История с продължение

Всъщност, днес смятах да драсна в блога си нещо съвсем друго. Но когато седнах пред екрана, препрочетох предишния си запис – и другото излетя от главата ми, изгонено от нещо по-важно.

Не зная за вас, но аз се скъсах от смях, когато чух историята с телефона. Само че сега, докато я препрочитах, се замислих.

На кого се смея в такъв захлас? На горката некадърна ученичка, естествено. Чийто опит да пее, да сътвори нещо красиво, произвежда вопъл като от филм на ужасите. Съвсем не красив. И затова й се подигравам в себе си.

Привично отпускам ума си, и в него оживява светът на представите ми, като бяло платно. Урокът по пеене тъкмо е свършил, и ученичката седи уморено на столче в дъното. Без да подозира незримото ми присъствие.

Приближавам се и я оглеждам. Най-обикновено момиче, може би дори грозновато. А може би само ми се струва така – всяко момиче е грозно, когато плаче. Дори когато плаче вътре в себе си. Защото знае, че пеенето й е неприятно и отвратително. Не може да се чуе сама, за това трябва дълга школовка – но огледалото на околните й е показало всичко. Не ставаш, драга. Гаргите са славеи пред теб. Изхвърли тая мечта, избърши си краката в нея. Не ставаш. Не струваш. По-лоша си от другите. Отпадък си…

И сега тя плаче, скрила се от другите – освен от мен. Излива колкото може от горчилката и отчаянието, за да може да подтисне останалото, и отново да се смята за човек, за не по-лоша от другите. Да изпитва радост от живота, а не срам, да има сили да вярва и да се бори.

Сълзите в нея вече са свършили – тя става и взима чантичката си. И образът й се раздвоява вътре в мен, и поема по две различни пътеки. По едната тя върви към поражението вътре в себе си, към капитулацията. Към края на мечтата си… По другата – към новите опити, и новите поражения, и новите сълзи, и новите изкушения да се откаже и да забрави…

Изходите от пътеките са два. Единият е ясен и лесен – краят на мечтата й. Другият обаче е по-интересен – след години уроци, след похабени титанични, неструващи си за нас усилия и време, тя накрая се е научила да пее.

Тук всеки от образите също се раздвоява. От първия изход се отдалечават две жени. Едната пречупена и смазана като човек, в безлични и безформени дрехи, вечно приведена и с поглед надолу. Другата в луксозни дрехи, с лъскава кола и важен пост, придобити чрез прескоци от легло в легло или умели интриги между колеги, и нужни й за да крият комплекса й за малоценност… От втория изход също се отдалечават две. Едната с походка и маниери на популярна звезда, и с още повече грим и силикон, и с манталитет на казармен стар войник, убеден, че младите са му виновни за всичко, и заслужават отмъщение. Другата – без външна демонстративност, но с вътрешно излъчване, понякога завиждаща на ученичките за таланта им, но винаги готова да им помогне.

И внезапно четирите се завъртат в спирала, и се сливат в една. Четири крайни случая, от които чрез смесване в различни пропорции ще се получи реалният. И едва са се слели, общият образ бива връхлетян от стотици други случки, отпечатващи се в него. Отличната оценка на изпита по литература. Изоставилият я приятел. Чудесният излет в планината. Опръскалата я с кал на улицата кола. Услужливият продавач в магазина… Всяка случка добавя по мъничко контраст и плътност на образа, за да прекрачи накрая тя от бялото платно в ума ми тримерна, жива и истинска. Почти реална.

И, ако вторият изход е в повече, да ме погледне с оня поглед, който казва: “Преборих се. Победих. Смей си се сега, няма да ти преча…” А аз да потъна в земята от срам пред плода на собственото си въображение. Който е само една идея вътре в мен – и може би точно затова няма как да избягам от него, да се скрия и да го забравя.

Светът на въображението ми се сгъва в миг, превръща се в точка и изчезва. Пред очите ми е отново екранът, и веселата историйка на него. В първия момент се сконфузвам, и тя вече не ми е смешна. След това обаче нещо щраква нечуто, и нещата идват по местата си.

Прочитам я отново. И отново се насмивам до насита. След това обаче казвам усмихнато вътре в себе си: “Горе главата, момиче! Не се предавай, бори се! Досаждай на другите, разсмивай ги, грачи, вий, събирай съжалението и подигравката на околните. Поплаквай си, когато не можеш да издържиш повече. Но не се предавай! Издържиш ли, пребориш ли се, рано или късно гарджето ще стане славей. Обещавам ти го!”

И погрознялото от плача лице на момичето сякаш бива за миг озарено от слънчев лъч, и по него заедно с усмивката изплува красотата.

3 Responses to 'История с продължение'

  1. Дончо Says:

    Завиждам ти :). Като момичето което описваш. Защото може да хванеш най-бедния и банален сюжет и да го превърнеш в история като горната.
    И да ми “направиш” деня още по-приятен.
    Завиждам… дано да е благородно 🙂

  2. Григор Says:

    Всеки го може, Дончо. Достатъчно е просто да си повярваш.

    Защо не опиташ и ти? Отначало само ще грачиш и разсмиваш хората. И аз съм почнал така, и вероятно и най-великите майстори на словото. Но издържиш ли, пребориш ли се…

    Хайде! 🙂

  3. Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » The Cathedral - Разгадката Says:

Leave a Reply