Не мога да ви го дам на телефона!…

Една история, за която Йовко твърди, че мястото й е в блога ми. Ще се съглася с удоволствие – най-малкото защото вече съм започнал да я забравям, а ще е грехота да се изгуби.

Преди години работех в БАН. Провеждахме опити по изследване на антиципаторен silent рефлекс. (Зад усуканото заглавие се крие нещо не толкова сложно. Като си чукаш по китката с неврологично чукче, от мускулите на ръката се отвежда с електроди и миограф един специален рефлекс. Когато друг те чукне, го няма. Когато чукаш с чукчето по контактен ключ, а през него десетина волта ток те боцкат по китката, пак го има, и т.н., всевъзможни интересни комбинации.)

Беше време на безпаричие, но не се предавахме. Нямаше пари за доброволци – ставахме си доброволци ние. Нямаше пари за специално оборудвана лаборатория – бяхме приспособили най-обикновена стая, с бележка на вратата: “Не безпокой – тече опит!”, и единствено вътрешно-институтски телефон, за да не ни безпокоят роднини и приятели по всяко време. Нямаше пари за свестни електроди и уреди – използвахме едни, които лепяхме с триста зора (и те непрекъснато се отлепваха), връзвахме ги с конци да не падат, включвахме ги едва-едва, за да не помръднат и да се откачат. Свързването на доброволеца към тях отнемаше по половин час нерви и ювелирско внимание…

Въпросният ден беше мой ред да съм доброволец. Задачата по връзването на електродите беше по-неприятна от всякога, не на последно място, защото беше лято, юли и жега ( 🙂 ), и прозорците бяха широко отворени – а отвън някой режеше с моторен трион изсъхнала топола, и трябваше да четем по устните си какво казваме. Тъкмо най-сетне вече всичко беше свързано, и в миг на замлъкване на триона чухме как телефонът (напомням, вътрешен) звъни. Ядосан, професорът го вдигна и започна следния разговор:

– Ало! Ало! По-силно, едвам ви чувам!… Какво? Кого търсите?… Доктор Гачев ли? Не, не мога да ви го дам на телефона!… Защото е вързан… С кабели е вързан, как с какво!… Абе вие за толкова години не се ли научихте какво се работи в тая лаборатория!… Как защо с кабели?… Не, токът ще е по-нататък, сега още сме на чука… Казах ви, не мога да ви го дам на телефона, вързан е!… Не, не можем да го развържем!… Не можем да го развържем, едвам сме го вързали!… Не ви чувам, много шумно е… Вижте какво, ще го развържем, ама после вие ще дойдете да го връзвате, така да знаете!… Пак не ви чувам!… Абе, няма ли кой да каже на онези идиоти да спрат триона, докато се разберем ще развръзваме ли Гачев, или не?… Ало? Ало? Не ви чувам? Ало?… Ох, разпадна се…

Разпаднала се беше не само връзката, а и цялата опитна установка – всички се търкаляхме по пода от смях. Не зная чия беше заслугата, но само след два-три часа историята се носеше из института като вирус из мрежа, и с всеки час обрастваше с нови, все по-сюрреалистични подробности. Обяснил съм този ден на поне десетина иначе напълно нормални мои колеги (всъщност, предимно колежки), че професорът не ме е гонил с моторен трион из лабораторията, че не ми е станало лошо от тока и не съм се опитал да изхвърля останалите през прозореца, и какво ли не още.

Истинският купон обаче беше като се прибрах в къщи вечерта. Обади ми се една стара позната, и много внимателно започна да ме разпитва как се чувствам, добре ли съм, и т.н… Тогава и историята се разплете. Тя ме търсила спешно в института. Отговорили й, че съм в лаборатория, където няма външен телефон. Момичето звъннало до централата, примолило се на телефонистката, и тя като добра душа я свързала някак с подръчни средства към вътрешния телефон…

Останалото го знаете.

13 Responses to 'Не мога да ви го дам на телефона!…'

  1. yovko Says:

    Е, не съм ли прав, че тук и е мястото? Пак съм се хилил пред компютъра до сълзи, както и преди малко като я разказваше на Emerald на масата. А я чувам тази история поне за четвърти път…

    Мерси, Григи! 🙂

  2. Xpucu Says:

    И аз още не мога да спра да се смея! Определено и е тук мястото, макар че аз лично не бих отказала да я слушам отново лично от теб 🙂

  3. Алекс Says:

    Ааааа, не, не е истина просто 🙂 Наистина, благодаря за това, че я сподели публично! Макар и работен, уикендът ми почва с много смях!

  4. Таня Says:

    🙂 🙂 🙂 🙂 🙂 🙂 🙂 🙂 🙂 🙂 🙂 🙂 🙂 🙂

  5. @nn@ Says:

    😀 Ох, не мога просто! :))))
    Гриша, ама те бива да разказваш!!!
    10x!

    @nn@

  6. Васил Колев Says:

    Страхотна история… А на твоята приятелка не и ли побелял някой косъм ? 🙂

  7. SchuMASTER Says:

    Ave hora vii mai ste ne6to bolni ili izvrateni…koe mu e sme6noto na tova po dqvolite? Ne moje da sam tolkova typ 4e da ne go shvana.Sedq pyna sa i pak ne moga da go zacepq.Dori do nqkade vi zavijdam 4e mojete da se zabavlqvate s tolkova malko(nikakyv) humor.Bih kazal 4e mi e bilo drago ama 6te vi izlyja.Syjalqvam ako obijdam nqkogo s tova si mnenie.

  8. Григор Says:

    SchuMASTER: Различните хора имат различно чувство за хумор. И определено е невъзможно да се обясни защо точно нещо е смешно на някой, който няма този тип чувство за хумор.

    И в това няма нищо лошо. Различията ни са богатство, а не слабост или повод за противоречия – дори когато, уви, ни пречат да се повеселим заедно.

    А колкото до мнението – правото на мнение е свещено. 🙂 (Е, има и много “мнения”, които всъщност не са мнения, и бих ги изтрил с чиста съвест – но твоето според мен не спада към тези, така че има право на живот и радост в блога ми. :-))

  9. силвия Says:

    Ужасно, непростимо, подлудяващо смешно:) Благодаря за което;)) >инкът към тази история се разпространява като спамовете в icq и не, нвма да съм аз тази, която ще прекъсне веригата:)
    Long live:)***

  10. IFCHO Says:

    АМИ ЧЕСТНО ДА ВИ КАЖА ПОПАДНАХ ТУК СЛУЧАЙНО И АЗ СЪЩО НИЩО СМЕШНО НЕ ВИЖДАМ.

  11. ЗдравеЖелаем! Says:

    IFCHO Says:

    October 17th, 2007 at 11:42 am
    АМИ ЧЕСТНО ДА ВИ КАЖА ПОПАДНАХ ТУК СЛУЧАЙНО И АЗ СЪЩО НИЩО СМЕШНО НЕ ВИЖДАМ.
    :::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::

    Аааа, не си прав!

    Откакто случайно попадна,
    от смях щях да припадна…

  12. Ана Says:

    Чудесна история, разказана живо и картинно, на която искрено се радвам и се смея от все сърце, колкото и пъти да я чета. Поздравления за свежото чувство за хумор!

  13. Женя Says:

    Вчера го прочетох за първи път и се смях, и се смях, и се смях. И от вчера насам препрочитам за десети път 🙂

Leave a Reply