Фук-фук – 2 (Коледно)

Два коментара към предишния запис ме размислиха. Ето ги:

Жилов:

Прочетох разказа миналата седмица. Прилича ми на “Гайдите на бай Добрин”.

Приказките никога няма да умрат, защото мисленето на хората по начало е магическо и дори и хората с имунитет към магията й се поддават в един или друг момент. Например идеята да не изучаваме нещо, та да остане красотата недокосната, или пък да търсим именно мистично знание, е застъпена в иманярските истории за Индиана Джоунс. Там знанието или не бива да се пипа от хората (защото е “непонятно” и “над възможностите им”), или е нещо, което просто така попива в тях, като магия.

Фантастиката също има своите чудеса, но те няма как да бъдат по-привлекателни емоционално от лесните чудеса на един фентъзи свят. Хората обичат тия неща, от които аз страня (магия, природа, битки, мечове). Фентъзито е много по-предпочитано от фантастиката. Това особено важи при компютърните игри. Ето така съм принуден да садя растения там, където бих искал да сложа ръждясал мост, да сложа магия там, където бих искал да сложа технология, и да поставя битка там, където бих искал да поставя логически пъзел. Назад към природата, назад към магията, назад към това, което сме загубили.

Десислава Делибалтова:

Бъдни вечер е! И това ако не е красиво вълшебно? Тази много, много, много по-стара от магове, жреци, лами и църкви легенда.
Точно сега ми е наслада да споделя една запомнена не знам кога и от къде, но многократно проверена мисъл: Всеки хубав разказ има в основата си легенда.
Не е мой начин на мислене да лепвам определения (хубав, лош …..), още по-малко ми е присърце да правя сравнения.
Четенето (и писането) си е като разговор. Точно сега искам да кажа точно това на точно този човек (тези хора). В отговор на казаното или наученото, или почувстваното . . . Главозамайване. Празник е все пак!
Искаше ми се този раз-каз(-говор) да продължава, да дочета легендата. Защото легенда (лат. legenda “което трябва да се чете”) всъщност означава нещо, което трябва да бъде прочетено. Хората имат вяра в легендите. Дали защото думата вяра (от лат. verus “истинен”) означава истина?

Разказът определено прилича на “Гайдите на бай Добрин” – също толкова недоносен е. Но по-важното в този коментар е другото – и него ми се иска да… коментирам. 🙂

Още Кларк е казал (и други са повторили след него по различни начини): магията е технология, която не познаваме достатъчно, освен ако сме магьосници. Което ще рече, че например компютърните програмисти са най-чиста проба магьосници. Хората, които поправят телевизори – също. Както и тези, които умеят както трябва да лепят плочки, оперират бъбреци, садят царевица, произвеждат чипове, подковават коне…

Всъщност, почти всичко около нас е магия. За един едно, за друг друго… Просто магията от книгите ни изглежда по-непозната, тъй като всеки познава програмисти или майстори-готвачи, но не и магьосници. (Или поне не знае, че са магьосници… докато не прочете горните редове.) И с това фентъзито ни привлича повече, отколкото “Цимент” на Гладков: производственият роман е точно така магическа книга, но ние не се сещаме, че е такава.

(Което дали не я прави всъщност още по-магическа? Любимият ми киберпънк е на второ място по популярност след фентъзито, и то точно сред компютърджиите, и то както, и може би именно защото вчерашната фантастика в тази област се превръща в днешна най-обикновена реалност. Дали това не е началото на едно осъзнаване, че всъщност сме магьосници – започнало с компютърджиите, но надали привършващо с тях?…)

Има и друга причина да харесваме фентъзито, и тя ми се струва много основателна, ако и незначителна наглед, като подправката в супата – усеща се на вкус. Магията ни изглежда по-непозната от ремонта на телевизори, и с това ни привлича по-силно от него. Пратчетовият Коен Варваринът винаги си избира най-едрия враг, защото е най-лесен за уцелване: нашият ненаситен апетит за ново сяда като на трапеза в този кръг, който е най-далеч от познатото ни, и чиято периферия се допира до най-малко познати неща, и най-много непознати.

И да, всеки разказ има в основата си легенда. Но всеки разказ е и нова легенда, обновила с нещо старата, отдалечила се от нея, като ново поколение на биологичен вид в екосистемата на легендите ни, пасящи и ловуващи сред пейзажите на умовете ни. Моят и твоят разказ са деца на една и съща легенда, но са различни: ако техните деца на свой ред са още по-различни, един ден легендите ще станат две, от биологичния вид ще произляват нови.

А легендите са много по-важни за нас, отколкото предполагаме. Те са биологичните видове в екосистемата на умовете ни, те са животът в нея, без тях тя е мъртъв лунен пейзаж. Меметата, в които формулираме идеите и начинанията си, са по същество легенди. Машините или строежите, които конструираме, речите или отчетите, които пишем, спомените ни за вчерашния ден или плановете за утрешния – всичко това са легенди. Производствени романи, художествена или документална литература, исторически романи или фантастика… Всяка една наша мисъл е всъщност легенда. Това е причината да вярваме в легендите, и това е причината “вяра” да произлиза от “истина”. Ние, личностите ни, сме легенди. Не вярваме ли в тях, няма как да вярваме в себе си.

Бай Борис го казва по свой си начин: “Ние сме създадени да измисляме, да разказваме легенди. Няма как да не го правим.” И продължава: “И ние сме легенда, момко. Разказана от планини и реки, гори и полета, на техния си език. И създадена чрез разказа им, точно както ние създаваме нашите легенди с думи от звуци или букви, а те пък създават своите чрез ръцете ни, с думи от камък, метал или друго… Такъв е светът, такъв е направен да бъде – всяко нещо да мечтае, и да ражда легендите си. Планините и реките са създадени да разказват, да не могат иначе – който ги е творил, и той е такъв създаден, и ги е направил по свое подобие. После те нас също такива, ние нашите легенди, те своите… До безкрай, и надолу, и нагоре. Светът е всъщност легенди – докато го има, ще ги има и тях.”

(Добре де, разкопах доста от закопаното в “Дяволското гърло”. На екрана на монитора пред вас се върти, като пред Божо и Коста, схемата на канала на пещерата, която е всъщност разказът. Но, както може би вече сте прочели в него, Дяволското гърло далеч не се изчерпва с една подземна река. То е магия: в него има много повече, отколкото виждат тези, които не търсят това много повече. 🙂 )

Уф, отплеснах се. Да се върнем на темата.

Всички ние сме магьосници, и магията е навсякъде около нас. Трябва просто да го осъзнаем истински, и ще я видим. И, както в “Дяволското гърло”, има специални дни, когато това е по-лесно. Един от тези дни е Коледа.

За много хора Коледа е мътен порой от захаросани и втръснали до повръщане коледни песнички, филми, картини, истории и какво ли не още. (И аз съм от тях.) Но ако човек преодолее за миг втръсването, и се опита да види приказката и легендата по приказен начин, може би за миг ще усети магията. Така, както ненатровените със сладкиши наши прадеди са обожавали бучицата небет шекер, и са виждали романтиката и красотата, които са истинската й същност, а не молекулите захароза и калориите. Може би ще усети магическото в подаръците, подбрани с любов и желание, ако и не винаги с много умение. И в атмосферата, и в топлината…

(Преди десетина години едно роднинско детенце внезапно реши да ми подари за Коледа едно бонбонче. Ей така, без никой да го е карал, защото му хареса приказката, която му разказах… Бонбончето беше изровено изпод кревата, с изтекъл преди години срок на годност, и отвратителен вкус на мухъл. Но и досега очите ми на четиридесет и кусур годишен мъж се насълзяват, когато си спомня с каква топлина ми го даде петгодишното дете. А това е една от най-големите магии на света.)

Разберем ли веднъж красотата и магията на Коледа, усетим ли ги, изпитаме ли ги, ще ни е мъничко по-лесно да направим и следващата крачка. Да осъзнаем, мъничко по мъничко, че всеки ден е уникален, вълшебен и магически, точно както всеки от нас е всъщност магьосник. (И може би точно затова. Тези, които са безнадеждни мърлячи, и за никого няма как да бъдат магьосници – за тях дните винаги са тъпи, сиви и обикновени. Огледайте се и ще го забележите.) И да живеем един невъобразимо дълъг живот, непредставимо приказен, всеки ден от него по-вълшебен и безкраен от целия сив и скучен живот на обикновените, немагически, “реални”, “здравомислещи”, “материални” хора. Какво ти всеки ден – всяка секунда…

Искате ли да живеете един почти вечен, и невероятно вълшебен живот? Дълъг колкото много, много хиляди животи от тези, които живеят повечето хора, и много по-интересен, пъстроцветен и щастлив? Можете го. Просто посегнете и си го вземете.

А ако не искате, не казвайте, че не сте знаели, че има как. Имам нахалството да ви го кажа. Тук и сега.

Весела и щастлива Коледа!

И весел и щастлив цял необятен, приказно красив живот!

3 thoughts on “Фук-фук – 2 (Коледно)

  1. Крис

    Добър човек си Григоре, прочетох текста и си залепих една усмивка на лицето. Благодаря ти.
    Весела Коледа и на теб! Бъди щастлив!

    Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *