Икономика на корупцията

Гледам в милата ни държава какво изобилие на корупция с какво изобилие на приказки срещу нея се съчетава, и си мисля – случайно ли е това?

Я да проанализираме малко един модел на икономика, съградена на корупцията.

Основата на модела е простичка. Всеки, който има как да дере рушвет от някой друг, го дере. Лекарите от пациентите. Митничарите от преминаващите митниците. Чиновниците от имащите нужда от… хм, обслужване. В крайна сметка – всеки (или почти всеки) от всекиго.

И къде е тогава смисълът от тази игра? Защо още се води, при така широко заявена борба срещу корупцията?

Точно тя е стимулът. Когато борбата срещу корупцията е толкова шумна, всеки чиновник се чувства несигурен при вземането на подкупи. И тук на помощ идва добрият началник. Плащаш процент за защита – нямаш проблеми.

(Ако сте имали магазинче скоро след 1990, системата с гаранция ви е позната. А ако се понапънете, сигурно ще се сетите различни глави ли са родили тези две системи, или една и съща.)
Началникът, и той как да е сигурен за себе си? В още по-лошо положение е. Вярно, подчиненият му е бушон – но НСБОП са големи и страшни, бушонът може да се окаже недостатъчен, и често се чува, че се е случило. Е, поне той знае рецептата – плащаш нагоре процент за защита, нямаш проблеми.

Капка по капка – вир. Огромни проценти за защита стигат до най-горе. Публична тайна е, че заместник-министерски пост струва над милион на година. (Кой получава милиона, е задача с неповишена трудност.) Дребният чиновник гушва по сто-двеста рушвет, и винаги е пръв бушон – оня със скъпия пост гушва милиони годишно, и между него и затвора има сума ти слоеве бушони. Как да не е сладко да си политик?

Къде е ролята на пропагандата срещу корупцията, и психозата за борба срещу нея ли? Наивници. Че кой ще плаща без тая психоза процента за защита? Къде е келепирът на тия отгоре? Ааа…

Системата е самонастройваща се, самоподдържаща се, и учудващо лесно се изгражда отгоре. Единственото звено, в което трябва да се бърка малко по-основно, е НСБОП – там трябва да се назначи акълен шеф, наясно със системата. Не преследва ли тези, които не си плащат, и другите губят стимула си – лошо. Преследва ли пък тези, които си плащат, яде от залъка на капо ди тути капи – още по-лошо… На останалите места просто назначаваш шеф с недвусмислен афинитет към рушветчето, и се погрижваш някой да го инструктира как се правят нещата, че да се върти мелничката.

Оттам нататък системата сама се грижи за себе си. Шефовете-рушветчии активно разчистват неподкупните си подчинени, и назначават подшефове-рушветчии. Иначе се губи ценен урожай. Подшефовете пък – надолу. До последния подчинен, на който работата му предполага възможност за взимане. Всеки невзет от подчинения рушвет е пропуснат приход за шефа.

В този си вариант тя е по-съвършена от магазинния, защото омертата е много по-силна. Никой не те кара насила да взимаш рушвети, винаги си свободен да избереш вместо това да те уволнят благовидно. Избереш ли обаче да взимаш, ставаш съзнателно престъпник. Каквото и да се случи, бушонът си ти. Тръгнеш ли да работиш срещу системата, ти си вътре, а тя е чиста. Толкова.

От чий джоб излизат тия рушвети… не знам дали ни е ясно. Рушветът, дето го плаща собственикът на хлебарница, от нашия джоб ли излиза? Не, казваме, това не ни засяга. Добре, а този собственик откъде ще си избие парите за рушвета?… Не, нека не си опипваме портмонето, хлебарят няма да бръкне в него физически. Ние ще си бръкнем, като купим от него хляб с цена, в която е калкулиран и рушветът.

Ама рушветът, дето го плаща продавачът на мебели, не ни вълнувал? Щото скоро не сме пазарували, и не възнамеряваме? Пак същата свещена простота. Хлебарят ви не си ли купи наскоро нови мебели?… Ама не се ли разбрахме за опипването на портмонето?

Всеки един рушвет, който някой в тази държава взима от някого, излиза от нашия личен джоб. За лекарите пищим, защото виждаме какво и как точно вадим от джоба си. И за митничарите, ако опрем до тях. За млекарите, сергиджиите, таксиджиите, вносителите на стоки, нуждаещите се от всякакви разрешителни – за тях не го виждаме. Ако айкюто ни е под това на прясно отсечен бук, може дори и да не се сетим. Само че нещата са прости – всеки един рушвет, който някой взима някъде в тази държава, в крайна сметка излиза от нашия личен джоб.

Прочетем ли във вестника как хванали някой с рушвет, не се замисляме – успели са да го разкрият, или просто не си е платил… хм, рушвета. И когато поредният генерал от МВР се пъчи по телевизията с това колко е разкрил, услужливо забравяме колко порядъка над това щеше да е разкрил, ако гонеше не само които не са си платили рекета. (За другите му простотии не ми се говори, че почна ли… Йовко вече спомена за отношението му към Николай Баровски. Друг мой познат се чуди да напише ли в Интернет какъв точно дял от БТК вече е “генералски”, или няма файда. Май няма. И всичките му бакии да изкараме на бял свят, все тая. Акълът ни не стига и до върха на носа ни.)

Къде свършва историята – мисля, че е ясно. Където и всяка от този тип – при поговорката за лудия и втория зелник, при въпроса за кого работи принципът “не гласувай, те всички са маскари”, и т.н. Защо държавата ни е такава скапана, след като страната ни е такава хубава, мисля, че също е ясно. Такава държава сме си изградили – каква следва да очакваме да имаме и заслужаваме?

Въпросът по-скоро е заслужаваме ли такава хубава страна, или по ни се полага някоя пустиня. Където няма какво да скапем… Твърди се, че сме дошли от Средна Азия – сега разбирам защо тя е на такова дередже.

Но си мисля, че може да има и друга възможност. Тук по начало да е било пустиня, а като сме дошли, да сме опропастили всичко до степен да свършат даже пясъкът, сушата и жегата. Знам, че звучи абсурдно – но не е по-абсурдно от това колко малко ни е грижа как ни управляват.

Логично е само едно – какво управление си имаме. Каквото сме заслужили.

8 Responses to 'Икономика на корупцията'

  1. Таня Says:

    Така като те слушам излиза, че положението е такова, каквото е и толкова, защото не видях да предлагаш нещо, което може да се направи поне за покопаването на саморазвиващата се система.
    Някъде бях чела, че някога държавата като институция била създадена, за да помага на слабите и бедните, като преразпределя благата в обществото. От тази гледна точка сега държавата като институция е точно обратното особено тук.
    Аз обикновено не се включвам в разговори по такива теми, защото ако само си говорим, както ние българите много обичаме да правим – на масата, в градския транспорт, на работа, на разходка – изобщо навсякъде, то няма смисъл. Тогава по-добре раболепно да си мълчим.
    Едно време като въвеждаха здравната каса всички масово бяхме недоволни и много разговаряхме помежду си. Имахме един колега – холандец, който ни слушаше, слушаше и най-накрая му писна и каза:”а бе хора, от една седмица само за това си говорите и нищо не правите. Хайде сега да отидем в извънработно време пред Министерския съвет или Президенството да протестираме. И аз ще дойда с вас, да ви подкрепя”. Да ти кажа ли, как овчедушно се спогледахме, всеки си намери ангажименти за две седмици напред, докато Вим забрави, какво е предложил, щото той в крайна сметка нямаше интерес от това.
    Моето мнение е, че когато българинът тръгне да прави нещо, ако изобщо тръгне, той очаква овации, публика подкрепа и прочие /лека закачка с приказката за Джаста-Праста и Циндил-Пиндил/, защото смята, че защитава не само своите интереси, даже смята, че другите са му длъжни по повод това начинание /и сигурно ако успее да срине системата и застане начело на една нова – няма да бъде по-различен от предишните/.
    Да, това е така – защитаваш не само своите интереси, но ако правиш нещо е по-добре да тръгнеш с нагласата, че ще се бориш сам – ако някой ти помогне – добре, ако – не – докътето стигнеш, защото иначе по-вероятно е, никога да не тръгнеш. Ето за това нямамме смелост, страх ни е, мързи ни, не ни се занимава и единственото, което остава за очистване на гузната съвест е философстването, дето като сме толкова акъллии – много добре го можем, както вече казах.
    И аз не мога да си отговоря, защо сме такива – нищо да не правим и да си мълчим. За мен, колкото и оправдателно да звучи, е от огромно значение генетичното ни наследство от турското робство – петстотин години са много време, през което в съзнанието на българите да се набие добре поведенческата фраза “а бе я си кюти, да не ядеш кютек”. Друго обяснение нямам.

  2. Таня Says:

    Ей значи – писах, писах и си написах грешен адрес и всичко отиде в нищото, ама – карай – може би така е трябвало, за да го напиша сега по-кратко.
    1. според мен българите сме такива – овчедушни, защото носим генетично наследство от турското робство /все пак доста дълго е било, за да се натрупа в гените ни и не е минало същото по продължителност време, за да се махне оттам/, та затова водещото е “аз да си кюта, за да не ям кютек”;
    2. все пак обаче като гледаме, какво се случва около нас, виждайки, че е нередно, се успокояваме – приказвайки /тези, които правят нещо, обикновено са тези, които се махат – и то е защото това е единственото, което вярват, че могат да променят/. Приказваме навсякъде и по всяко време – в градския транспорт, на масата, на работа, на разходка и т.н. И КАКВО ОТ ТОВА, СЛЕД КАТО НИЩО НЕ ПРАВИМ? Имам дълбокото усещане, че го правим та белким събудим нещо у някой, който да има възможностите да го направи вместо нас, е да – ама… и да има някой в днешно време възможностите на Васил Левски /някой тук наскоро го беше споменал/, едва ли би го направил предвид историята ни…
    3. иначе идеята за институцията държава била някога да се разпределят благата на обществото, основно за да се помогне на болните и немощните, е – това е било много отдавна…
    4. все си мисля, че като нищо не правим по тези въпроси, единственото което ни остава, е да си гледаме работата – в прекия и преносния смисъл….

  3. Григор Says:

    Можем да променим нещата, като начало, с гласуването си.

    Рецепта как да гласуваш за правилния човек още от първия път няма. Има рецепта как, ако си умен, след много грешки и поуки да почнеш да гласуваш за по-малко неправилните.

    Алтернативата й пък е рецептата как да направиш така, че гласовете, купени с кебапчета, да вземат тежестта на твоя. Нещо като да гласуваш както ти определят тези, които си продават гласовете срещу кебапчета.

    Изборът си е твой.

  4. Nick Angelow Says:

    освен с гласуването, може да го променим и по-още един начин — на ниво собственото аз — по никакъв повод и никога да не даваме подкуп, даже и да си го искат. аз поне съм натрупал опит в това отношение, макар и само с една институция. спиран съм четири път като шофьор и четирите пъти формално бях в нарушение на правилата — три пъти са ме хващали, че не съм минал технически преглед, когато е трябвало и един път — че карам по жълтите павета без колан. и на въпроса ‘а сега какво ще правим?’ съм бил категоричен — правете това, което ви пише в инструкциите. след като съм нарушил правилата, съм готов да си понеса последствията за това и единственият човек на когото трябва да се сърдя съм самият аз. не казвам, че директно са ми искали пари, но ако бях навлязъл в тази посока, сигурно щяхме да стигнем и дотам.
    единственото, което малко (но само малко) ме изненада е крайния резултат при всичките ми спирания.
    така, че това също е начин за борба с корупцията.

  5. Таня Says:

    Аз самата никога не съм давала подкупи, много от това се дължи на факта, че не съм в пряк контакт с КАТ, защото не карам кола 🙂 Обикновено в такива случаи ме обхваща някакъв магарешки инат и съм в състояние да изнервя всеки очакващ такова нещо, защото имам голям инат наистина. Просто седя, мълча си и чакам служителят да разбере, че от мен няма да получи нищо. Случвало ми се е на митници.

    Аз знам, че трябва да гласувам и когато съм знаела за кого винаги съм го правила. Сега обаче не знам за кого. Нямам идея. А аз самата толкова много се борих срещу желанието на близки хора около мен да гласуват за царя на предните избори, опитвах се да им покажа, че всичко при него е толкова фалшиво цялото му обкръжение /от което познавам определени хора/ иска да влезе в мечтания парламен, за да оправи единствено себе си и собствения си бизнес, ама толкова добре ги познавах. Сега дори не знам срещу кого не искам да гласувам.

  6. Григор Says:

    Колкото до катаджиите – да, те са първата и най-честа среща на всеки шофьор с явлението. И аз често съм имал срещи с такива, държал съм се по най-различен начин, но не съм давал подкуп. (Веднъж ми свърши чудесна работа изразът “Усмихнете се, снимат ви”, и посочване на случайна кола, спряла няколко коли по-назад, с двама души седнали в нея. :-))

    А колкото до неизвестността в гласуването – това да питаш другите да ти кажат за кого да гласуват според мен е първата стъпка към отказа от отговорност. Всеки от нас има достатъчно ум, за да прецени сам – а толкова ум, че да не сгреши никога, вероятно няма никой.

    Аз лично обикновено преценявам кой би бил, според мен, най-полезен (или най-малко вреден) за страната като цялостна дейност. Обикновено разликата хич не е голяма, и понякога не може да се излъчи явен победител. Правя преценката по много пъти, на базата на всичко, което съм видял, и на прогнозите си как ще управлява този или онзи, тази или онази коалиция. Накрая задължително гласувам. По-добре да сгреша, отколкото да си продам гласа срещу кебапчета, или да оставя мястото му в разпределението да бъде иззето от гласове, купени с кебапчета.

  7. Таня Says:

    Това с незнанието не беше въпрос, а лична констатация 🙂 – разбира се, че специално за това /но не само/ човек трябва да вземе самостоятелно решение. Притеснява ме само фактът, че всички предизборни студия са страшно досадни, по-интересно би било да се знае повече за личностите – тяхната история, а аз не гледам телевизия напоследък. Сигурно ще реша в последния момент – в деня за размисъл ще седна като онази статуя, подпряла с ръка натежалата от размисли глава и ще мисля ;-).

  8. Григор Says:

    И аз ще реша окончателно в последния момент, но сигурно дотогава ще си променям мнението неведнъж.

    Когато се образува НДСВ, отначало бях негов топъл поддръжник. Близо седмица – докато не чух предизборната им програма. 🙂

Leave a Reply