Потурчването на Чепино

Много е изписано през последните сто и двайсет години за насилственото ислямизиране на българи през османското робство. (И особено през соц-време.) Колкото повече се замислям над темата обаче, толкова повече нещо не ми се връзва из нея.

Защо османско ли? Като начало, терминът “турско” не е съвсем точен: Османската империя е верска, а не националностна държава; турска държава, както впрочем и турци като отделен етнос, съществуват от началото на 20 век. За прародителите ни “турчин” като правило е означавало мюсюлманин: оттам и възгледът, че приемане на исляма означава потурчване… Друго обаче е по-важното.

Османската империя ни е владяла почти 500 години – това са 20 поколения. Властта й над българите е била абсолютна, те са били втора категория хора в държава, съградена върху военната мощ. Ако тя имаше политика на насилствено ислямизиране, щеше да е приключила с нас за максимум десетина години. А се оказва, че дори след 20 поколения големият процент от населението в българските земи е християнско. Очевидно това няма как да е било държавна политика.

По същата причина няма как да е било и масова практика. И няма и логика да е било. Всеки човек, а управниците още повече, си гледат изгодата. Каква е била тя в Османската империя?

Като верска държава, тя дели поданиците си на правоверни и неверници. Повинностите им пред държавата са различни: правоверните ходят войници, а неверниците плащат данък. (Имало е и изключения – немалко “невернически” села са били войнук, тоест са подлежали на военна повинност вместо на данък; други са охранявали проходи, и т.н.) Съответно, местните феодали хич не са имали изгода да ислямизират неверниците – така са се лишавали от данъците, от които се издържат.

(Един интересен момент са владенията, които не са принадлежали на феодал, а са били посветени пряко на светите градове Мека и Медина. Доколкото съм чувал, в България такива са били две – Кърджалийско и Лудогорието. Не зная дали е истина; надявам се някой историк да хвърли светлина. Ако е вярно, би обяснило доста добре големия процент на мюсюлманите в тези две области – в тях вероятно натискът за ислямизиране, насилствено или не, е бил доста по-реален.)

Потвърждение за предположението ми е, че доколкото зная, исторически документи за насилствено ислямизиране почти няма. Може би основният, с който разполагаме, е бележката на поп Методий Драгинов от Корова за потурчването на Чепино. (На нея е базиран романът “Време разделно”, а и още доста други произведения.)

Оригиналът, за който се предполага, че е съставен през 17 век, е загубен. За пръв път е публикувана през 1870 г. от Ст. Захариев в “Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза”. Има учени, които смятат тази бележка за исторически фалшификат.

Аз лично мисля, че тя е истина. Не съм добър лингвист, но доколкото познавам езика на Второто българско царство, този непосредствено след Освобождението и местните родопски наречия, езикът на бележката ми звучи напълно достоверно. Също, с много дребни изключения, които напълно биха могли да се дължат на случайни грешки и неразбирателства, разказаното ми звучи абсолютно достоверно и обикновено за онези времена.

Никак не съм убеден обаче, че отразява насилствено ислямизиране на християнско население, или поне че не отразява насилие с цел ислямизиране. Струва ми се, че има друго, по-достоверно (и, впрочем, също не особено ненасилствено) обяснение.

Ето бележката, съгласно Петър Динеков, “Старобългарски страници”, стр. 387-388 (той възпроизвежда изданието на Й. Иванов, “Старобългарски разкази”, София, 1935 г., стр. 80-91):

Когато турския амира цар Мехмет, нарукан Ловец, подигна сефер на Мора, та изпрати 105 000 войска по море и 150 000 по сухо, тогис додоха ва Пло/в/дин град 6 паши, та преминаха из Пещера. И Мехамет пашя са много йеничар доде ва Цепина на Костантово и сабра вси попове и кметове, та ги тури на веруги и каза: “Брех хаинлар, вас Али Осман патишя милува, та не давате царйево; само кога трйеба, помагате на нашата воскя. И ние ви милуваме като нашите йеничаре, а вие сти искали да дигате глава на вашя цар”.

Тогис бан Велю и протопоп Костантин отговориха: “Честити везиро, нашите момчета доскоро са били са царските войски по Тунос, по Траболус и Мисир. Че що видяхте грозно от нас?” И пашата каза: “Вие лажете. Мене обади карабашот ва Филибе /Плодински митрополит проклет Гаврил/.” И тье казаха: “Он нас не заповеда, та че оти му не даваме, та ни клевети.” И пашата отговори: “Ели сте и вие кауре, оти да не давате? Ето че сте асии.” И повеле на йеничерете да ги изколят сите. Тогис некои Кара имам Хасан оджя умоли пашата да ги прости, ако се потурчат.

И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села. И като бьеше много гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчат и кои се потурчат, да им дадат жито за яденье. И он отиде прьез Разлога ва Солун. Нашите се турчиха до Богородица /августа/. Кои се не изтурчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите.

Асан оджя пусна много конье ва градот, та докараха жито от Беглик хан и стовари го ва църквите “Светаа Петка” и “Светии апостол Андрея” ва Костантово, и раздаде на потурчените кащи по две мьери просо. Та че на Петковден доде ферман от царот да се саберат блъгарете, та да станат рая, да дават харач и верим и да ходят на ангария, и само турцето да отиват на воискя. И събраха се бежанците, та сагрядиха кащи ва Камънец и Ракитово. Тогис повечето бежанци от страхот отидоха при Стара рьека, та съгядиха ново селище Батьево. Асан оджя за кашмер натера потурняците, та расипаха сите цръкви от Костьенец до Станимъка, 33 монастире и 218 цръкви.

И така, божию попущению, расипаха се блъгарете ва Цепина. Помени, Господи, грьешнааго и недостойнааго раба твоьего поп Методийе Драгинов от село Корова. Записа се ва лето 1600.

Какво точно иде да рече този текст? Като начало, малко пояснения.

Както във всяка средновековна държава, враговете (включително бунтовниците) в Османската империя са били избивани без милост. Тя обаче е била верска държава, и един от изразите на това е, че към всяка войскова част има един или повече духовници (ходжи). Формално те нямат власт над войниците – военните решения ги взима командирът. Реалната власт на ходжите обаче е огромна: една дума от тях, че този командир “не е добър правоверен”, и пътят за него е само надолу.

Затова и между военно и верско командване (и интересите им) в частите на Османската империя е имало баланс. В интерес на командира е да разгроми и унищожи врага. В интерес на ходжите обаче е да спечелят колкото може повече нови правоверни. На практика нещата са се решавали просто: при победа над неверници ходжите са отивали при пленниците и са им предлагали да приемат исляма. Който го приеме, отървава кожата – според постулатите на Корана той вече е брат на всеки османски войник, а да вдигнеш ръка на брата си е смъртен грях. Който не го приеме – на империята не й трябват живи врагове… Мисля, че това се е случило и в Чепино.

Както се разбира от текста, Чепино е било войнук – не е плащало данък, а е пращало войници. Този статут (кажи-речи като на правоверни) вероятно е окуражило чепинци. И са отказали да се подчиняват на пловдивския митрополит. Ако се съди по реакцията му, хич не е бил читав човек – без да му мигне окото, е пратил недоволните от него на смърт, като ги е наклеветил.

(Между другото, от доста исторически източници ми прави впечатление, че май основен фактор за доброволна ислямизация сред българите е била алчността и проклетията на собственото ни православно свещеничество. Допълнително сигурно е спомагало и това, че като “неверници” българите са се водели религиозно към Вселенската патриаршия, чийто клир е бил предимно от гърци, и търканията с него са били и на национална основа. Но като погледна днешните ни висши духовници, не ми остава и капка съмнение, че сигурно и от българите свещеници доста ще да са били ходеща реклама на исляма…)

Тук е влязъл в играта споменатият Мехмет паша. (“Честити везиро” към него е ласкателство – един от шестте паши, пратени в Румелия при военна инициатива, надали е бил чак везир.) Като военачалник, неговата изгода и начинът му за кариера е да побеждава врагове – а най-лесният начин за това е да потушава бунтове: бунтовниците винаги са по-зле въоръжени и организирани от вражеските войски. (Особено мнимите бунтовници.) Идва, оковава селските първенци и ги подлага на разпит, да ги съди. На обяснението им, че не се подчиняват на пловдивския митрополит, защото не е техен духовник (грък е), отговаря, че след като са неверници, значи са към него – и щом не му се подчиняват, значи са бунтовници. Мътиш ми не мътиш водата, ще те ям…

Идеята на пашата очевидно е била да изколи първенците, като водачи на предполагаемия бунт, и да отчете това като победа в кариерата си. Но тук в играта е влязъл Кара имам Хасан ходжа. Откаже ли на молбата му да бъде предложена правата вяра на бунтовниците, Мехмет паша би станал по-черен и от дявола. Обявил е бунта за потушен (приписал си е основната заслуга), тръгнал е за Солун и е оставил по-ниско ниво командири, със заръката да довършат работата, подпомагайки ходжата. А те на свой ред, в желанието си да се докажат, е трябвало да печелят още заслуги – да намерят някакъв брой “непокорни”, и да ги убият или разсипят.

И така цялото население на Чепино се е оказало между чалмата и ятагана. След като първенците са приели исляма, “бунтовници” е трябвало да бъдат търсени измежду по-обикновените хора – сред тези, които са се опънали. Някои са останали, и са били избити. Други са избягали, и са били разсипани – изгорили са им къщите.

(Интересна е титлата “бан”, с която определят чепинския, а всъщност ако човек чете внимателно, костандовски първенец Велю. Това е българска титла за местен феодален владетел. Като си припомним, че Чепино е било войнук, а такива най-често са били седалищата на феодали, приели да бъдат васали на Османската империя, звучи логично хипотезата, че Велю е бил наследник на български боляри, запазили си така владението. Тази практика е била много честа в завладените от османците земи; всъщност те покоряват Балканите именно чрез нея, а не чрез груба военна мощ. Ако предположението е вярно, никак не е чудно Велю да е бил един от последните останали живи български боляри, може би дори последният, и злобата на митрополита Гаврил да е лишила рода ни от запазила се успешно до средата на робството опора на българщината. Но това е друга история.)

Доброволно ли е това приемане на исляма? Определено не. В същото време обаче е трудно да се каже и че насилието е упражнено с цел ислямизиране. Пашата си е търсил жертви, за да отчете дейност, ходжата – спечелени за правата вяра, пак за да отчете дейност. Истинският виновник в историята според мен е въпросният пловдивски митрополит. Един чудесен пример защо сигурно немалко българи християни са приели исляма и без заплаха…

Ако трябва да съм честен, изобщо не се съмнявам, че отделни случаи на насилствено ислямизиране е имало. Не само подобни на този (такива сигурно е имало немалко), но вероятно и наистина директни заплахи със смърт, целящи именно приемане на исляма. Но не вярвам да са били масови – иначе щяха да са държавна политика, а Османската империя като държава е имала предостатъчно ресурси, за да ислямизира напълно населението си само за няколко години. Но не го е направила – очевидно не го е търсила.

Мисля си, че може да е много по-добре не да търсим сламката в чуждото око, а да погледнем гредата в своето. И да се замислим дали броят българи мохамедани не се дължи не толкова на насилствени ислямизирания, а много повече на това какво са представлявали тогава доста от християнските свещеници. И да си направим извод, както и сега положението е подобно, дали няма още много други хора да приемат каквато друга религия (или по-вероятно секта) им попадне. И да загубим още от това, което наричаме сърцевината на българщината – защото ислямът е направо едно с християнството в сравнение с доста от популярните и активни напоследък секти.

… Това е моето мнение по бележката за потурчването на Чепино.

24 Responses to 'Потурчването на Чепино'

  1. Комитата Says:

    Четох някъде, че тоя летопис е фалшификат.

  2. 3.14f Says:

    Хубав пост! Дали съм съгласен с теб или не (по-скоро съм), изобщо не е важно. Искрицата на мисленето и съмнението е важна.

  3. Григор Says:

    @Комитата: Това за фалшификата е една много модерна и “политически коректна” теза. И аз съм обмислял възможността. Но като се опитам да претегля всички доводи, които съм чул в полза на тезата за фалшификата (и които съм успял да измисля в добавка) срещу доводите в полза на достоверността му, тези за достоверността натежават много категорично.

    Почти всички доводи, че това е фалшификат, изхождат от тезата “това е опит да се доказва как българи били ислямизирани насилствено, а такова нещо няма, ислямът е велика и мирна религия и т.н.”. Проблемът с това е, че ако бележката беше правена като такъв фалшификат, в нея щеше да пише други неща – “дойде пашата, рече султанът нареди – или ислям, или ятаган, точка”. Много хора щяха да го приемат за достоверно, особено през Възраждането. Подобно нещо обаче не пише в нея. А би било първото, което ще дойде наум на фалшификатор, решил да доказва тази теза. В този си вид бележката я подкопава сериозно, и ако я четеш внимателно, очевадно.

    Анализирал съм бележката като литературно произведение. Всичките й герои са реални и живи до степен, която и днешен литературен майстор трудно би постигнал, а тогава в България не е имало съчинител, който дори да се доближава до това ниво. Ако имаше, днес целият свят щеше да го изучава наред с Шекспир, Данте и Пушкин. Как така ние не сме и чували за него?

    Написването й би изисквало също великолепни лингвистични познания. В нея има думи и изрази, които през Възраждането вече са били отмрели, включително в този регион – но към падането на България под османско робство са били популярни. Съотношението им към модерните (към Освобождението) изрази е каквото би следвало да се очаква за периода при еволюцията на езика. Познанията, нужни за подсигуряването на тази достоверност, през Освобождението не ги е имало, поне в България (първото публикуване на бележката е още отпреди Освобождението).

    Историческата информация в нея също е трудно до невъзможна за фалшифициране през Възраждането – тогава много неща не са били известни. Едно от тях, доколкото знам, е било, че “Цепина” се е наричала цялата местност, а населеното място се е знаело като Костандово. Също, спомням си, че в някакво историческо писание бях чел, че има данни, че боляринът на Цепина е станал васал на Османската империя. Това много добре се връзва с описаното от бележката, но не е било известно през Възраждането.

    Има и други дребни подробности, които всяка поотделно не тежат много, но заедно прибавят към картината още увереност. Едно от тях е например, освен титлата на местния първенец – бан (писал съм за нея), и името му – Велю. Произхожда от старославянското “велити”, “повелявам”, и не се е полагало да го носи човек от простолюдието: било е все едно да кръстиш сина си Болярин. То подсилва аргумента, че банът вероятно е бил наследникът на местния болярски род. Но идеята, че владетелите на Цепина са станали османски васали, е била неизвестна (и много трудна за вярване) през Възраждането – тогава популярното мнение е било, че османците са завладели Балканите чрез груба сила и мощ. Едва през последните 20 години започваме да оценяваме колко голяма роля е изиграла системата на васалитета…

    Накратко, дори днес би било трудно да се състави толкова достоверен фалшификат, а тогава е било невъзможно. Или поне би изисквало авторът му да е измежду най-великите универсални гении на човечеството. Ако имахме такъв човек през Възраждането, щяхме да го знаем… Затова мисля, че не е фалшификат.

  4. Сашо Says:

    зареждам се с пуканки и чакам да почне стрелбата..

  5. rordin Says:

    отличен анализ.само една молба – ще може ли да се води статистика на стрелбата? т.е. да се отчита някъде броят модерирани постове на “патриоти”…

  6. Ангел Says:

    Ако познаваше исляма, щеше да знаеш, че в исляма няма насилствено поислямчване (потурчване). Пред всеки човек от следващия покорен народ вариантите са три: 1) приема исляма, 2) става зимми (покорен неверник), 3) отрязват му главата. Но, в исляма много лесно се реже главата за какво ли не. Така че, това което наричаш насилствено ислямизиране, прилича повече на помилване за някой, който е прегрешил към властите и това е било единствения начин да остане жив. А пък ако някъде е имало насилствено ислямизиране, то е било в нарушение на официалните правила на исляма.

  7. Зоя Маринчева Says:

    Чела съм доста възрожденска литература покрай следването си и дипломната работа, и винаги ми е правило впечатление с колко повече омраза възрожденците говорят за гърците отколкото за турците, всъщност в устояването на българщината основна съпротива са срещали в лицето на гърците. Гърците са си плащали на Високата Порта за правото да водят верските дела на християнската рая, и донякъде турското робство не е било само турско, а турско-гръцко. Та тази хипотеза за събитията и направите в империята ми се струва доста правдоподобна.

  8. Кръстю Says:

    Ако…обаче, не. А иначе това събитие си е описано отдавна:
    http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=828&Level=2#04
    За мен новото е : (цитат) “защото ислямът е направо едно с християнството в сравнение с доста от популярните и активни напоследък секти.” 🙂
    И както сам завършваш – “… Това е моето мнение по бележката за потурчването на Чепино.”
    Самият ти не претендираш за анализ. Няма никакъв проблем.
    Интересното е ,че тази тема я разглеждаш отново тази година .(kaldata.com – Форуми
    14 март 2008 … Днес, 19:23; Потурчването на Чепино от. Григор Гачев )
    Ако започна да се правя на инспектор Стрезов, най -вероятно е излъченият по първи канал в понеделник вечер филм “Време разделно” да е провокирал желанието и тази година да вземеш отношение по такъв въпрос…Тук му е мястото да отбележа, че гьонсуратлъка и двойните стандарти на медиите ни е това, което възмущава мен…А филмът ,макар и поръчков ,не е лош, въпреки, че на мен по ми допада литературното произведение.
    А като гледам финала на писанието ти – най-вероятно е докато си гледал филма, някой сектант с библия в ръка да е позвънил на вратата с желание да те покръства 😀

  9. Longanlon Says:

    “…пловдивския митрополит. Ако се съди по реакцията му, хич не е бил читав човек…”

    Явно Пловдив все не успява да случи на митрополит, който не е фанатик…

  10. Божо Says:

    не знам какви са били правилата за ислямизиране и дали изобщо е имало правила, или тоя, който се е падал главен в дадена област е действал по свое усмотрение.

    Факт е обаче, че е имало няколко вълни на ислямизация, последната съвсем скоро преди Освобождението.

    В Търговищко например имаше две села – българско и “турско”, а хората имаха роднински връзки. В регисрите до определена година двете села са били български, после изведнъж в едното имената се сменят с турски. А хората не са били изселени и заменени с турци, щом имат роднински връзки със съседното село. Каква е била причината за ислямизирането обаче не е ясно.

    ПП за тоя случай знам много преди “възродителния процес” така че не е съчинен от “възродителите”, още повече познавам човека, който изследваше архивите.

  11. Григор Says:

    @Сашо, rordin: Стрелба за момента няма (донякъде и за мое учудване).

    @Ангел: Не познавам исляма много, но и аз знам това. Но знам и че всеки си има своя ислям – къде благороден, а къде насилнически. Така че както съм склонен да мисля, че в много случаи ислямизирането не е било насилствено, или поне насилието не е било с цел ислямизиране, така е имало и случаи, които са си били точно това.

    @Зоя Маринчева: Нищо чудно.

    @Кръстю: Забравил съм, че съм чопкал темата вече – иначе нямаше да я ровя пак, има достатъчно какво друго. Телевизия не съм гледал от години, въобще не знаех, че “Време разделно” е излъчван отново. А и в моите очи това е филм за личните трагедии на няколко най-различни хора, и Караибрахим може би на първо място между тях. (В романа това също го има, във филма е дори по-силно.)

    @Longanlon: По впечатления от записката на поп Методий Андонов, тогавашният митрополит Гаврил е бил не толкова фанатик, колкото леке и проклетник. Въобще не се учудвам, че жителите на Цепина не са искали да му се покоряват.

    @Божо: Известни са ми случаи на подобна масова замяна на български с турски имена дори след Освобождението, в райони, които тогава са били още в Османската империя. А по това време Гюлханския хатишериф и Хатихумаюна вече отдавна са факт: вече няма правоверни и неверници, всички са равни. Очевидно или нещата не са били само доброволни, или на места отвращението от някои представители на християнството е продължавало да прелива…

  12. Кръстю Says:

    @Григор – Знаеш ли, като се замисля много работи са ставали и стават у нас на лична и родова основа…Например първия “възродителен” процес -1913г.(Не си чел за него в историята, нали?) Имало е тогава и търканици между помаци и помаци…Да не говорим за чисто гонене на карес…По време на Баташките събития, след това възстанието и войната знаеш ,вероятно ,че позицията на помаците не е била еднозначна..Имало е извършване на по-големи зверства от помаци, от колкото от турци…А след това обратно…От отмъстители ,а най-вече от разбойнически чети…По непотвърдени данни около 150 -180 000 души са си върнали старата си вяра, повечето от тях насилствено … в новоосвободените територии в 1913-1914г. Имах един аскерлия от Ракитово, чувал е от дядовциете си…
    ————
    Знаеш ли, сетих се нещо : Беше 1990г .. Имаше по радио “Хоризонт” някакво предаване с участие на слушатели в ефир …Не помня темата, но стана дума за обръщенията . Една госпожа запита : Ама ,не разбрах СПУСНАЛ ли е някой официално нареждане да се обръщаме с “госпожо” и “господине”.
    – Не,защо?! – На времето след 9.9.1944г някой спусна ли ви ОФИЦИАЛНО да се обръщате с “другарко” и “другарю” ?- запита водещият .:-)

  13. Ани Илиева Says:

    Григоре, изненада ме. Любопитно ми е – защо избра точно Чепино, бележката на поп Методи и ислямизацията? Защо не например християнизацията, делото на светия княз Борис покръстител и 50-те боляри “с жените, децата, слугите и целия им род”, за което историците също спорят дали е истина или художествена измислица? Защо не начинът, по който Византия дели света на християни и езичници и специфичната й политика спрямо вторите?
    Мисълта ми е: има много религиозни империи в историята на Балканите (и на Европа като цяло – защо не си избра нещо от Свещената Римска империя и нейните кръстоносни приключения?). За религиите и империите ли говорим, или за национални травми и невъзможността ни да “излезем от тоя тъп филм, в който сме се вкарали”?
    Извинявай за псевдореторическия патос, това е най-краткия начин да се изразя 🙂

  14. Ани Илиева Says:

    Толкова бързах, че освен безумно, го написах и с правописни грешки, моля да ме извиниш 🙁
    Така сме възпитани и формирани като личности, че на практика ни е невъзможно да мислим историята, без да й даваме оценка, без да я натоварваме с (псевдо) морал, не знам дали си си давал сметка за това. В училище ни научиха на това лицемерие – промиха ни мозъците и ни научиха да гледаме на историческите факти черно-бяло. И оттогава свикнахме да си конструираме историята всеки според собствените си виждания. На практика една и съща държавна имперска политика се осмисля според това дали е наша или чужда. Насилствената християнизация на Борис сме готови от девет кладенеца вода да донесем, за да я оправдаем, насилствената гърцизация или ислямизация са най-черно и осъдително нещо. Защо според теб? Насилието е винаги насилие. Истинско или фалшиво, измислено или доказано – едно и също е.
    Само че аз бих те помолила да поразсъждаваш върху този аспект на насилие, Григи, този за насилието, упражнено върху нас, върху мен и теб, връху начина, по който бяхме насилени да мислим за себе си и историята си – непрекъснато да пре-изобретяваме травмите и комплексите си. Това насилие е последното, извършено от една религиозна (социалистическа) империя и жертвите сме още живи и осакатени. Помисли върху това, вместо да разсъждаваш върху Чепино, исляма и политическата коректност, ако искаш.

  15. Григор Says:

    @Ани Илиева: Хайде сега, на мен прехвърляш работата. 😉

    Избрах темата заради това как противоречиво е тълкувана бележката на поп Методи Драгинов. Как някои я смятат за доказателствоТО, че българи са ислямизирани насила, а други точно затова настояват, че тя е фалшификат, но никой и не поглежда какво всъщност пише в нея.

    Ние сме възпитани да не гледаме и да товарим с комлексите и интересите си не само историята, Ани. С всичко сме така. Научени сме, че истина е каквото ни изнася към конкретния момент, и ако в следващия момент ни изнася точно обратното, то става истината, и винаги то е било и ще бъде истината. Както казваше Пратчетовият Ноби Нобс: “Абе тая къща и вчера ли беше тук откакто свят светува?”.

    И това иде от липсата ни на достойнство и лице. От философията, че дребната материална придобивка си струва доброто име, честта и името. От идеята, че сме роби, безпомощни и безгласни. Помниш ли Петко Славейков – “Аз не мога! Аз не зная! – туй всякой е глас”… Идея, налагана от всеки поробител на поробените – и от османците, и от комунистите-съветскосъюзници. (Защото СССР е именно религиозна империя, а ние бяхме именно и точно нейна колония.)

    Затова в момента, точно както казваш ти, екзархът е много по-важен за свободата ни от Караджата. Защото Караджата, в образа на промените, си свърши работата, юридически сме свободни. Но робството вътре в нас остана, и са ни нужни сигурно по десет екзарха на всеки роб, за го освободят. От собствената му психика на роб, животно, добитък. Робство, по-страшно от другото. Не зная дали си гледала “Монк” – в една от сериите му един затворник казва на Монк: “Моят затвор е нищо в сравнение с тоя, в който си ти”. Затворът вътре в нас е много по-страшен от този около нас. Този около нас вече го няма, а вътре в нас продължаваме да лежим в килия-единочка.

    Не знам как това може да се преодолее. Знам как никога няма да се преодолее – със седене и чакане да стане от само себе си. Надявам се на акъл и от теб.

  16. Ани Илиева Says:

    Акъл за това как да променим мисленето си за себе си, за света, за миналото си, за бъдещето си – надявам се да не се изкуша да ти давам или поне не редовно и по много 🙂 Винаги е по-лесно да дадеш акъл, по-трудно е да се въздържиш.
    Не мисля, че българите са роби и несвободни хора, изобщо – само са много объркани и като резултат, несигурни. Гледам на събирателния образ на нацията като на тийнейджър. Всъщност, като се замислиш и пресметнеш, обществото ни е на сто години. Знам, че няма да се съгласиш, обаче порастването става тъкмо от само себе си. Виж, вече като какви ще израснем и как ще се оформим, са други работи.
    🙂

  17. Кръстю Says:

    “Господ не може да промени миналото, но историците могат.”
    Самюел Бътлър 🙁

  18. Григор Says:

    @Ани Илиева: Порастването според мен става не само от само себе си. По един начин израстват хора, които са имали свестен пример, или свестни родители, и по друг такива, които не са имали. А свестният пример, уви, страшно недостига наоколо…

  19. гецата Says:

    Здравей Григор,
    рядко минавам към твоето местенце, но винаги намирам по нещо интересно…

    Първо за гръцкото духовенство – не случайно в историческата наука се говори освен за осмаско иго и за духовно гръцко такова. Вярно занимавах се сериозно с българка история преди повече от петнадесет години, но си спомням ясно и днес възмущението от следното събитие:

    “Иларион е роден на остров Крит. Получава добро богословско образование за времето си. Назначен е от Вселенската патриаршиея през 1821 г. за митрополит в Търново, след обесването от турците на предишният търновски митрополит Йоаникий (1821).

    Около 1825 г. по негова заповед се пробива стената в олтара на митрополитската църква „Св. Св. Петър и Павел“ за врата към двора. На това място се отваря малка зазидана каменна стаичка, пълна със стара църковна книжнина. След като Иларион ги преглежда, по негова заповед част от тях са хвърлени в запалената митрополитска печка за печене на хляб. Поради това, че по-голямата част от тях са писани на пергамент, а други са с кожена подвързия се дигнала голяма смрад из цялата околност. Останалата неизгорена книжнина е премахната, като е заровена в митрополитската градина. По-късно К. Иречек и М. Дринов изказват мнение, че владиката се е натъкнал на част от библиотеката на търновските патриарси.”

    Предполага се че сме имали втори “Златен век” при Иван Асен II, подобен или по-голям от този при Симеон Велики, но за съжаление от него няма останали материални доказателства. За щасие се работи в тази посока – това е от лятото на 2009та:

    “Част от библиотеката на цар Иван Шишман беше открита от проф. Николай Овчаров по време на разкопки край църквата “Св. св. Петър и Павел” в старата столица. Археолозите смятат, че това са части от царската библиотека, защото в няколко документални източника, които се позовават на очевидци, а по-късно цитирани от Г.С.Раковски, Пенчо Славейков, а дори и от Марин Дринов, се споменава, че в тази част на Търново са се съхранявали царските книги.”
    За съжаление пергаментите едва ли са оцелели, но поне могат да се съберат косвени сведения какво точно духовно богатство сме загубили, благодарения на действията на един единствен гръцки духовник. А пораженията, които сме понесли от тях са значително по-големи…

    Събитията, които ти разглеждаш, са част от далеч по-мащабен процес:

    “През 1515 г., по времето на султан Селим I, станало първото масово помохамеданчване в българските земи, засегнало Северна България, Тракия, Македония и Родопите. В последната област най-силно бил обхванат санджакът Чирмен. Това била административна единица, включваща Източните Родопи (на север от р.Арда), Чирпанско и Старозагорско чак до Стара планина. След това масово помохамеданчаване тук останали само 1500 християнски домакинства, т.е. мохамеданите станали 89 % от населението. Регистрите за данъка джизие, събиран само от немохамеданите, показват сравнително малък брой християни в отделните селища.
    Останалите райони от Родопска област били засегнати по-слабо. В Централните Родопи помохамеданчването било частично и дори незначително. В Западните Родопи то обхванало предимно градските, центрове. Така например в района на Неврокоп (дн. гр.Гоце Делчев) в кратко време мохамеданските домакинства се увеличили от 12 на 453. Частично били помохамеданчени и жители на Разложко и Чепинско. Помохамеданчване на отделни семейства имало през целия XVI век.”

    “През времето от 1625 до 1660 г. било помохамеданчено близо 1 / 3 от населението на Западните Родопи и по долината на р.Места.
    Второто масово помохамеданчване на българските земи станало през втората половина на XVII век. То засегнало най-вече Родопите. През 1666 г. войната на Османската империя с Венеция за о-в Крит, водена повече от 20 години, била обявена за “свещена”. И когато великият везир потеглил с основната войска от Одрин за Солун, през Западните Родопи преминал румелийският беилербей Пехливан Мехмед паша. През май 1666 г. той бил в Чепино и извършил помохамеданчване на тамошното българско население. След това пашата преминат през Якоруда и я разорил. Същата участ постигнала и населението по долината на р.Места, чак до областта Чеч и Неврокопско. Специално за Чепино в летописния разказ на поп Методи Драганов от с.Корово се съобщава, че помохамеданчванията в котловината продължили чак до есента.
    Още когато преминавал на юг, Пехливан Мехмед паша отправил страшна закана към българското родопско население: да приеме мохамеданството, защото ще изколи всички, като се върне. Той загинал на бойното поле, но тази закана изпълнил султанът три години по-късно, когато войната завършила, т.е. през 1669 година.
    Султанската заповед била изпълнена най-стриктно в Западните Родопи. В радиус на един ден път от Доспат, т.е. от Девин до Неврокоп и от Чепино до Беломорието, българите били помохаме-данчени до последния човек. Един български летописен разказ, известен под названието “Исторически бележник”, съобщава, че през 1669 – 1670 г. било извършено масово помохамеданчване на среднородопските селища от Смолян до Златоград. Тогава именно била унищожена и Смолянската епископия с център днешното с. Смилян, а епископът Висарион Смоленски бил принуждаван също да приеме мохамеданската вяра и след твърдия му отказ бил зверски измъчван и убит. Други летописни съчинения описват как е станало помохамеданчването в селищата по северните и източните склонове на Родопите. Според Беловската хроника били помохамеданчени 74 села от Пловдив до Гюмюрджина и на изток до р. Марица. А само от Асеновград до Костенец били разрушени 218 църкви и 32 манастира. Тогава именно били помохамеданчени и редица села в Кърджалийско и Смолянско, в които все още било останало християнско население.”
    Малко поснение – Османската империя е най-добрата военна машина, която може да предложи средновековието. Тя буквално се храни с територия и притежава нограничен човешки ресурс, поради верската си основа, както и ти си отбелязъл. Въпреки това покоряванто на Балканския полуостров отнема повече от двеста години. Съпротивата е жестока и резултата за населението ни е плачевен – между 2/3 и 3/4 от българския народ е загинал по него време като със сигурност е унищожен практически целия елит. Оцелелите са избягалите или дребни велможи, които са били в територии далеч от основните събития. От опит знам, че историята, която се преподава има една голяма чена дупка, белязана в началото с ярката и героична съпротива при поробването и в края с също таа гроичните национално освободителни борби, а по средата мъждука “история славянобългаска” и някакви “скучни” килийни училища. Малко българи осъзнават че в тези години сме били почти изтрити от лицето на земята и в следващите 500 години от това малко пламъче сме се възродили като птицата феникс. Процесът не е бил лесен и заради помохамеданчването.
    Защо се налага подобна практика? Въпреки поголовната сеч, съпротива продължава да съществува. В този момент обаче Османската империя е на път да достигне своя Зенит – последните документирани въстания от този период са при султан Баязид II, баща на споменатия по горе Селим I. Помохамеданчването започва при Селим I и продължава при сина му Сюлейман I Великолепни, при който и османската империя достига апогея си и се запазва като политика при всички следващи султани. Подхода им прилича на сталинисткия “Има човек има проблем, няма човек – няма проблем”, просто заменяте човек с християнин и получавате рецептата…
    Може да се спори по технологията на помохамеданчването, но както всяко нещо в нашия свят то не е еднозначно и просто – имало е насиствено с помощта на меч и огън, водещо до страх и по лесно склонява не на следващите, имало е морков за по-слабите духом, а някой просто са мимикрирали, не можем да съдим тези хора. Приеми това мнение като контрапункт на твоята позиция за липса на държавна политика за налагане на исляма на Балканите и по-специално във България.

  20. Anonymous Says:

    ако са искали да ни потур4ат могли са да го напражит само за месеци а не пет века според мен не е било толкова зле стом сме оцелиали малко се преувели4ава

  21. Григор Says:

    @гецата: Въпреки всичко съм склонен да мисля, че помохамеданчването не е било държавна политика на Османската империя (освен в определени региони при определени обстоятелства). Не-мохамеданите са носели основната данъчна тежест в империята – масовото им помохамеданчване им би съсипало доходите й, а всяка империя се крепи на доходите си. Затова ми се струва нелогично.

    @Anonymous: Истината в случая май е някъде по средата.

  22. Мнение Says:

    Що за доброволен мотив е „ще стана мюсюлманин иначе седемте ми деца ще умрат от глад?

    Ясно, е че ислямизацията на българите мюсюлмани по турско не е била като във време разделно, поне в огромния случай . Тъй като Османската империя е религиозна държава и мюсюлманите са крепител на държавата, империята се е нуждаела от мюсюлманско население особено на Балканите, където християните са мнозинство и където тя вече 17-18 век почва да отстъпва.
    Затова започва целенасочено помюсюлманчване, разбира се няма за цел да ислямизира всички. И се насочва към “особените групи” от населението, които съответно най-лесно биха се подали. Най-бедните и такива, които не са чак толкова привързани към християнството – павликяни и други отлъчени от православието.
    Такива, които отдавна често сменят две различни църкви – албанците и босненците са между католицизма и православието.
    По това време и католицизма прави успехи сред тези хора. И като се случат и няколко лоши земеделски години и в без това слабите земеделски планински региони и ето идеална среда. Някой път някъде е подпомогнато и с малко кютек. На някой места се ислямизира по стратегически причини около проходи и т.н.
    Ислямизирането в повечето случаи не е с масови кланета, но е с други форми на държавен натиск – социален (чрез отнемане права на немюсюлманите), икономически, и т.н.

    Летописната бележка на поп Методий Драгинов след публикуването си от Ст. Захариев е обект на голям интерес и текста и е издаван многократно. Заедно с интереса към нея, тя е станала обект и на много спорове, като главният е около нейната автентичност. С промяната на конюнктурата, а то това у нас се случва често и бележката според посоката на вятъра ту е обявяване за автентична, ту за мистификация. Затова реших да отделя малко внимание на въпроса.

    Съдържанието на бележката но Методий Драгинов се среща и в други два паметника: Беловския летопис и Баткунския летопис.
    Основният проблем и при трите летописни сведения е свързан с ръкописите. Летописа на поп Методий Драгинов е изчезнал, след като той е публикувал сведението. Баткунския летопис пък бил преписан от д-р Владос, но ръкописа от който е взет го няма и това, което се ползва е всъщност обратния превод. От Беловския летопис все пак има запазен един лист. Тъй като между лет. сведения има включени и статистически данни за населението на някои страни, то може да се предположи, че се касае за два летописа, от които единият е запазен в началото, а другият края. Статистическите данни насочват, че преписът на листа е от сравнително късно време. Вторият препис обаче е също от изгубен ръкопис. Освен това съдържанието й е преразказано от Ст. Захариев веднъж няколко страници преди летописа на Методий Драгинов и според някои изследователи пак негово е и едно по-ранно съобщение от 1860г.

    За летописа на Методий Драгинов първото нещо, което трябва да се каже, че той по-скоро е от рода на типичните летописни бележки, които преписвачите на някоя книга поставяли в края или в началото на преписаната от тях книга. Тези бележки често се възпроизвеждали и от следващите преписвачи. Най-вероятно и този случай е такъв и в случая Захариев е ползвал не оригиналната бележка, а по-късен препис на требника, който си е бил преписан и с по-ранната бележка. Вероятно в използвания прототип и за трите летописа е имало дефект в текста при годината, което е станало причина за разночетение и така всеки от текстовете е с различна година – 1600, 1620 и 1670 г. За най-достоверна се приема годината 1670г., тъй като от една преписка в Зографския манастир става ясно, че преминаването на великия везир и пристигането му в Солун е станало през 1666 (БСМ, с.254).

    Употребата на титлата бан, за която се изказват съмнения в статията не е нещо необичайно. През 17в. обаче тя няма значение на областен управител, болярин, а просто на местен първенец, кмет, кнез. Най-вероятно и споменатия пък в Беловския летопис врачански княз Дамян ще е също таков местен първенец, а не брат на Петор Делян.

    В статията забелязах, че един надпис, в който се говори, че една от черквите е била построена по времето на цар Петър Симеонов е мистификация. Предполагам, че дискусиите около аналогичния Самуилов Воденски надпис са изяснили за какво става дума. В интерес на истината, не е особено ясно защо с такъв хъс се обявяват и двата за мистификация, при положение, че практиката на създаване на подобни сведения си я има и днес. Напр. в Търново, в двора на “Св. 40 мъченици” си има плочи с надписи “Калоян”, “Бесар”, “Доброслав”. Да, пръстени с тези имена има, но няма нито една такава плоча с надпис еле фрагмент от нещо подобно. В София пък ако идете в “Света Петка Стара” ще видите закачен лист, на който се описва, че тази черква е била построена от севастократор Калоян. Разбира се ктиторски надпис няма. Просто, тъй като става дума за централната част на средновековния град, като и че там е била махалата Калоян се е стигнало до предположението, че може ктитор да е севастократор Калоян. Разбира се може и да е цар Калоян. На другата “Св. Петка Самарджийска” пък поставиха вече каменен надпис, че там е погребан Левски, въпреки че тази хипотеза търпи сериозна критика. Всичко това показва, че имаме две неща – един надпис може да не е мистификация, но да е неверен, тъй като към дадено време отразява предположенията на хората, които са го правили.

    Това отново ни връща към трите летописа. При тяхната преценка не трябва да се забравя, че преписите са правени за конкретни цели – те са задоволявали потребности на своето време, а не изискванията на бъдещето. И днес за по-голяма достъпност старите текстове се превеждат и се публикуват именно на говоримият днес език. Затова и като се преглеждат трите летописа трябва да се държи сметка и за това, че преписите им са правени без преписвачите да са си правили сметка, че един ден техните копия ще предизвикат такъв интерес.

  23. Мнение Says:

    Допълнителни връзки към “Мнение”:

    Летописната бележка на Методи Драгинов:
    http://ald-bg.narod.ru/biblioteka/bg_srednovekovie/bg_letopisi/M_Draginov.htm

    Беловска Хроника/ летопис:
    http://ald-bg.narod.ru/biblioteka/bg_srednovekovie/bg_letopisi/goljamo-belovski_let.htm

    Баткунски летопис:
    http://ald-bg.narod.ru/biblioteka/bg_srednovekovie/bg_letopisi/batkunski_letopis.htm

  24. Григор Says:

    @Мнение: В Османската империя, поне на Балканите, по отношение на ислямизацията текат два противоположни процеса.

    Единият е, че немюсюлманите нямат толкова права и имат повече задължения, отколкото мюсюлманите. На книга разликата не е голяма, но в реалния живот вероятно е била много по-сериозна. Затова и е протичал процес на ислямизиране – къде доброволно, а в ключови моменти и на ключови места нищо чудно и насилствено. (Интересно е, че във „Време разделно“ намекът под повърхността е, че насилственото ислямизиране на българите в книгата е не толкова по централно нареждане, колкото е инициатива на Караибрахим – отмъщение за това, че е бил даден за кръвен данък самият той, или пък търсене на някаква форма на приобщаване, душевно осакатена като самия него.) Девширмето не допринася толкова за това ислямизиране, тъй като набраните еничари обикновено не се връщат по родните си места и така не допринасят за ислямизирането на местното население.

    Другият процес е, че местните бейове са имали изгода да имат повечко рая – от нея може да се иска ангария, от правоверните не може. Затова и вероятно повечето от тях са саботирали ислямизацията, където и колкото са можели и умеели.

    Балансът между двата процеса може да се види много добре, когато се види положението в двата вида санджаци – дадените на бейове и паши, и посветените на светите за исляма места. Повечето санджаци на територията на България са били дадени на паши и бейове – там огромният процент от населението е запазило християнска религия и българско самосъзнание. В посветените на светите места санджаци (Кърджалийско, Хасковско, Разградско) огромният процент от населението е изгубил както християнството, така и българското самосъзнание. Междинен случай са Западните Родопи – дадени на паша, но заради трудния планински терен трудни за контролиране. Там преобладаващата част от населението се е ислямизирало, но е запазило българско самосъзнание, или поне не е придобило турско. (Уви, поведението на българските войски през Балканската и Първата световна войни впоследствие е изиграло доста роля да антагонизира и отблъсне това население.)

Leave a Reply