Летни жеги

Паважът сякаш дими от горещината. Все едно си в огромна пещ. Нищо странно – времето на летните жеги е. Време за задъхване, за изсушаваща топлина, за стоварване върху света на цялата енергия, която може да бъде отприщена.

Вече е само спомен зелената и уханна пролет. Времето на пробуждането, когато всичко е ново и свежо. Времето на опиянението, на емоцията, на откриването на света наново. На сладката прохлада, на добрия и нежен свят, сякаш изтъкан от грижовност. Отминала е, няма да се върне – но продължава да е жива в нас, и ние да сме живият спомен за нея.

Летните жеги са времето на спринта. Сърцето бие учестено. Водата струи колкото може бързо през капилярите на растенията, за да насмогне на бясното изпарение от листата. Всеки пропуснат миг е загубена възможност да синтезираш малко повече, да натрупаш малко повече, да порастеш малко повече. Напрегнато време.

Малко по малко започваш да въздишаш по спокойната, златна есен. Да я предвкусваш, да се радваш на мисълта за нея, да мечтаеш за нея. Дори суровата бяла зима в края й не те плаши, изглежда като заслужена почивка… После тръсваш глава и се хвърляш отново в бясното темпо на лятото. Още е рано за есента, зимата още е далече.

Дълго е лятото. Покрай всичко, което хората правят с природата, напоследък е все по-дълго. И летните жеги са все по-силни, все повече е задъхването, все по-напрегнати са дните… И дойде ли, научава ни да ценим спокойната есен, ако и да не я харесваме съвсем, ако и да ни плашат мъглите и влагата й.

Мисля си обаче – било ли е лятото достатъчно дълго, били ли са дните му достатъчно нажежени, есента ще бъде добре дошла и желана. Мъглите и прохладата й няма да ни плашат – ще сме взели достатъчно безоблачни и горещи дни от лятото, за да ни стигнат вътре в нас. Ще приемаме и ценим есента каквато е, без да съжаляваме за нищо, без да се боим от нищо.

А есента, пак покрай всичко, което правим с природата, напоследък все повече прилича на лято. Започва по-късно, отстъпила му е част от времето си. Все повече са и в нея, и все по-късно се появяват по лятному горещи дни, задъхани и напрегнати. А мъглите и прохладата й са все по-редки, и идват по-късно, чак когато почука на прага зимата. И тръгналите да приемат есента каквато дойде може да открият с изненада, че есента е още по-добра, отколкото са очаквали. Че с кротостта и благостта си съчетава и немалко от топлината на лятото.

Да, накрая винаги идва зимата, и животът замира. Страшно е, но така трябва да бъде. Без зима годината не е истинска, точно както не е истинска без пролет, лято или есен: зимата е цената, която плащаме, за да бъде истинска годината. Без животът да замре, няма как да се възроди наново през пролетта, отново свеж и зелен, отново нов и чист. Не опадат ли листата наесен, няма какво да подхрани крехките кълнове напролет. Така трябва да бъде.

Но… кой знае? Много неща правят напоследък с природата хората. Гледам – зимите напоследък заприличват на есен. Неприятна, безжизнена, кална и черна есен, но все пак малко по-малко зима. Все по-късно издържа през нея животът, преди да замри докрай. И кой знае, може би не е далече денят, когато зимата ще бъде повече есен, отколкото зима. И животът няма да замира. Ще оцелява, ако и почти угаснал, до новата свежа и зелена пролет.

Дали тогава тази пролет ще бъде така истински свежа и зелена, както и предишните? Не знам. Ще има ли какво да подхрани младите кълнове, прогледнали за пръв път, ако не паднат наесен сухите листа? Не знам. Трудно се виждат такива неща през пелената на бъдещето. И може би също така трябва, ако и това да значи каквото се е запътило към нас да ни свари неподготвени. Това е цената на новото, да ни сварва неподготвени – не я ли платим, то няма да е истински ново.

Но знам – открай време хората мечтаят за година без зима, а дори и за вечна пролет. А няма по-могъщо нещо от мечтите човешки. Всичко, сътворено от човека, от най-дребното до най-голямото, е въплътена мечта. Имаме вече самосвирещи гусли и летящи килимчета, и бързоходни ботуши и какво ли не още – наричаме ги другояче, но те са това… Кой знае, може и да дойде време годините да нямат зима.

А после… може би дори и освен това пролетите да са си млади и зелени, нови и свежи, каквито трябва да са. Защото без това няма смисъл да няма зима.

8 Responses to 'Летни жеги'

  1. Любо Николов Says:

    С това събуди у мен спомена за една стара идея за фантастичен разказ със заглавие “Момиче за един сезон”. Момиче, което мечтаело да живее само през лятото. И мечтата се сбъднала. След август винаги идвал юни. Нямало дъждове, нямало листопади и сняг.
    Жива мъка, оказва се.

  2. monstruesque » Blog Archive » тъпея Says:

    […] стана прекалено населено за скривалище. в блогосфера: човекът с дългите безсмислени постинги (човече, ожени се), отхвърлената от l’europeo […]

  3. Дони Says:

    ..Много философски написано:) Само че поне на този етап не мисля че в България есента е достатъчно добре дошла и желана..може би зависи от лятото и дните му, дали са били достатъчно пълни с енергия и лъчи. А в буквалния смисъл – в Пловдив, си е нажежено лято, и се чудиш дали става въпрос за миражи или са истински дърветата и сградите..не съм била никога привърженик само на един сезон..но ако може лятото да е най-краткият от тях, би било чудесно. Поне тук.

  4. Таня Says:

    В България какъвто и да е сезонът, ние винаги ще сме недоволни. Като е лято – много е жега, като е зима – много е студ. Като е есен – много е кал. Като е пролет – има много алергии и пролетна умора.

    За да е в тон с идеята на поста, ми се иска да добавя, че ние хората понеже не можем да се насладим на момента, който получаваме, защото винаги искаме и сме вторачени в нещо друго, се опитваме да променяме обстоятелствата по свой вкус и го правим нескопосано. Както ги интересува повечето българи времето навън при положение, че с климатика вкъщи и в колата, той ще си направи така, че на него да му е добре. Защо да мисли оттук-нататък за природата, за климата, за другите без климатици, за бъдещето – след като важно е на него да му е добре?

    И представяш ли си наистина, ако с този си акъл сега имахме нано-топчета за сбъдване на желания? Опазил ни Господ…

  5. Radiant Says:

    Много ми хареса метафората. Обаче не знам как се вписва в нея факта, че и в момента на земята има места с вечно лято и вечна зима? Лично на мен безумието на летните жеги и въздействието му върху хората понякога ми идва в повече (макар да обожавам лятото) и тогава ме спасява единствено мисълта, че все някога зимата ще дойде. За всички. И се надявам, когато дойде, да бъде осмислена както ти го направи. Защото няма нищо по-хубаво и по-естествено от смяната на сезоните. Не мисля, че хората са толкова по-щастливи, колкото повече от мечтите им са се сбъднали. Всъщност, те са щастливи въпреки реализираните си мечти, благодарение на способността си да ги заменят с по-смели такива и възможността да забравят лесно пустотата, останала след всяка сбъдната мечта, донесла познанието, че всичко и всички накрая си оставаме все същите. Винаги и независимо какво се е случило.

  6. Григор Says:

    @Дони, Таня: Всъщност имах предвид друго… 🙂

    @Radiant: О, не. Никога не си оставаме същите. Не само защото не можеш да влезеш два пъти в една и съща река, нито вътре в себе си, нито отвън. А защото няма как да останеш същият, освен ако отминалото не се е изпарило без дори най-малка следа.

    А следите, за добро или лошо, остават… Всъщност, за добро или лошо – зависи си от нас.

  7. Radiant Says:

    За следите – абсолютно вярно, както е вярно и че една река или един човек не могат да бъдат еднакви във всеки следващ момент. Аз не съм radinat от предишния коментар, а съм radinant от предишния коментар + 28 часа. Всичко, което се случва, ни променя необратимо, това е факт, но като казвах, че си оставаме същите, имах друго превид и сега ще се опитам да обясня, за да не изглежда противоречиво. Използвайки сравнението с реката – наистина не можеш да влезеш в една и съща река 2 пъти, но…взлизайки в една река, в която и да е, можеш да бъдеш сигурен в няколко неща: реката е изградена от вода; водата е мокра и ще те намокри; водата е по-малко плътна от сушата и ще потънеш, освен ако не плуваш; водата тече винаги от високо към ниско и т.н. Тези неща са константни и те определят реката като такава, а не променливите като цвят, температура, скорост на водата, форма, време и т.н. и т.н. И при хората принципът е подобен, макар да е по-сложен. Има си константни неща, които определят човека като такъв и за съжаление му слагат и границите. Променливите въпреки разнообразието и многобройността на комбинациите си, изграждат личността, субстрат за която е едно ядро, притежавано от всички, което е еднакво за всички и от което няма измъкване, има само надграждане над него. Можеш да стигнеш много далеч, но не и да се отречеш от човешкото си начало. Успееш ли да се отървеш от него, ще бъдеш нещо друго, не и човек. Реките преминават в морета, понякога пресъхват и стават пустини, понякога се изпаряват и стават облаци, понякога…Докато не можем да избягаме от същността си на хора, с всичките й предимства и недостатъци, дотогава ще твърдя, че накрая си оставаме все същите. А Дотогава си оставаме все същите и няма никакво значние кой докъде е стигнал по пътя, откъде е минал и какво се е случило, при положение, че има една граница, наречена “човек”, отвъд която никой още не е преминал. За добро или лошо.

    Поздрави за хубавия блог и съжалявам, ако съм прекалила с дължината на коментарите.

  8. komata Says:

    Мразя есента и всичкото й кротко и благо умиране и в червата си.

Leave a Reply