Соломоновият пръстен

Легендата твърди, че цар Соломон имал магически пръстен, чрез който разбирал езика на животните…

Преди няколко десетки години един немски биолог, Конрад Лоренц, издаде книга на име “Соломоновият пръстен”. В нея описа наблюденията си върху езика, който използват някои видове птици. Същите наблюдения по-късно му донесоха Нобелова награда. И с право – прочете ли я човек, буквално научава езика на птиците. 🙂

Аз не съм Лоренц, нямам неговата проницателност, нито неговото време за изследвания. Но пък си имам вкъщи Писа. Не съм разгадал езика й докрай. Но все мога да разкажа нещичко за него.

Поканили сме Писа да излезе от гората и да живее с нас именно защото езиците ни си приличат. Сходни “думи” от тях значат подобни неща. Но разлики често има, и непознаването ни понякога ни кара да обвиним Писа в своята глупост. Добре е да знаем тези разлики, за да не се подвеждаме.

И дори когато ги знаем, нека не забравяме – Писа е създание на емоциите, а не на разума. Често дори несилна емоция може да помете всички доводи, които можете да доведете до ума й. Не й се сърдете – такава е създадена. И ако я приемете такава, бързо ще забележите, че тя всъщност е много по-разумна, отколкото сте предполагали.

Мъркането

Ние, хората, сме решили, че то означава “Приятно ми е”. Почти сме прави – с едно дребно доуточнение: “Приятно ми е с теб”. Писа мърка не защото й е приятно, а защото иска да ни каже, че й е приятно. Сама на себе си тя мърка не по-често, отколкото ние си говорим сами.

Силата на мъркането, съответно, се определя не от колко приятно й е, а от колко настоява ние да я чуем. (Което на свой ред обаче може да се определя от силата на усещането й.) А ако и промърква с глас, това вече е признак на приемане “в своето семейство”: по този начин Писа се държи само с най-близките й.

Ако вие “мъркате” на Писа, тя надали ще ви отговори (въпреки че ще продължава да й е приятно с вас). След като единият е изказал щастието и приемането на другия, другият или му фучи и го бие, или го приема – няма нужда чак и да отговаря.

Пригалването на Писа

Ние често го смятаме за подмазване. Истината е, че на езика на Писа то означава просто “Моля те”. Какво тя иска се подразбира от контекста – било храна, било топло местенце в скута ни, било да излезе навън… Когато Писа е разгонена и иска нещо от Писан, тя му се пригалва. (Което се налага рядко – носът на Писан обикновено го предупреждава за ситуацията предварително, и той пръв ходи да се пригали на Писа.)

Миенето

При котките то играе едновременно две роли: хигиенна и емоционална. Ако Писа се мие във ваше присъствие, тя или се чувства комфортно и безопасно (и може да си позволи да се погрижи за себе си), или с нещо сте я обидили, и тя се самоутешава. Разликата обикновено си личи много добре: позата на Писа чудесно издава на хората дали тя ни приема като приятели, или ни е обидена.

Миенето за Писа е успокояване и за другите. Когато котенцата й плачат, тя ги мие, за да ги успокои. А ако реши да мие вас, това е най-топлата дума, която може да ви каже. Това значи: “Хубаво ми е с теб като на майка с децата й”. Има, разбира се, шанс и да е решила, че хигиената ви не е на ниво (по нейните критерии) – но дори така, тя няма да седне да ви мие, ако не сте й свидни и скъпи.

Ако Писа бъде погалена

Усещането й е като на малко коте, което майката облизва. Тоест, има ли ви доверие да я погалите, без да се плаши, тя разбира погалването правилно. Знае много добре, че го правите не както трябва – не е облизване, емоционалната връзка е доста по-студена. Но е по-добре от това да не го правите.

Какво става, ако не сте гнусливи, и я потъркате с устни или буза? Това вече е доста по-близо до истинското облизване. Не всяка Писа ще ви го позволи (ами ако я ухапете с тая голяма уста и тия дълги зъби?). Но ако ви го позволява, за нея това е много повече от погалването с ръка. Да, хигиенният момент се губи, но емоционалният е налице целият или почти целият. Какво повече й трябва на Писа?

Играта

Различните хора имат различна представа какво е приятелско тупване по рамото. Някои ви бухват така, че едва не ви събарят. За други дори докосването би било непростимо навлизане в чуждото лично пространство. Кой каквото е научил за правилно. А какво е правилно научаваме отчасти от своите представи, но най-много от това как реагират другите.

По същия начин стоят нещата и с Писа. Колко силно е допустимо да ви хапка и драска при игра за нея зависи от какво е научила от вас. (А често и от темперамента й – немалко Писи в началото на играта са много внимателни, но разгорещят ли се и започне ли да настръхва основата на опашката им, се “забравят”.) Зъбите и ноктите й са остри – не й е лесно да прецени сама колко точно е допустимото, без вашата обратна връзка. Затова не се колебайте да й я давате – играйте с нея с удоволствие, докато не прекалява, но реагирайте в мига, в който ви захапе или одраска по-силно. И реагирайте така, че тя да разбере, че ви боли и не ви е приятно, и тя не ви е приятна в момента.

… Бих могъл да напиша още цял ферман, но нямам време. Не знам и дали ще има полза – кой ти ще го чете? Нека по-добре спра дотук. По-добре малко, но да го има.

22 Responses to 'Соломоновият пръстен'

  1. bogoizbrania Says:

    Благодаря за първите няколко реда, направо се засрамих, като специалист по Толкин не съм обръщал толкова внимание на митовете както него. А точно днес почти се бях възгордял, един леден душ ми подейства много добре.

  2. Ridiculous Says:

    Имам котана у дома и ми беше приятно и полезно да прочета написаното от теб. Моята котана лесно се докача и започва да хапе. Тя е второто коте, с което у дома живеем на семейни начала. Първата почина на 17 годишна възраст и усещането беше, че с нея човек лесно се разбира. Общуваше просто, ясно и безкомпромисно с цялата аристократичност, на която е способна една пухкава черна котка. Тази обаче по нищо не прилича на предишната. Макар и всички много да я обичаме, не можем да кажем, че след 5 годишно съжителство я разбираме много по-добре, отколкото в самото начало.
    Трудно нещо са котаните…

  3. wakeop Says:

    Хм. Нашият Писан не мърка. Само в началото, като малко котенце пърпореше като дизелов генератор… после спря. Чудила съм се защо… няма вид да не му е хубаво с нас, явно не счита за нужно да го показва по този начин.
    За това пък ляга по гръб до нас и вирва крака. Имаме една игра, в която опирам пръстите на краката си към неговите лапички и ги побутвам леко… като погалване, съвсем леко докосване. И той ме побутва леко с лапи. Като му писне, си вади ноктите, става и си изнася опашката от стаята. Позволява да му бибипкаме нослето и да го потъркваме леко. На нас ни харесва и ни е смешно, на него предполагам не… но с готовност си подава носа, щом протегна палец към муцуната му.
    Изпада в див ужас от чужди хора и му е много неприятно да го мачкат. Рядко търпи да го държим повече от няколко секунди на ръце.

  4. Любо Николов Says:

    Григоре,
    Имаш голяма заслуга в засрамването на един много мързелив и нехаен човек като мен.
    Струва ми се, че репликата ти в по-предната тема ми повлия положително и със сигурност ме подтикна да преодолея рубежа първа-втора глава. За което докладвам:

    Глава втора
    Пролетната поляна

    Фермерът Живоплет въздъхна с дълбоко удовлетворение, смукна лулата си и пусна облаче дим към тавана. Зад гърба му се чуваше тихо дрънчене и потракване – госпожа Живоплетова събираше от трапезата празните чинии, дечурлигата продължаваха да дъвчат с гаснещ ентусиазъм, а Старикът отдавна дремеше на трикракото столче в топлото ъгълче до огнището с недоядено парче баница в скута.
    Застанал до страничния прозорец на голямата трапезария (най-уважаваното помещение във всеки достоен хобитов дом), Живоплет хвърли поглед навън към заснежените ниви, блестящи като сребро в синкавото лунно сияние. Земята дремеше под дебелата бяла покривка, чакайки да се събуди напролет. При тая мисъл в мазолестите му длани се надигна като сърбеж желанието да стисне излъсканата дръжка на лопатата – ала тъй като до пролетта имаше още много и много време, той прогони сърбежа като се завъртя, взе от масата празната халба и пристъпи до буренцето да си налее още бира.
    В този момент откъм двора долетя песен – тъй гръмогласна, че стъклата на прозорците задрънчаха:

    Хей, стопанки и стопани,
    в празничната нощ събрани,
    чуйте: весела гълчава
    в този миг ви призовава
    да оставите трапезите
    и на прага да излезете,
    че дружина юленари
    е донесла чудни дари!

    Малко е, но капка по капка… нали знаеш.

  5. Cliff_Burton Says:

    След този пост те причислявам по хайнлайновите стандарти за Коткар 🙂

    “…едно е да харесваш котки, друго е да си коткар.”

    Да споделя и моя скромен опит с тези животинки. Пропуснал си според мен още по-близките степени на близост с коте – “сученето” и “месенето”. Обикновено, когато котето от малко се отдели от майка си припознава някой човек от приемното си семейство като мама котка. Чувства се най-комфортно с него, има му абсолютното доверие, опитва се да “суче” (от някоя дреха, от ръката и т.н…) и същевременно “меси” т.е. мачка с лапички близо до мястото, от което суче… Усещането за близост с котката в този момент е уникално.

    И има кой да ги чете тия котешки работи, Пратчет цяла книжка издаде 🙂

  6. Симеон В. Says:

    От около година време мои близки ми връчиха тяхната Маца (бяла персийка с три-четири сиви петна) когато се появи първото им внуче . Отначало не бях особено възхитен, напоследък започнах да се чувствувам по-отговорен. Започнах и да забелязвам някои от нещата за които пишеш. Стана ми интересно, не съм си мислел по-рано, че връзката ни е толкова сериозна. Тъй че, има кой да го чете.

  7. Дени Says:

    Ха, тъкмо и аз мислех да спомена “Автенитичната котка” на Пратчет – уникално информативна и забавна книга.
    А относно котешките въпроси като цяло – аз също си имам кот, вече повече от 10 години си сърбаме взаимно попарата и мога да се съглася с повечето от горните наблюдения. Само относно “пригалването”, аз поне си мисля, че има и друго обяснение. Котките се галят не само о хора и о други котки, но и о предмети. Мисля, че това е нещо като маркиране, в смисъл “пу, това си е мое”. Мисля, че бях чела някъде, че този начин на отъркване на котката с цяло тяло води до “омирисване” на дадения обект/човек на нея и заявяване на нещо като право на собственост.
    Интересен пример са обувките – ако аз си купя нови или вкъщи дойде външен човек и си остави обувките при вратата, котакът се тръшва до тях, гушва ги и дълго и напоително се търка о тях. Това, разбира се, след като прецени, че новодошлите не се директна заплаха за животеца му и се измъкне изпод леглото 🙂

  8. Григор Says:

    @bogoizbrania: Този коментар към този запис ли трябваше да е? 🙂

    @Ridiculous: Котките са много различни. Кучетата, примерно, са също различни, но в някои отношения всички са що-годе подобни, всички са кучета. 🙂 Хората сме доста по-различни един от друг. А котките са по-различни една от друга дори от хората – там има абсолютно всичко. Затова и могат да не са лесни за общуване – но научиш ли се да ги разбираш, си струва 🙂

    @wakeop: До характер е. Всяка котка си има различен, уникален характер. Уважаваш ли ги, ще са ти добри приятели. Поне повечето. 🙂

    @Cliff_Burton: Сученето се среща предимно при котки, които са отделени от майка си още много малки, и са попаднали на грижовни хора. (И са благи и доверчиви.) А “месенето” е едно от средствата на Писа да каже, че й е хубаво. Произлиза от инстинкта на малките, докато сучат, да “месят” (така стимулират гърдите на майката да изцедят повече мляко), и често се съчетава с мъркането; между двете обаче има някаква фина разлика, и не съм успял да забележа каква точно е. Май “месенето” е повече като посрещане; котките го правят обикновено при “среща” с човека, и рядко е продължително.

    @Симеон В.: Специални поздрави на Маца – и ако забележиш интересни неща, не се колебай да ги пишеш. Ако нямаш къде – тук. 🙂

    @Дени: Една от любимите ми книги е. Разкошна е. 🙂 И да, пригалването има и този момент – котките имат ароматни жлези в основата на мустаците, с които “маркират” съответния обект. А галенето в обувките – то е, понеже котките по принцип реагират на силни миризми. (Тяхното възприятие на миризми е доста различно от нашето: миризми, които за нас са сходни, за тях може да са много различни, и обратното; които на нас действат по един начин, на тях могат да действат по съвсем друг. За котката например най-отвратителната смрад е ароматът на цитрусови плодове; някои котки също не понасят и някои одеколони и/или парфюми, може дори да ги бият с лапи, ако ги помиришат”.

    Интересен момент, който пропуснах да спомена, е как котката постъпва с храна, която не харесва. Моята Писа ме завежда при нея, и демонстративно почва да я заравя. Тоест, “това е лайно!”.

    @Любо Николов: Ураааааа! О-о-о-ще! О-о-о-ще! Ча-ка-ме с не-тър-пе-ни-е! 🙂

    Направо изгарям от нетърпение да прочета по-нататък! Браво, че си тръгнал пак – сигурен съм, че цялата общност тук ще подскача и ще пляска! 🙂

    И едно наум: “Живоплет” е фамилия? По Толкиновия канон имената на хобитите се предават с типични имена – английски, или от старофранкски или сходен произход. Ако се оправям в ситуацията, бих очаквал това да е примерно Хам Живоплет; същата забележка към дядо Дигнилист. 🙂 Или бъркам?

  9. Любо Николов Says:

    Да, Живоплет е фамилия, както и Дигнилист – на английски биха могли да са, примерно Hedgerow и Upleaf. Впрочем, Толкин често говори за фермерите само по фамилия – например Чудоум и (моята голяма грешка в превода) Памуксън.
    Абе… то да тръгнеш по дирите на пустия Толкин си е мъка и половина, за предизвикателство да не говорим. Нямаш си представа колко зор беше да се напише на елфически ей-това простичко четиристишие:
    Arm-loomea nurte tulunka salka elenni
    Sii’ huine tuupe hriv-taur yas daer forenni
    Nan’ salka aranka elenlos pelu galad calmalye.
    Lle Elbereth tultsen sinome ten almarelye.

    Бурни облаци скриха бавния танц на звездите
    и със сенки от севера зимната нощ е покрила горите,
    но танцуват снежинки-звездици на лампите в яркия плам.
    Ти, Елберет, за почуда и радост изпрати ги нам.

  10. Григор Says:

    @Любо Николов: Абсолютно! 🙂 Не можеш да си представиш с какво нетърпение чакам продължението! 🙂

  11. Cliff_Burton Says:

    Тя темата малко се измести от котките към историите от Средната Земя между Властелина и Билбо Бегинс, да та запитам и аз как вървят нещата?

    Последно с Любо Николов се видяхме на Таласъмията преди 2 или 3 години (макар че той надали си спомня точно мен) и ми наистина си беше един от фендъма, та тогава разказа малко за тези си идеи и после разговора се отплесна към книгите-игри 🙂

    @Григор – защо продължение, няма ли да е предистория 🙂

  12. skoklyo Says:

    Котките любопитно протягат муцуна към всяко нещо, което им поднесеш, освен ако не са доловили отдалеч неприятната му миризма.

    Маркирането с отъркване не е точно заявяване на собственост и територия, не е като маркирането с урина. Котките го вършат най-активно на приятни за тях места и в приятни моменти. Нещо като отбелязване на дома, не оградата му. Дори има спрей с такива феромони, успокоявал котките, ако напръскаш предметите наоколо, но не съм имал възможност лично да го пробвам.

    И не мога да повярвам, че Писа ще се гали на Писан, бил съм свидетел на ухажвания и съвокупление, атмосферата е доста напрегната и често вали пердах. Но може пък домашните котки да са по-сговорчиви.

  13. Eneya Says:

    Моята котана обожава да ми се вре.
    Дай й само клавиатура и тя ще натиска копчтата до безкрай. Или пък, ако не е в настроение ще се просне отгоре и категорично ще откаже да се премести 😉
    Предпочитам котките пред кучетата, защото онзи безкраен обожаващ поглед при кучетата ме вкарва в някакъв филм и ме плаши, защото ми напомня колко често някои хора се държат така.
    Безкрайно търпение и покорство – не, мерси. Предпочитам нещос характер и ярка индивидуалност.

    😉
    Иначе, ако продължиш с писанията за котките ще е чудесно – поне според мен.

  14. salzitca Says:

    Попаднах в блога Ви по препоръка на друг човек. Фен съм на фантастиката Ви и съм влизала в блога не много често. Описанието на Писа ми напомни за моите писанчовци. Изгледала съм 7 Писан-а. Всеки от тях със свой нрав. И чрез тях разбрях, че и животните имат съдба като хората. На едно ще му завържат кутия на опашката, или ще го убият заради кожичката му да направят на двукрака маца кожух, а някои ще ги гледат като малки деца с много обич и радост. От 7-те ми катарака – 5 бяха убити заради кожухчетата им, един умря отровен и един умря от не толкова от старост, колкото от това че беше създаден в близка родствена връзка, батко му му беше и татко. Искам да ви разкажа за първия и последния от тях, първия се казваше Тодор той като първи беше най-умен и котарак любовник и джентълман.Той знаеше в коя стая спи дъщеря ми, която по това време учеше в друг град,тя си идваше всяка събота и неделя. и когато в понеделник си заминеше, той се изправяше пред нейната врата и започваше да мяука и да я търси, пусках го в стаята, отиваше до леглото й покатерваше се на него и сякаш разбираше,че я няма и повече не я търсеше, до следващото й идване.Последния котарак се казваше Врабчо, майка му от която го взех го наричаше “милото ми врабченце” той беше най-малкия в котилото и все болничък. Така и така го мъчихме да го кръстим по-друг начин но то се обаждаше само на името Врабчо и то и му остана за цял живот, беше вносен от Коми и от рядката порода “мейн куун”. За историите на Врабчо бих написала детска книга, ако Господ Бог ми е дал дар за писане, уви нямам този талант и историите ще си останат така ненаписани. Започнах да Ви разказвам за котките ми, по точно за котешките ми деца и започнах да плача. Искам само да ви кажа, че си мисля ,когато мви дойде времето да се върна в къщи, те ще ме посрещнат първи.

  15. Григор Says:

    @Cliff_Burton: Не издавай тайни! 🙂

    @skoklyo: Съвокупленията между котки, които не се познават, наистина често протичат с пердах: хем единият инстинкт ги тласка да се съберат, хем страхът ги дърпа настрани. Ако котките се познават добре, нещата са много по-гладки; накрая женската често пак напада мъжкия, но това вече е от изблика на емоции, а не опит за пердах.

    @Eneya: Предай на твоята котана специални поздрави от моята! 🙂 И няма ли да ми помогнеш пък ти с нещо за котки?

    @salzitca: Защо не напишете детска книга за историите на Врабчо, въпреки всичко? Писателството е занаят; ако не смятате да станете Емили Бронте, майсторството се учи с писането. 🙂

  16. Sveti Says:

    Moeто коте пък редовно ми мие косата, докато спя най-вече. Будя се от едно специфично чувство за скубане на кичури със зъби и забиване на нокти в скалпа ми, хаха. Уникално усещане е. 😉
    Teб реши ли те твоята писа?

  17. Marfa Says:

    Ей, че хубаво! И мойта писа е една голяма малка гарга 🙂 Къпе наред, мърка наред и прави бели пак наред. И като направи белата, пак идва да мърка. Голямо гевезе си ми е, само да не беше толкова злоядо туй коте бе! 😐

  18. Григор Says:

    @Sveti: Моята не ме реши. Но пък често идва посред нощ, мачка завивката преди да се излегне на врата ми, и мърка като мотор. 🙂

    @Marfa: Давай й повече възможност да играе – купи й играчки, и т.н. И не й давай лукзозни храни непрекъснато, тя като си огладнее, ще си поиска. Котетата знаят колко точно храна им е нужна не по-зле от децата. 🙂

  19. Габче Says:

    Много ми беше приятно да прочета за писанините препоръки. Аз си нямам, защото като бях по-малка се обринах по корема и гърба от т.нар “розов лишей” и все още не съм се престрашила да ме боцнат малко и да определят със сигурност към какво съм алергична.

    Та… иначе ми беше приятно, защото обожавам котки и… доста често мъркам на рамото на Кал.
    Е, той понякога не е много щастлив, особено, когато върши нещо, но…
    старая се да не се натрапвам, но то някак ми става естествено. Гушкането имам предвид.

  20. Marfa Says:

    Григоре, ама тя е зарита догоре с играчки бе! Цялата къща е в станиолени топчета, мишки, топки с дрънкалки вътре… Е ако ми по-разгевезена котка от мойта, те па на! 😀

  21. Григор Says:

    @Marfa: 🙂

  22. Анна Says:

    @Marfa: Ооо, има, има по-разгевезени котки. То не е водене на котешки SPA, не са лакирани нокти, подаръци за Коледа (?!), гробища за домашни любимци, позлатени кофчези тип “Тутанкамон I”…

    Аз имам друг лек за скучаеща котка: друга котка 🙂 Така направихме за нашия вагабонтин. Първоначално мъжът ми беше против, ама клекна. Парцалената кукла (ragdoll), която си “одъщерихме” се оказа много достопочтенно, интелигентно и мило пухче. Сега тя и котаракът ни (и двамата кастрирани) са първи дружки. Пък аз спрях да купувам играчки 🙂

Leave a Reply