходи. (И не е единствената му заслуга – той организира и конкурси за българска фантастика, обявява награди, всичко от джоба си.) Досегашните й годишни издания са били много добри – надявам се и това да е такова.

“Надявам се”, защото, за срам и позор, вече седмица не намирам време да прочета книжката изцяло. (А беше време, когато непрочетена книга у нас не замръкваше. Чукча не читател вече… 🙁 ) Както и предишните антологии, съдържа българска фантастика и фантастология, и имената вътре са обещаващи.

До момента съм смогнал да прочета само “Непонятният хлад по гърба” на Георги Малинов, “Изборът” на Ники Теллалов, и “Навье” на Ивайло П. Иванов. Първите две ми харесаха много повече от моя разказ; няма да ги разказвам, за да не разваля удоволствието на читателя. Но истинският удар се оказа “Навье”.

Да си призная, знаех предварително що за чудо е. От четири години убеждавам Иво да го публикува най-сетне. Възхищавам се от сърце и душа на Ани Илиева (по-известна под псевдонима Йоан Владимир), и дори малко й завиждам – за майсторството, за перфектния стил, за умението да държи читателя със затаен дъх, и в същото време да обсъжда сериозни и важни идеи. Дълго време за мен тя беше единственият кадърен автор на етнофентъзи в България. Иво обаче с “Навье” направи категорична заявка за споделяне на лидерството – произведението е просто изключително!

Сега вече имам повече избор на кого да завиждам. Освен на Ани и Иво – и на всички читатели, които не са прочели “Навье”.

(И ще издам една малка тайна: Иво обмисля негово продължение! Не зная колко бързо ще стане, и дали няма после да го убеждавам още четири години да го публикува. Но направо ми текат лигите от очакване.)

Май трябва да понаблегна повече на четенето. Преди седмица се сдобих и с едно друго ново издание – “Бленуващи кристали” на Тиодор Стърджън, в издание на човека-чудо Калин Ненов. Още един от хората, на които се възхищавам от сърце и душа, и ги гледам отдолу нагоре (много-много горе). И, уви, също не съм смогнал да я прочета. А комбинацията от шедьовър на Стърджън с шедьовър на Калин (всеки негов превод е шедьовър – който не вярва, може да прочете неговия превод на “Последният еднорог”), плаче за лакомията на погледа ми. Обещавам да го прочета колкото мога по-бързо, и да напиша тук специален запис.

“Дяволското гърло”, разбира се, е под свободен лиценз – CC-BY-SA. Можетеда го откриете тук, най-отдолу в списъка на моите разкази. (Не очаквайте да е нещо кой знае какво: тъжна и бледа сянка е на творби като “Навье” и сборника “Легенди за стражите на трите порти”. Но човек трябва да свети колкото може. По-добре като свещица, отколкото никак.)

17 Responses to 'Фук-фук :-)'

  1. Дончо Says:

    Бравос!

    Това първото “хартиено” издание на твоя творба ли е? Ако е така – поздравления (и – КРАЙНО време беше).

    Вече си “published (on paper) author” :). За много!

  2. Таня Джекова Says:

    Разказът е страхотен, точно от тия дето обичам да чета – за скритите неща на една ръка разстояние от нас – било светове, било нещо у нас самите. Много е хубав наистина 🙂

    Поздравления и от мен!
    P.S. Сега видях, че колекцията с разкази се е обогатила доста и дори с гости и това означава приятно четене за мен 🙂

  3. Калин Says:

    Ееее… аз не съм човекът-оркестър, само диригентът – и то по принуда, и то временно. 😀 Вижте на последната страница на “Кристалите” колко човеци са Помагали за крайния резултат; а в “Еднорога” никак не е сигурно кой кое е превеждал… 😉

    Иначе: и на мен ми идва да се оправдая защо още не съм изчел “Ваянията” – но всъщност сега чета “Питър Пан в алено”, а пък и такава купчина творчество на млади българчета награбихме от Пътуващата библиотека…

    Майстори, вие вече сте се доказали. Сторете място на младото, да видим там какво има да избуява. 😀

  4. Григор Says:

    @Дончо: “Извън картината” е излизало мисля два пъти, “Случаят Бенковски” – също, няколко други неща също чакат публикуване. Но иначе, колкото повече, толкова повече 🙂 И благодаря за добрата дума!

    @Таня Джекова: Дано и гостите, и аз да имаме време за още неща 🙂 И благодаря за похвалата.

    @Калин: Прав си – време е да избуят и по-млади. (Прочетох и разказите на Ценка Бакърджиева и на Мартин Петков – разкошни бяха! 🙂 )

  5. Иван Богданов Says:

    Григоре, невероятно те ценя като автор, Случаят Бенковски и особено Извън картината съм ги давал многократно за пример по разни курсове. Но Дяволското гърло не е и на светлинни години от тях. Не сваляй гарда моля те.
    П.С Сърбят ме пръстите за един по-сериозен анализ, но ако разкараш скучната геоложка част в началото /особено обяснението на термините/, която е леко безсмилена, защото не води до нищо в сюжета на разказа – там онова за пушката в първо действие дето трябваше да гръмне… И, най-вече ако намалиш малко мрънкането за мутрите и мястото им живота, ще успее да се отрази истинската сюжетна линия.

  6. Божо Says:

    Честито!
    Да се случва по-често 🙂

  7. Григор Says:

    @Иван Богданов: Иване, имаме проблем. 🙂 Че “Дяволското гърло” е недоснесен, недоснесен е. Но колкото и да го работя, надали ще стане кой знае колко различен.

    Виждаш ли, аз не съм писател. Писателския майсторлък не го умея. Просто разказвам (документирам) неща, случили се в една паралелна реалност – тази в главата ми. Уви, това се случи там по този начин. Може би не съм го разказал по най-добрия възможен, но… аз всъщност не съм писател, не ме бъркай с хора като Ани Илиева или Ивайло П. Иванов. Те са майсторите, аз съм просто не твърде кадърен разказвач на сънищата си, а не всички от тях са завладяващи.

    Не стреляй по пианиста – той толкова може.

  8. Иван Богданов Says:

    @Григоре, живея близо до Руски паметник. Така, че “Не нам, не нам…”
    Ако ги нямаше горепосочените разкази щях да кажа – ми толкоз може момчето. Е, колко автори дет не могат, ги трая.
    А при теб не е така и всички в блога ще потвърдят. Въпросът е не защо пишеш И слаби разкази. Всички го правят, то човек дето реди само бисери… Ама що се излагаш да ги публикуваш? Нямаш ли си вътрешното сито? Всъщност разказът е слаб, защото няма реален сюжет. Ти просто описваш красотата на Триградското ждрело, където се събират и минало, и бъдеще, и.. много неща. Дотук свършват сънищата. Другото е вече документалистика – и тук дойдоха мутрите, аман от тях.

  9. Наско- Says:

    Гриша, ти искаш да кажеш, че като правя предсдтавянето ти в новия алманах с три големи новели, бъркам? Всеки истински писател е сопред мен разказвач на сънищата от собствената си паралелна реалност:-)

  10. Григор Says:

    @Иван Богданов: Още не съм видял толкова велик писател, че да пише само силни неща. Ако аз съм такъв, ще вземат да ми завидят 😉

    По-сериозно: различните ми разкази са насочени към абсолютно различни аудитории. “Бунището”, например, половината ми познати го прехвалиха до небето, а другата половина го низвергнаха чак в ада, мнение извън крайностите почти нема. На кого да вярвам – на харесалите или на нехаресалите го? Подобно е положението и с “Дяволското гърло”.

    И причината е, че сюжетите, балансите и метафорите ги следят писателите. Мен не ме бива за тая работа, пробвал съм се неведнъж, не става. Когато реши да се получи един разказ, просто се получава, и аз не съм напълно наясно как (не се пудря, наистина не съм). Когато реши да не се получи, не се получава.

    А дали нямам вътрешно сито – ако знаеш колко запъртъци са се утаили на дъното на лаптопа ми, и не вярвам да се излюпят някога…

    @Наско: Всеки има право на заблудите си. Аз специален ли съм, че да имам право да ти отнема твоите? 🙂

  11. Калин Says:

    …Забравих да изклюкарствам, че:

    – Ценка, Григоре, всъщност е уеко по-възрастна от тебе;

    – Мартин вече си има цяла книга (та даже и се мъчи да ме недолюбва покрай разпространението й :/);

    – а истинските младите (като 17-годишната Геновева, която ни скри шайбите дружно с “Драконът и портокаловия сок”) тепърва ще има да ни изУмят… 😀

    А иначе – твоят “Портрет в 3Д”, който готвим за следващата “ФантАstika”, се заформя като едно от трите ми най-големи удоволствия в процеса на подготовка. 😉

  12. Григор Says:

    @Калин: За Мартин Петков – заслужено има книга човекът, въпросът по-скоро е защо само една! А за Ценка ме изненада. Вярно е, че пише много майсторски, но нещата й са толкова свежи, че винаги съм я мислел за двайсетина-двайсет и няколко годишна.

  13. Жилов Says:

    Прочетох разказа миналата седмица. Прилича ми на “Гайдите на бай Добрин”.

    Приказките никога няма да умрат, защото мисленето на хората по начало е магическо и дори и хората с имунитет към магията й се поддават в един или друг момент. Например идеята да не изучаваме нещо, та да остане красотата недокосната, или пък да търсим именно мистично знание, е застъпена в иманярските истории за Индиана Джоунс. Там знанието или не бива да се пипа от хората (защото е “непонятно” и “над възможностите им”), или е нещо, което просто така попива в тях, като магия.

    Фантастиката също има своите чудеса, но те няма как да бъдат по-привлекателни емоционално от лесните чудеса на един фентъзи свят. Хората обичат тия неща, от които аз страня (магия, природа, битки, мечове). Фентъзито е много по-предпочитано от фантастиката. Това особено важи при компютърните игри. Ето така съм принуден да садя растения там, където бих искал да сложа ръждясал мост, да сложа магия там, където бих искал да сложа технология, и да поставя битка там, където бих искал да поставя логически пъзел. Назад към природата, назад към магията, назад към това, което сме загубили.

  14. Десислава Делибалтова Says:

    Бъдни вечер е! И това ако не е красиво вълшебно? Тази много, много, много по-стара от магове, жреци, лами и църкви легенда.
    Точно сега ми е наслада да споделя една запомнена не знам кога и от къде, но многократно проверена мисъл: Всеки хубав разказ има в основата си легенда.
    Не е мой начин на мислене да лепвам определения (хубав, лош …..), още по-малко ми е присърце да правя сравнения.
    Четенето (и писането) си е като разговор. Точно сега искам да кажа точно това на точно този човек (тези хора). В отговор на казаното или наученото, или почувстваното . . . Главозамайване. Празник е все пак!
    Искаше ми се този раз-каз(-говор) да продължава, да дочета легендата. Защото легенда (лат. legenda “което трябва да се чете”) всъщност означава нещо, което трябва да бъде прочетено. Хората имат вяра в легендите. Дали защото думата вяра (от лат. verus “истинен”) означава истина?

  15. Мартин Says:

    Калине, моля те, въздържай се от такива коментари по мой адрес. И не ме намесвай там, където нямам работа.

    А на останалите – Честита Коледа!
    Хубаво е, когато се коментират от хубав, по-хубав разказ (а не обратното), но много ми се ще някой ден Иво, Йоан Владимир или Ники Теллалов да станат наистина широко известни и утвърдени имена с цял куп книги зад гърба си, а не да си ги коментираме само ние.

  16. Божо Says:

    г-н Богданов
    Качествата на разказа няма да обсъждам, защото не съм специалист. Професионалистите да се дърлят за тях.
    Но мутрите са си точно на място. За съжаление, както показва действителността те винаги идват. И съсипват всичко, от което действително страната ни би могла да печели от истински туризъм, а не само от алкохолен такъв.

    И ще са винаги актулани, освен ако не ги изгоним от държавата си. Опасявам се, че ако това изобщо стане някога, няма да е останала нито природа, нито исторически цености.

  17. Робин от Локсли Says:

    Григорий, леко прекаляваш със суперлативите, скъпоценни…
    Разбираемо е когато едно нещо ти харесва да се опитваш да му дигнеш акциите и да го препоръчваш на други, но прекаляването със суперлативите често има обратен ефект.
    А Дяволското гърло е хубав разказ, но Богданов е прав, че е под нивото ти. Мутрите са ти посредствени, ако и да са оправдани. И сюжета е разхвърлян. И е съсредоточен върху чудото, вместо да използва чудото като средство (за послание към читателите?). И изобщо не излизай с номера, че не си автор. Скромността краси човека, ама ти направо се изкара мисс свят…

Leave a Reply