Вярност

– Вече… колко? Пет и половина години сме заедно.
– И?
– Нищо. Просто исках да ти благодаря за вярността.
– Чак пък толкова…
– Така е. Служиш ми, возиш ме. Пазиш ме в дъжд и студ. Мъчиш се с българските пътища, горива и прочее. След холандските сигурно си като в ада, но се бориш. Грижиш се за мен. А аз за теб – на практика не.
– Преди точно три дни ми поправи съединителя. Когато можеш да си позволиш, ме миеш, без особена грижа ще има ли кой да те гледа, или не. Планираш и още ремонти…
– Защото иначе няма да можеш да ме возиш. Лична изгода.
– А за какво друго е една кола? Та аз съм парче желязо. В момента разговаряш със собственото си въображение, аз съм реално частица от теб. Одухотворил си колата си, и си й приписал тази частица, защото имаш нужда от нещо…
– Това нещо не е колата ми да ме психоанализира.
– 🙂
– Иначе си права. “Седим си аз и шизофренията ми срещу огледалото и цакаме каре белот.”
– 🙂
– Но това не ти пречи да си ми вярна.
– Колкото мога. Случва се да се повреждам, дори в критични за теб моменти. Както с хората е.
– Ако се грижех за теб наистина както трябва, щеше да ти се случва много по-рядко. Кой е виновен?
– И това е както е с хората… Само дето с мен е по-лесно. Счупя ли се зле, ще ме изхвърлиш и ще си вземеш друга. И вече тя ще е твоята кола… Няма да ме боли, нито да страдам. Дори съзнанието, което си приписал на мен, ще си остане с теб, същото. За разлика от хората – те поне си отиват истински.
– Не е за разлика. Не ми се иска един ден просто да те изхвърля.
– Това ти е проблемът. Всяка една мравка, която смачкваш по недоглеждане, има повече чувства и живот от мен. Аз съм мъртво парче желязо. Какво толкова?
– За мен не си.
– И къде му е логиката на това?
– Привързаността често е по-мъдра от логиката – подсказва верния отговор и при недостатъчно факти.
– Аз не мога да съм ти вярна или невярна. Могат го единствено хората. Просто имаш нужда от вярност, и затова я приписваш на каквото ти попадне. Дори на колата си. Още една крачка, и ще си за лечение.
– Грешиш… Имам нужда не другите да ми бъдат верни – от това имат нужда робовладелците. Имам нужда да давам вярност, за да имам право да получавам.
– И как се отнася това към лека кола?
– Като я ремонтирам и поддържам, когато е нужно – и за тази цел я ценя и изпитвам към нея симпатия. Казано другояче, като се грижа за нея по-добре, а тя ми отвръща със същото. По-простичко, отколкото при хората – но иначе същото като при тях.
– Да, ама чак пък вярност, и то към старата си кола…
– А един ден и към старата вече своя жена. Хората биха казали “въпрос на навик” – но навиците създават характера, така че е въпрос на характер.
– Какви сме само с характер…
– Да, с характер съм, и се гордея с това. А пък навиците се създават от постъпките – затова и постъпвам така.
– Стари максими. Хайде, кажи сега третата част. Ако не разбираш, че си скучен…
– Стара е, максима е, но е вярна. А третата й част е логиката зад това да вярвам на привързаностите си, и да ги смятам за мъдри… Защото характерът наистина определя съдбата на човека, в крайна сметка. А бих предпочел прилична съдба.
– Брилянтно. А старите си дрехи и обувки изхвърляш, нали?
– Остареем ли достатъчно, превърнем ли се в бреме, и хората си отиваме… А дотогава имаш ли нещо против все пак да си бъдем верни?
– … Нека бъдем. Струва си.

2 Responses to 'Вярност'

  1. sebastianz55 Says:

    От чиство любопиство си позволявам да се поинтересувам каква ти е колата.
    А иначе сериозно се замислям, той като все още не мога да проведа такъв разговор с колата си, то поне една ода в нейна чест да спретна :)))

  2. Григор Says:

    Виждал си я веднъж. Бяло Пежо 405 комби.

    Очукано, но непредаващо се. 🙂

Leave a Reply