“Честта и достойнството на индианеца се определят по силата и ловкостта му, и по броя на децата му, а най-много по броя на белезите, що носи. Тъй е, защото индианците са воини, и по белезите те съдят колко е воювал човекът: който няма много белези, или е още твърде млад, и чест ще завоюва тепърва, или е страхливец, който бяга от сраженията, и чест няма и не бива да има…”
(Из откъсната страница, с правопис от края на 19 или началото на 20 век, намерена близо до пункт за вторични суровини, и цитирана по памет.)
“Сатияграха” се нарича философията на Ганди, известна още като философия на ненасилието. На постигането на цели не с въоръжена борба, а с непротивене на злото чрез насилие.
Често бива критикувана заради привидната си безполезност – на думи, тя изисква да направиш каквото противникът иска от теб, без да му се противиш. Например през 1946 г. Ганди казва за евреите в нацистка Германия: “Трябвало е да се хвърлят отнякъде, или да се удавят в морето, за да не помагат на нацистите”. Резултатът е смях и възмущение, наглед напълно основателни.
И все пак, именно тази философия постигна нечуваното – изтръгна от британската корона перлата й, Индия, по ненасилствен начин. Писал съм неведнъж – единственият в човешката история, който може да бъде сравнен с Ганди, е вероятно Христос. Ако е съществувал реално… (Ако не вярвате на мен, повярвайте на името-синоним на гениалност: Айнщайн. Когато Ганди загива, без да е получил Нобелова награда за мир, Айнщайн казва: “Пропуснахме една възможност да документираме за идните поколения, че такъв човек е ходил по земята, в плът и кръв.”)
(И още нещо. Обратният път – насилието срещу злото – беше избран от евреите, които създадоха Израел. Резултатът е, че те вече 60 години водят война, която все по-очевидно не могат да спечелят, въпреки че противниците им са много по-слаби и по-зле въоръжени. И, което е по-страшното, че войната малко по малко скланя ума на средния израелец към идеята, че палестинците е най-добре да бъдат избити до крак – а това превръща жертвите на Холокоста в готови изпълнители на Холокост. Как мислите, какво ще стане, ако в Израел стане популярен политик, който открито пропагандира “окончателно решаване на арабския въпрос”? Дали няма да получи тиха, но масова подкрепа?…)
Защо става така? Защо обикновената логика ни подвежда? Къде е истината?
Част от истината е, че Ганди всъщност НЕ пропагандира безропотно подчинение – никак даже. Той казва, че ненасилието има цел – и тя е да не сътрудничиш на насилника. Ако е нужно, остави го да вземе от теб каквото иска – но не му помагай. (По-късно тази идея ще открие Солженицин, и ще я издигне в “Архипелагът Гулаг”.)
Нещо повече. Когато е възможно да действаш срещу противника си ненасилствено, не пропускай възможността да го направиш. Демонстрирай. Убеждавай околните, че така не бива, че това не трябва да се допуска, и че те могат да помогнат, ако се присъединят. Убеждавай противника си, че е сгрешил, че по този начин няма да стане по-богат или по-щастлив. Откажи да му се подчиняваш, дори ако ще те убие. Когато избираш, избирай старателно и умно. Всяко ненасилствено действие е позволено и желано.
И най-важното. Никой насилник не търпи съпротива, дори ненасилствена – той наказва за нея. Понякога ужасяващо. Точно тук е ключовият момент на сатияграха – ти трябва да приемеш наказанието. Да го изтърпиш в пълнотата му. И след това, ако наказанието не е било смърт, да продължиш да правиш каквото трябва, дори под заплаха от ново, по-страшно наказание. Дори ако то вече ще е смърт. Някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.
Приемането на наказанието е, което дава на философията на Ганди силата да победи империята. Никой, освен социопатите от кино-хорърите, не може да издържи дълго срещу хора, които няма да упражнят насилие срещу него, и се боят от смъртта, но няма да му сътрудничат пряко или косвено, дори под заплаха от смърт… В историята на освобождаването има случай, когато индийци преграждат с няколко редици пътя на британските военни. Командирите нареждат стрелба. Първите няколко редици индийци падат, останалите стоят – без никакво враждебно действие, но непоколебимо, и просто гледат британските войници в очите. И войниците отказват да стрелят, въпреки заплахите за военен съд и разстрел…
(В петък си направих мъничък експеримент. Бях на протест срещу уволняването на Тома Белев, директор на парк “Витоша”, който дълго сдържаше напъните за застрояване в резервата. Протестът беше неразрешен и нерегламентиран, и спешно свиканите полицаи не знаеха какво да правят. Още повече че блокирахме кръстовища в пиков час. Някои се държаха много разбрано и със симпатия, и ни помогнаха да постигнем целта си – максимум известност за протеста – с колкото се може по-малко вредене на движението. Имаше обаче и други, които просто не знаеха как да реагират в ситуацията.
Един от тях ми привлече вниманието. Току-що пристигнал, вероятно нахъсан при инструктирането, и изправен пред очевидно нарушителска ситуация (блокирано кръстовище). Тръгна и строго започна да събира лични документи на най-близките протестиращи. Щукна ми идеята, отидох и му се усмихнах:
– Добър ден. Ето ви и моята лична карта.
– А вие какъв сте? – Той ме изгледа учудено.
– Ами и аз подкрепям протеста.
Той помисли малко и я взе. Взе още една-две, погледна пак към мен, поколеба се секунда, и тръгна с картите към полицейския джип отстрани. Забави се там малко, после дойде при нас:
– Картите ви са в онзи джип отстрани. След митинга ще решим дали да ви ги дадем на място, или да ви караме в управлението.
– Не е нужно да ни карате – намеси се един момък, чиято карта също беше взета. – Просто ни кажете, ние сами ще дойдем.
Полицаят се обърка за момент. Беше млад, очевидно не глупав или злобар, но просто беше очаквал друго – вероятно съпротива, побои, нужда от арести. Трудно му беше да превключи мигновено, че нещата са абсолютно различни, и насилствена съпротива и заплаха просто няма.
– Ще дойдете ли? Иначе ще ви арестуваме.
– Че защо да не дойдем? – учуди се абсолютно искрено момъкът.
– Нямаме от какво да се боим. Приличаме ли на престъпници и обирджии? – намесих се и аз.
Полицаят ни изгледа, размисли за момент и се отдалечи. Минута-две по-късно мина и ни раздаде обратно документите. Сигурно са записали данните ни, но това не ме безпокои. Ненасилието беше победило. При нас беше дошъл човек, инструктиран да очаква и нахъсан да види престъпници, а видя хора, загрижени за природата – и си тръгна с това разбиране. Експериментът беше успял.
Апропо, тук е мястото и да се извиня на всички, на чието движение попречихме. Следяхме никъде да не запушваме за повече от пет-десет минути, но все пак е пречка. Мисля обаче, че да запазим Витоша от превръщане в куп бетон и “резиденции” си струва веднъж-два пъти да изчака човек 5 мин. Все пак планината е последният останал бял дроб на София, а най-голямото предимство на скъпата ни столица е, че тук виждаш какво дишаш. Който не вярва може да се качи на Витоша, докато още не е станала частен двор на поредния корупционер, и да погледне към града. И да се замисли как изглеждат дробовете му, и дробовете на децата ни.)
Ганди неведнъж е казвал, че насилието е за слабите – сатияграха е за силните, наистина силните хора. И само за тях: тези, които се боят от насилието, са всъщност твърде слаби дори за него, а за ненасилието ще са още по-слаби, и не бива да бъдат приемани. И че ако изборът ти е между страха и насилието, значи не си достатъчно силен за сатияграха, и е по-добре да избереш насилието, защото то все пак значи повече сила от страха. “Ако не чувствате, че ненасилието ви дава сила, много по-велика от всяко насилие, по-добре нямайте нищо общо с него и се върнете към оръжията”, са думите му.
Понякога може да струва много да приемеш наказанието за това, че се бориш за добро, и да го изтърпиш, но трябва. И трябва след това да имаш още достатъчно сили, за да продължиш, и да си готов и за още по-тежки наказания, които да посрещнеш по същия начин. Не всеки го може. Дори за най-силните е много трудно. Но тези, които го могат, са по-силни от палки, автомати и всяко оръжие. Те са истинските хора, пред които въоръжените разбират колко малко всъщност струват, и че оръжията им са не извор на сила, а самопризнание за слабост.
Истинската сила я дава приемането на наказанието, готовността да го изтърпиш, и след това да продължиш да се бориш, с ясното съзнание, че ще има ново, и по-жестоко наказание, и ще го приемеш по същия начин. Няма значение дали противникът ти е авторитарна или корумпирана държава, която се опитваш да оправиш, или каквото и да е друго. И да, има противници, които третират ненасилието като слабост, която трябва да се използва – за да го оценят, те може да имат нужда и от друг вид респектиране. Но същността на нещата, е че силата на човек се определя не по колко болка може да причини – тези, които най обичат да причиняват болка, често се превръщат в настъпено лайно, когато видят дебелия край. Определя се по колко болка може да изтърпи.
Същото, казано по друг начин: болката, която можеш да причиниш, е външна сила. Тя може много лесно да ти бъде отнета – две счупени ръце, и точка. Болката, която можеш да изтърпиш обаче, е вътрешна сила. Истинската Сила. Нея няма как да ти я отнемат, тя е винаги твоя и е с теб… Както би казал Йода, “нека Силата бъде с вас.”
“… Защото славата за победи може да е и нарочно посяти слухове, а пък водачеството – плод на интриги. Ала белезите са, които казват истината за индианеца. Те са доказателството за болката, що е имал смелост да посрещне и изтърпи смело. Те са, които показват, че му се полагат чест и уважение…”
Добави към съветите за ненасилие и съвети за малко разум. Нека практикуващите ненасилие да се съобразяват спрямо кого практикуват ненасилие. Ако срещу британската империя ненасилието е успяло, срещу ислямската власт ненасилието няма нито един успех. Пример: Афганистан. Някога будистка страна, Афганистан посрещнал мюсюлманските нашественици с ненасилие. Резултат: днес няма нито един будист в Афганистан. Всички са унищожени. Наскоро мюсюлманите унищожиха и последните останали будистки статуи. Изводът: ако си имаш работа с мюсюлмани, трябва да се въоръжен до зъби и да се биеш с всички сили. А ако си имаш работа с британци, силно отслабени след втората световна война, а американците силно настояват британската империя да се разпусне, можеш да опиташ и с ненасилие. Току виж даже и за герой те взели.
@Ангел: Не съм съвсем съгласен за ненасилието и ислямската власт.
Пример: Афганистан. Някога предимно зороастрийско-езическа страна, с нищожен процент будисти, той е посрещнал исляма (ислямът е предимно приет местно, а не донесен чрез нашествие) със сила и жестокост. Ислямът е победил там единствено благодарение на обединителната религиозна връзка, и на цената на ответна бруталност и безмилостност. Фанатизмът там датира точно оттогава. (Положението е аналогично навсякъде, където има ислям: където не е срещал брутална въоръжена съпротива, ислямът традиционно е много търпим; колкото повече агресивност е срещал, толкова по-нетърпим е – колко странно, нали? Единственото изключение е Саудитска Арабия, където силно нетърпимият уахабизъм е наложен по политически съображения.) Извод: когато си имаш работа с мюсюлмани, или им правиш геноцид, или просто се държиш с тях човешки. Аз лично подкрепям второто.
Също, ако си мислиш, че европейците са особено хуманни, се лъжеш. Най-ужасяващите геноциди, познати на човечеството, са осъществени от европейци – германци върху евреи, белгийци върху конгоанци и пр. А ако погледнеш статистиките за военните действия на британците срещу индийците, ще забележиш, че противостоенето нито е от след Втората световна, нито пък британците са били особено милостиви.
Когато поучаваш другите на тема история, базовите познания по история са израз на поне малко разум. Става ли за съвет? 🙂
“Янег Ивиорван насочи върха на окотлолта право в лицето на Данло. Треперещият му червен палец натискаше копчето. В мига, в който отслабеше натиска (или бе повален от Малаклипс или някой от пазителите на Храма), окотлолтът щеше да изстреля ракетка, която щеше да издири окото на Данло, да пробие ириса, ретината и костта и да прокара тунел в мозъка му. Там щеше да избухне, мигновено разрушавайки всеки от стотиците милиарди неврони, превръщайки мозъка му в течност, точно както кръвоплод се смачква на червена пихтия.
Не бива да се страхувам – помисли си Данло. – Не бива да отвръщам на омразата с омраза.
Това, че Янег Ивиорван не бе освободил незабавно копчето на окотлолта, изглеждаше странно. То даде на Данло надежда за живот. Докато сърцето му блъскаше в гърдите като пулсираща звезда, той гледаше Янег. Янег също се взираше в него с безумните си очи, сякаш търсеше нещо много по-голямо от обикновена мишена за ракетката на оръжието си. Данло не беше сетик и въпреки това не бе трудно да прочете мислите на Янег по изтерзаното му лице. Като всички хора, които мразят толкова ужасно, неговото най-съкровено желание беше да обича. Като всички, които карат сърцата си да убиват, той тайно жадуваше за живот.
Омразата е лявата ръка на любовта – спомни си Данло. – А радостта е дясната ръка на страха.
С дълбоко вдишване и изпразване на дробовете си, той остави страха да изтече от него като стенещ вятър. В този миг почувства нещо дълбоко в стомаха си, горещ прилив на живот, анимаджии – дивата радост просто да бъдеш жив. Почувства как кислородът освежава кръвта му и как кръвта му тече до всяка клетка от тялото му. Макар във всеки миг да съзнаваше присъствието на насочения към него окотлолт, той се съсредоточи върху задържането на горящия поглед на Янег. Усмихна се на Янег. Всичко, което представляваше, като човек и повече от човек, се вля в тази усмивка. В начина, по който гледаше Янег – открито, тъжно и въпреки това с радостта на безкрайни възможности, – нямаше изкуствен жест или лъжлива емоция. Тъмносините очи на Данло бяха диви колкото очите на Янег и блестяха със споделена болка.
Аз също мразех един човек и исках да го убия – помисли си Данло. – Но никога не бива да мразя.
Виковете на страх в Залата наоколо звучаха толкова далеч, колкото най-отдалечените галактики. Данло чу как Янег отчаяно си поема въздух, чу напора на собствения си дъх, а после се чу да казва:
– Ако ме убиеш, убиваш себе си.
Старейшините, замръзнали на околните маси, допусна той, може би щяха да изтълкуват тези думи като заплаха за възмездие. Ала той не вложи такъв смисъл в тях. Надяваше се единствено да предаде на Янег истината на ахимса, която гласи, че всички същества са свързани едно с друго по най-съкровения начин и затова е невъзможно да навредиш на друг, без да навредиш на себе си. И тъй той даде тази истина на Янег. Задържа страховития поглед на Янег и щедро го дари с всичката си сила, състраданието си, дивата си обич към живота. Това бе неговият окотлолт и той стреля с него в очите на Янег с цялата сила на душата си. Наблюдаваше как изстрелът влиза. Ужасната омраза, замръзнала в чертите на Янег, започна да се топи като ледена скулптура под лъчите на топло слънце. Янег облиза устните си, изкашля се и сведе поглед към оръжието в ръката си, сякаш не можеше да разбере кой го е поставил там. Данло избра този миг да извади своето шакухачи от джоба на робата си. Той поднесе бамбуковата флейта към устните си и засвири мелодия, изпълнена със страдание и тъга – но и пълна с надежда, по начинa, по който тези мрачни емоции се преобразяват и в крайна сметка раждат чистата радост. Свиреше ли свиреше, и нотите се стрелваха от флейтата му като хиляда тлолта, онези малки стрелички от звук, които попадаха в ушите на Янег и на Хара Иви ен ли Еде, и на поразените Старейшини навсякъде около тях. Онова, което се случи после, бе едновременно удивително и трагично. Лицето на Янег най-сетне се освободи от страха и той започна да се усмихва, мрачно и с изтерзано разбиране за себе си. Ръката му се отпусна и се прибра до тялото. Върхът на окотлолта се наведе надолу.
– Съжалявам – рече той. Изглеждаше, че говори на себе си, навярно на Бертрам Яспари, Хара Иви ен ли Еде и всичките хиляда Старши архитекта от Коивуниемина. – Съжалявам – не мога да го убия.”
(Из “Дивото”, втора книга от “Реквием за Хомо сапиенс” от Дейвид Зиндел)
В “Седем години в Тибет”, Далай Лама каза на китайските военни (цитат по спомен): “Вие си мислите, че ненасилието е нашата най-голяма слабост, но всъщност то е нашата най-голяма сила”.
Водата си намира път дори през най-твърдите скали. Бавно, ненастоятелно, милиметър по милиметър. Но най-накрая успява. С гъвкавост и настоятелност, въпреки обстоятелствата.
И наистина не мога да разбера, как за някои хора насилието е единствения изход. Това е безумно.
Демн, толкова ли е трудно просто да сме добри един с друг? Не понеже ще отидем в ада, не понеже ще се преродим в червей, не понеже няма да имаме 72 девици… А просто ей тъй… Като хора.
До колкото помня и инките не са се съпротивлявали срещу испанците и къде ги сега?
Цитат от Лао Дзъ. Още едно парченце към пъзела, идващо от съвсем различно място. Фактът, че не можем да разберем тази истина, говори колко много различни сме в материалната си насоченост. А всъщност има невидими неща, много по-силни от материалното.
Аз направих опит да приложа на практика това по-горе, както и теорията на Ганди, за която ти говориш но с други думи, още в “Ортодокс” – когато пияният баща набил сина си, а той – макар и грамада, не направил нищо за да му попречи. Пробвах я аз тази тактика и макар за момента да ме болеше, продължавах да не давам отпор, ада приемам насоченото към мен. И искам да ти кажа, че проработи. Ефектът на другия ден не можеше да се сравни по никакъв начин с резултата от предишни подобни истории, където яростно съм се защитавала.
@Shaio: Ненасилието е само за истински силните. Не всеки е истински силен.
@zoro: Припомни си по-добре.
@Таня Джекова: Отличен цитат! И поздравления за успеха.
Поздравления за статията и за начина, по който подкрепяте дълбокия смисъл на ненасилието с един обикновен, реален случай на съпротива. Ще си позволя да добавя, че освен болката, която изтърпяваш и която Вие определяте като истинската вътрешна сила, е важно също така търпеливо да пресушиш желанието да отвърнеш. Да се стремиш да изкорениш това желание в теб. Тогава съпротивата ще добие и нравствено измерение…И разбира се, да се посочат конкретните пътища за борба, а не на отказване от нея.
Възможно ли е да публикувам статията Ви със съответното позоваване на сайта http://www.cao.bg?
С уважение, Господин Тонев
@Господин Тонев: Разбира се, и благодаря за добрите думи.
По повод: “Писал съм неведнъж – единственият в човешката история, който може да бъде сравнен с Ганди, е вероятно Христос. Ако е съществувал реално…”, чудя се как може да съществуват хора, които да подлагат на съмнение съществуването на Нашия Бог. Нямаме ли безброй доказателства, че именно Той е нашият Създател и премилостив любящ Отец, който се е разпънал на кръст заради нас – грешниците? Не трябва да се отричаме от Него, за да не се отрече и Той от нас един ден. Най-приятелски Ви съветвам да вземете да прочетете литература за православната ни вяра и ако има нужда да се консултирате с добър свещеник. Мога да Ви препоръчам ако искате. Бог с Вас винаги!
@Antoaneta: Прочел съм повече литература за православната вяра от повечето свещеници наоколо. Отделно от това съм прочел повече литература и за другите поне десетина най-популярни вери, отколкото съответните им свещеници. Именно това е причината да подлагам на съмнение някои неща.
Благодарен съм от сърце за доброжеланието и усърдието за помощ. Оценявам ги много по-високо, отколкото сигурно предполагате по думите ми. Да, моите пътища са различни от вашите. Но въпреки това ви благодаря, и пожелавам и занапред да давате добро.
Сещам се за още един по-съвременен пример за ненасилствена стратегия. Имаше един филм за цветните революции, където обясняваха, че ЦРУ им е разработило тази формула. На репресиите на полицията да отговарят с красиви девойки, които кичат цветя по фуражките им и други подобни символи на мира. И през цялото време стабилна пропаганда. Идеята е да привлечеш войниците на врага на своя страна. Някакси да ги разубедиш, че са част от системата и да ги убедиш, че са хора.
Pingback: Човешката библиотека » Малкото четене
Зарибих се по “Падналите богове” и сега ще съм благодарен ако някой ми каже къде мога да намеря продължението и “Дивото”?
Калин е фен на Зиндел – сигурно знае. 🙂