Сграда с един прозорец

Вече от доста време имам блог. А днес имах и около час свободно време, и Интернет. И реших да се погледна през прозореца на времето, и да видя как изглеждам. Отвътре. Какво има в мен, какво няма. И най-вече какво ме движи, вълнува и размисля.

Защото то е прозорците на личността ми към света около мен.

Списъкът се оказа дълъг. С което се гордея. Но много по-къс, отколкото очаквах. От което се срамувам. Планирам да го поправя. Не днес. Някога. Може би… Но все пак си вирнах носа – богат съм отвътре! Голям съм! Нещо съм! Някой съм!… 🙂

След това огледах блогове на мои познати, които харесвам и уважавам. Направих на бърза ръка статистиката и за тях.

Някои се оказаха по-бедни от мен. Някои обаче, на пръв поглед скромни и незабележителни – дори още по-богати. И, като правило, не само с разностранни интереси, но и с разностранни познания и оригинални, свои и дълбоки мисли.

Мислех си, че съм голям – а наоколо било пълно с великани. Маскирани като джуджета за пред тези, дето не виждат… Ще ми е за урок. И за пример. Ще имам от кого да се уча.

Добре. Великаните – те проблеми с богатството и дълбочината си нямат. Аз… добре де, имам. Но ще си ги решавам.

Забелязах обаче една друга категория хора. Виждал съм я много по-често и преди, извън блоговете. Но сега ме замисли.

Това са хората, които се вълнуват, възприемат и реализират чрез само едно нещо. Някои от тях са иначе извънредно интелигиентни, знаещи и можещи хора. Но по някаква причина са избрали да се вълнуват, интересуват и осъществяват само чрез това едно нещо.

На теория специализацията в само едно нещо би трябвало да им дава огромно предимство в дълбочина. В повечето случаи обаче, за мое смайване, тези хора не са особено дълбоки в познанията си по своя “център на съществуването”. Почти винаги знаят за него малко повече, отколкото средният “неспециализиран”. Но и почти винаги познанията им в повече идват от прочитането на ограничен брой и обем източници, като правилно пропагандни – тоест, предназначени не да ти дадат познания в дълбочина, а да те надъхат с идеология. Което според мен и обяснява сравнителната им плиткост.

Имат един общ белег – на практика всички те са членове на някакво малцинство. Гейове. Феминистки. Етнически такива или онакива. Поклонници на някоя религия. На този или онзи футболен отбор. Патриоти-великобългари (или какви да е други)… Всъщност, май самият факт, че дефинираш себе си чрез само едно качество, автоматично те прави член на някакво малцинство. Защото прави дори най-обикновеното качество да изглежда като белег на малцинство… И дефинират себе си най-първо, или дори единствено чрез него.

Много от тези хора са просто без късмет в живота, притиснати и стресирани. И ако малцинството, към което случайно спадат или могат да се причислят, ги приеме топло и им даде комфорт и увереност в бъдещето, живота и себе си, те са спечелени за него. (Кой на тяхно място не би бил?) Те намират своето щастие в живота като членове на малцинството, и оттук нататък виждат това малцинство като извор и дарител на щастието им. Вече ще са му верни и послушни, и ще са подозрителни и хладни към хората извън него. (Кой на тяхно място не би бил?)

Повечето от стресираните обаче запазват своето богатство на контактите със света. Прозорците им си остават много, ако и да се поддържа чист и винаги отворен единият, а другите често да са позапуснати. Докато има една категория, която заковава и зазидва останалите си прозорци. Тези хора са, които имам предвид по-нататък.

Явлението не е свързано с вида малцинство – дори сред членовете на най-откачените секти, от които познавам хора, повечето ми познати не са се ограничили до единствено тази си страна. Но е свързано с обща личностова типология – ако се абстрахираш от факта, че единият е примерно хомосексуален, а другият – поклонник на еди-коя си секта, личностите на двамата са като близнаци.

Еднакво възприемат малцинството си като “избрано”. Еднакво презират всички, които не спадат към него. Еднакво одобряват музика и книги само на “техни” хора, вълнуват се от новини само за “техни” хора. Еднакво са убедени, че на тяхното малцинство се полагат всевъзможни изключителни права, които всички останали са длъжни свято да им признават, иначе е дискриминация. Еднакво превръщат живота си в състезание по фанатичност в малцинствеността си, и обявяват нормалните в това малцинство за “предатели”, които “не са с нищо по-добри от другите, дето не са като нас”. И еднакво, задължително, си имат “враг”, срещу когото трябва да се борят (и срещу който “предателите” не се борят добре, или направо му сътрудничат косвено)…

Подобни мнения понякога могат да се срещнат и сред други представители на малцинства. Но общата картина е налице като цяло винаги сред точно този тип – хората, които се вълнуват само от едното свое нещо. Фанатиците му. Така че става дума просто за психопатология, чиито жертви се уцелват сред различни малцинства, но винаги изявяват общите, характерни за отклонението си симптоми.

В основата на тази психопатология лежи комплекс за малоценност, породен от амбиции без достатъчно покритие. Жертвата й не може да го приеме това несъответствие, и се комплексира. След което започва да търси по какъв друг начин да реализира амбициите си. В значителен процент от случаите открива, че един лесен и достъпен начин, в който повечето хора не участват (и конкуренцията е по-малка) е фанатизмът. А малцинствата предлагат удобно поле за изява на фанатизма – там теренът е ограничен, и “политическата коректност” ги пази донякъде от контрола на околните.

Като начало, комплексираният си избира малцинство. Ако спада по начало към някое установило се вече, решението е готово. В противен случай може да наклони към някое, което охотно приема всеки – футболни запалянковци, ура-патриоти, религии (най-често секти) и пр. Веднъж влязъл в него, той започва да демонстрира привързаност и горещи чувства към проблемите на малцинството. Първите няколко стъпки в йерархията могат да са лесни – дори в повечето малцинства малко хора биха искали тази “кариера”.

След това обаче се налага преодоляването на други, дошли също с амбиции за кариера. Тук идва в действие вечният принцип за фанатизма като предимство. Нашият герой бързо го преоткрива, и енергично го взема на въоръжение. Привързаността към проблемите на малцинството прераства в изнамиране на негови врагове, и борба с тях. Отначало враговете се търсят отвън, в противоположния лагер. Това обаче е само маска на борбата срещу околните кариеристи: целта е те да бъдат обявени за “недостатъчно малцинствени”, “търпими към врага”, и накрая за “вътрешни врагове”, и премахнати от стълбичката нагоре.

Част от самопредставянето като “истински правоверен” е активното убеждаване на околните съ-малцинственици, че си “по-малцинствен” от тях, по-загрижен за малцинството и по-решителен срещу враговете му, които пък са много и зли, и живеят, за да го унищожат. Много от тях са по начало открили щастието си в малцинството, и са по-малко критични към такива думи. По-глупавите и по-лековерните сред тях приемат това убеждаване за чиста монета, и му вярват – а с това почват да вярват и на идеята за многото, зли и детерминирани врагове на малцинството. Нашият герой се е превърнал в носител на омразата като заразна болест, и като бясно куче активно заразява с нея околните.

Жертвите му са Парсънсовците на своята “1984”, и най-често и пехотинците на създаващата се армия на малцинството. В сектите това са хората, които всяка седмица чукат по врати да говорят с жителите за Бога и прочее, или страстно убеждават съседи и познати да спасят душите си дори след като за стотен път им е казано да престанат. Те са, които прекарват половината си свободно време в искрени протести защо в еди-кое си заведение гледали тяхното малцинство накриво, а другата половина – в организиране и охраняване на заведения само за тяхното малцинство, където други не се допускат изобщо. Ако някой се опита да им каже, че не са прави, го приемат като дискриминация. Те също са се заразили. И въпреки че по начало нямат болни амбиции и комплекси, с времето могат да ги развият (омразата винаги осакатява), и да станат на свой ред “бесни кучета”. При тях обаче проблемът е насаден отвън – ако заразителите с болните амбиции бъдат премахнати от локалната малцинствена група, наивниците също могат да се очистят от омразата.

Един интересен ефект е, че нашите амбициозни герои са много по-кооперативни помежду си от средния човек, въпреки че когато другият стане излишен, са готови моментално да го изхвърлят зад борда. Причината е осъзнаването, че заложбите и уменията им не съответстват на амбициите: те очакват някой друг от групата, или общите й усилия, да свършат работата, която те после ще отчетат като свой актив, докато се борят за кариера. С други думи, нашите герои се превръщат в “мениджъри” в лошия смисъл на думата. В хора, които за личния си интерес са готови да мамят и тъпчат другите, и са оставили зад себе си човешкото. Религиозен човек (нефанатик) вероятно би казал, че те са извървели пътя към злото.

Разбира се, свършената заедно от доста такива хора работа може да бъде присвоена само от един. На останалите се налага да останат на ниво, което не задоволява амбициите им, и да търпят разяждането отвътре, докато гледат как им определят живота същите некадърници. (За тяхно утешение, единият успял има точно същия проблем, просто на по-високо ниво. Ако можеха да го изместят, биха били доволни за кратко, но истинският им проблем си е наличен, и отново ще ги тормози и на новата позиция.)

Част дозадълбочават проблема си, и се превръщат окончателно в психопати. В зависимост от социалните условия те могат да станат престъпници-психопати, или домашни тирани, превърнали семейството си в ад, или служебни тормозилници, или да открият подходяща професия – надзиратели в концлагери и прочее. Естествено, това не решава проблема им, не ги спасява от разяждането отвътре. От него може да ги спаси единствено обратният път, и помощта той да бъде извървян.

Смешни ли са тези хора, и жалки ли са? Колкото може да е смешен или жалък всеки пациент. Това са хора, които формално се водят здрави, но всъщност имат нужда от помощ. Защото сграда със само един прозорец се нарича затвор. И това, че сами са си избрали да живеят в него, не означава, че трябва да бъдат оставени. Точно както един депресиран самоубиец не бива да бъде оставен да отнеме живота си, въпреки че сам го е избрал, и дори ако формално се води нормален и способен да отговаря за себе си.

Разликата е, че тези хора все пак имат в някаква степен запазен разсъдък и критичност. Да, упорството, с което се придържат към малцинствеността си и нейната изключителност, е всъщност упорството на типичния маниак, че той всъщност е Наполеон, Христос или някой друг изключителен. Но начинът за работа с тях е разумът, и честността. Идеята е не да ги извлечем от затвора им насила, или да ги изкараме с измама, а да отворим очите им за красотата на света извън него, и да ги оставим сами да решат кога и как ще излязат навън.

Защото отговорността да им помогнем да напуснат затвора е наша, но правото да решат дали и кога да го направят е тяхно. Парадокс е, нелогично е, но е така.

Не го ли разбираме, е добре да се замислим – дали ние не живеем в сграда с един прозорец. Дори ако той е логиката.

… Откъде тръгнах, къде стигнах. На какво ли е симптом това?

И дали този въпрос, сам по себе си, не е признак на… един прозорец?

10 Responses to 'Сграда с един прозорец'

  1. Acnapyx Says:

    По принцип си прав в тезата си, но сега със сигурност ще се намери армия от злостни представители на въпросните “малцинства”, готови да те разпънат на кръст (при това още преди да са дочели текста докрай). Като знам кои са най-войнствени, очаквам първият гневен коментар да е от феминистка 🙂

  2. Григор Says:

    @Аспарух: Ще ме разпъне на кръст само едно “малцинство” – това на описаните от мен хора с проблеми. Нормалните хора от всички останали малцинства само ще си получат потвърждението, че съм прав. 🙂

  3. Калин Says:

    Този феномен – когато някой разпознава себе си в описание, което не го споменава поименно – ме удивлява все повече и все повече, колкото и пъти да се сблъскам с него. Навярно си заслужава отделен материал – и _със сигурност_ обмисляне какво го причинява – някаква параноя, присъща на средата ни, психическа крехкост, която търси враг у другия човек, любов към антагонизма, към спора като спорт… а, де?

    Отвлечени разсъждения, не ми обръщайте внимание. Основното меню го заслужава къде-къде повече. 🙂

  4. Таня Says:

    Относно ограничаването на себеизявлението чрез само едно нещо – срещнах преди време една невероятна мисъл:

    Човек има един видим хоризонт. Колкото по-тесен специалист става, толкова повече се стеснява хоризонтът му. Докато накрая се превърне в точка, която той нарича: “Моята гледна точка”.

  5. Жоро Says:

    Как не ти се досвидя всичкото това време, което вложи в тази статия? 😉

  6. Eneya Says:

    Жоро, от няколко дни търся автора на този лаф.
    Аспарух, да забелязваш ядосано феминистки наоколо (освен на твоето изказване, естествено).
    Общо взето, това, което описа Григор е доста по-сложно и обвахтно като явление отколкото изглежда на пръв, втори, че и трети поглед. И отношение подобно на твоето също се вмества по интересен начин.

  7. Григор Says:

    @Калин: Чувство за подбити социални позиции, за разкриване на същността. 🙂

    @Таня: Абсолютно! :-)))

    @Жоро: Ами, аз съм развейпрах 🙂

    @Eneya: Кое му е естественото феминистките да са по-гневни и агресивни от примерно хомосексуалните или ромите?

  8. Калин Says:

    Танче, това в подпис ще си го сложа… 😀

  9. Василена Says:

    Мисля, че гневното или агресивно поведение от страна на феминистки просто прави по-голямо впечатление, защото гневът и агресивността се смятат за неженствени и неподобаващи за една жена. По правило жените сме възпитавани и насърчавани много повече да сме мили, да не се конфронтираме, затова и толкова често мънкаме и се извиняваме, ако все пак изразим несъгласие. А ако някоя не мънка и не се извинява, я приемат за юбер гневна и агресивна.

  10. Григор Says:

    @Василена: Има някаква логика, но ми се струва, че не е само това. Лесбийките също са жени, и средно погледнато, са определено “неженствени” – но дори те не оставят впечатление на толкова войнстващи. Струва ми се, че една друга причина тежи повече.

    Феминистките опищяват света, че се борят за равноправие. “Истинската” (в смисъл на вресливата и войнстваща) феминистка обаче всъщност се бори за точно обратното – за неравноправие. Тя например ще ореве света, че жените са само 49% от ръководния персонал еди-къде си, но никога няма да протестира, че няма жени миньори или чистачи на пещи в Кремиковци. И никога няма да прости на някой, който й е обърнал внимание върху тази “избирателност”. (За сравнение – гейовете например яростно протестират, че не ги вземат войници или за други опасни професии; лесбийки неведнъж са протестирали, че няма да им разрешат да копаят в мините…) Ако някоя жена е била шамаросана от съпруга си, феминистките я защищават до последно, дори ако си го е заслужила; ако обаче съпругът е бил пребит от жена си до смърт, дори без никаква причина, феминистките пак са на нейна страна, на принципа “целта оправдава средствата”.

    Твърде се съмнявам да има как подобна позиция да спечели уважение и подкрепа сред нормалните хора. Без значение дали са мъже или жени. И си мисля, че затова феминистките са станали пословични. Да, истина е, че този имидж им ги създава една малка прослойка сред тях. Но се боя, че е истина и друго – твърде много “нормални” феминистки в някой момент се повеждат по акъла на тази прослойка, и разрушават цялото уважение, което са си съградили у околните.

Leave a Reply