Балът с маски

Преди около година бях на гости на мой приятел. Великолепен системен администратор, и добродушко с чудесно чувство за хумор, той винаги беше в центъра на женското внимание. Без да е кой знае какъв женкар, през леглото му бяха минали сигурно повече от половината ни познати от нежния пол. Просто не разбирах как се е опазил почти до трийсет без не само брак, но дори сериозна връзка.

Този ден се беше поуплашил заради нещо, което по телефонното описание звучеше като навехнат крак. За да съм сигурен, че не е пукнал кост, реших да мина да го видя – живее съвсем близо до едни от клиентите ми. Заварих го, както винаги, седнал зад клавиатурата на компютъра, да пише в някакъв форум.

– Ей сега, Григи, само да отскоча до тоалетната, че ме е напънало… – Той закуцука натам, и ме остави да го чакам пред компютъра.

Неволно се зачетох в току-що пратения текст, и премигах стреснато. Въобще не звучеше като нещо, написано от добродушния ми познат. Беше злобно и саркастично кастрене на съфорумец, очевидно непредизвикано от нищо особено. Повдигнах вежди. Да не би момъкът да има проблеми, за които не знам?

Пристигането му откъм тоалетната смути размислите ми. Кракът се оказа прилично понавехнат, но без нищо пукнато. Показах на героя как се прави студен компрес, инструктирах го да го смени на следващия ден със загряващ и да кара така няколко дни. След това около час си плямпах с него за живота, вселената и всичко останало. Без да забележа каквато и да е следа от студеното и издевателско отношение от текста му. Или да напипам проблем, който би ме навел на размисъл.

Същата вечер ми се отвориха петнайсетина минути свободно време. Веднага намерих форума в Гугъл. Направи ми впечатление, че е затворен за нови членове и за анонимни съобщения – можех само да чета. Материалът за четене обаче беше предостатъчно.

Форумът имаше постоянен състав от около десетина души. Нерешителен и депресивен поет, чиито стихотворения обаче ми харесаха – не бяха никак лоши. Момиче, вероятно между двайсет и пет и трийсет, директно, цинично и пълно с горчилка към живота. Компютърджия и още по-голям техничар от приятеля ми – виждаше целия свят като компютърни функции и аналогии. Самотна майка, претрупана от работа, но винаги оптимистична, добродушна и готова да окуражи някого. Хлапе, може би млад тинейджър, което се мъчеше да подражава на техничаря и да бъде част от “тайфата” му, и мразеше учителите и уроците си… И познатият ми, изявяващ се под ник, като саркастичен и злобен смотаняк. Всяко негово съобщение лъхаше на чувство за превъзходство и комплекс за малоценност едновременно. Ум не ми побираше защо му е да се изявява като такъв.

Най-странното беше, че всички тези хора като че ли нямаха нищо общо помежду си. Не можех да си представя какво може да ги е събрало на едно място. Ако съдех по прочетеното, никой от тях не беше виждал на живо друг, нямаха общи елементи в биографиите си, не бяха били съученици или колеги… Но някак успяваха да поддържат диалози, често разбирани напълно различно от участниците. Да… може би най-точната дума е “взаимодействат социално” някак. Като система от планети, необвързани от никакви закони на гравитацията, но въпреки това държащи се по силата на някаква абсурдна логика заедно.

След кратко мислене реших, че всички те като че ли имат някаква нужда от това общуване. У някои лесно можех да я различа. У други я нямаше, и не разбирах защо им е да продължават да пишат там. Но щом го правеха, очевидно си имаха някаква причина.

След известно време се отказах да обмислям загадката. Малко ме тревожеше защо познатият ми може да има нужда да се изявява по този начин, но не можех да разбера… Така допреди няколко дни. Буквално в коледната вечер телефонът ми внезапно звънна:

– Ало, Григи, някъде около нет ли си? Имам проблем, а съм си на село, тук няма нет. Можеш ли да ми помогнеш?

– Какъв е проблемът?

– Паднал е един уебсървър, който поддържам. Да те помоля да погледнеш какво му е?

– Разбира се.

– Адресът е еди-кой си. Логваш се на еди-кой си порт, с еди-какъв си акаунт, паролата е тази и тази. После паролата на руута е еди-каква си.

– … … … Мда, апаха се е утрепал. Да огледам защо?

– Няма нужда, просто го пусни пак, и виж дали ще тръгне. Ако не ще, почисти там нещо, закрепи го, че шефа го е хванал мензиса, пък сме с миличката вече в леглото. Аз ще оправям после. Огромно мерси!

Рестартирах Apache, като наум се подсмихвах – подобно на Сашо Сладура, моят познат вече направо казваше “миличката”, да не бърка имената на момичетата. Нещата тръгнаха перфектно. Огледах на бърза ръка за възможната причина за гръмването – не намерих нищо особено.

Но попаднах на форума, който бях разглеждал преди. Беше на точно този сървър.

Бях готов вече да зарежа нещата, когато отведнъж студеното съмнение ме загриза отново. Какво, по дяволите, караше толкова готин човек да се изявява като такъв боклук? Излива скрития мистър Хайд? Какъв беше този мистериозен, затворен форум? Как се бяха събрали в него толкова различни хора? Дали това нямаше нещо общо със загадката ми? Нещо, по което да предположа дали момъкът развива някаква скрита психична болест, или просто обстоятелствата са такива?… Като начало, откъде са тези хора? Тоя добродушен и тъповат новоприет зеленокартник, дали наистина пише от Щатите, примерно?

Прегледах лога на форума.

После го прегледах още веднъж. Проверих нещата няколко пъти, да не би да бъркам.

Не, не бърках. Почти всички записи в него идваха от домашния адрес на приятеля ми.

Огледах още веднъж, по-старателно. Част от записите, предимно нощни, идваха от служебния адрес на приятеля ми – и през него също бяха писали почти всички участници във форума. Три-четири идваха от адрес в свободната безжична зона при Ариана, отново различни участници, в рамките на общо двайсет минути, неделя следобед. Всички адреси ползваха за всички участници във форума една и съща версия на Опера, с едни и същи бисквитки. Не ми беше трудно да си спомня, че познатият ми не се разделя никъде с лаптопа си…

И така, всички участници във форума бяха всъщност един и същи човек. Подозрението, че познатият ми нещо мръдва, беше заменено от още по-силно, в точно същото. Но при общуване той изглеждаше толкова непоклатимо нормален – а все пак съм лекар, и имам някакъв усет за тези неща… Какво да правя?

Когато момъкът се върна от коледната почивка, го попитах директно какво става. Извиних му се, че съм зяпал където не ми е работата, и споделих (в максимално мека форма) безпокойството си.

– А, това е вид развлечение – махна той с ръка безгрижно. – Хоби.

– Не го разбирам. Виждал съм доста, но такова развлечение, признавам си…

– Хич не е сложно. Не си ли си играл като дете с един куп играчки? И не си ли имитирал разговорите между тях, като поемаш ролята ту на едни, ту на други? – Той се усмихна.

– Естествено, че съм го правил, нали това прави всяко дете всеки ден. Но вече сме възрастни. Не те разбирам.

– Говори само за себе си, и ще ме разбереш. Аз не съм чак толкова възрастен. Вижда ми се интересно да запазвам детето в себе си, затова го правя. Нещо лошо?

– Ъъъъ… Само един въпрос. Смяташ ли че, ъъъ, в тези образи има нещо реално?

– Точно колкото ти си смятал като дете, че тази ти играчка е истински океански параход, а онази – истински космически кораб. Успокой се, не съм мръднал. Просто си играя. – Той пак се ухили обезоръжаващо.

Малко по малко страхът се оттичаше, и разбирах, че просто съм срещнал поредния “странен човек”. С някаква особеност (в неговия случай – остатък от детството, запазен умишлено), която му дава нещо. Нещо, което понякога, като го осъзнаеш, изглежда толкова естествено, че се чудиш как си могъл да сметнеш човека за странен. А понякога не можеш да го осъзнаеш добре, и да разбереш какво точно му дава, но също усещаш, че е нещо принципно обикновено и нормално, просто твърде рядко, било заради случайно загърбване от хората, било заради неслучайна тяхна глупост.

Имам предположения какво точно дава това на приятеля ми. Може би вътрешно разнообразие – а разнообразието е огромно богатство. Може би вид реализация на един неизявил се актьор, или може би създател на истории. Може би наистина най-обикновена игра, хоби точно като колекционирането на влакчета или строенето на модели… Може би всичките тези заедно.

Днес не издържах, и му звъннах:

– Би ли ми позволил да напиша за този случай? Обещавам да не подскажа по никакъв начин, че става дума за теб.

– В блога ти?… Добре, пиши. Но не очаквай да го коментирам или да взимам отношение.

… Така да е.

15 Responses to 'Балът с маски'

  1. Светла (една от всичките) Says:

    Някои хора успяват да доизградят (на живо, на хартия или в Интернет) отделни аспекти от личността си до видимо цялостни образи. Без личността да се разпадне. Това съм го виждала и преди Интернет-ерата, но именно виртуалното общуване, предполагам, дава най-благоприятно поле за изява на такива артисти. Защото според мен това си е артистична изява.

    След малко и тук ще настъпи Новата година – нека е добра за теб. Бъди здрав и пиши. А пък аз ще те чета.

  2. Иван Says:

    Хубава история, но ми се струва малко измислена.
    Едно от нещата които трябва да се изяснят е защо шефът на въпросния админ му трябва сайта с форума. Въвеждането на шефа веднага подсказва че хората там можа да са колегите, което отвежда читателят в съвсем друга посока.
    Най-малкото трябва да добавиш текст за основната функция на сървъра (това за което го ползва шефа).

  3. мече през борда Says:

    Много безсуетен ще излезе този приятел-сис админ. Опитът ми показва, че сис админите са мноого суетни и всяко нещо, което вършат, казват или мислят, държат да бъде отбелязано в очите на гледащите ги, като майсторско действие или поне да им се отдаде дължимото като на съвременни гении с някоя и друга похвала (което никога не съм отказвала, тъй като ми приличат на играещи си деца очакващи възхищение). Ако написаното е вярно, излиза че целия този труд и майсторство на развитите образи във форума от приятеля, са били само и единствено за лична употреба, което пък влиза в противоречие със сис админската природа и характеристиката на този човека като магнит за жени, професионалисти и хора, тъй като този магнетизъм не се случва без нужната голяма доза суета и показност. Ако описаното е вярно, приятелят или е имал намерение да покаже на някого този форум, за да се изфука какъв майстор на превъплъщенията е, или историята тук е измислена, а най-вероятно компилирана от две случки, а вероятно просто е получила начален тласък от някакъв такъв затворен форум и доразработена от Григор:)
    А нищо чудно авторът на този блог да тества новогодишно кой от читателите му в каква доза махмурлук ще е на първи януари и този чудноват разказ да е своеобразен новогодишен дрегер.
    Честита Нова Година на всички:))

  4. Светла (една от всичките) Says:

    @мече през борда
    Ма той форумът е бил публично достъпен за четене. Значи е имало публика, а сисопът е можел да си следи посещенията отвън и да се кефи, особено на повторните.
    А инак, повечето чатъри, форумци и, предполагам, голяма част от блогърите са велики майстори на превъплъщенията. Просто съмият бог Янус може да се пръсне от завист, докато ги чете. Защо и героят на Григоровата приказка да не е такъв? И вярно сисадмините (а също и прогромистите, та дори и хардуеристите) са същински деца – заиграват се до забрава и после задължително трябва да ги похвалиш, независимо какви са ги надробили.
    🙂

  5. singu Says:

    @Иван – много рядко има сървър, който държи само един сайт, особено такъв с малко посещения

    Григоре, изглежда твоят приятел може да бъде много полезен и да се забавлява, колкото му душа иска в един почин, насочен срещу Интернет измамниците. Един от популярните форуми е 419eater.com и там т.нар “baiters” изграждат и играят различни роли с идеята да губят време и ресурси на мошениците. Математиката е проста – всеки час и всеки долар, който си успял да накараш човека от другата страна на жицата да потроши, няма да отиде за заблуждение на реален наивник, който ще загуби реални пари.

  6. Григор Says:

    @Иван: Шефът надали и подозира за съществуването на този форум. Познатият ми е почти единственият ИТ специалист във фирмата (другият се занимава предимно с полагане на кабели и инсталиране на Уиндоус). Предполагам, че просто си е сложил форума там като най-удобно му. Основната функция на уебсървъра е да върти сайта на фирмата (и доколкото забелязах, да поддържа разни услуги към контрагентите й).

    @мече през борда: Доколкото си спомням лога, четенията бяха може би малко повече от постванията. Не съм гледал от какви IP-та идват, може би е показал форума на някои хора, и те го четат, идея нямам с какви цели. Склонен съм да му вярвам, че форумът е просто хоби, детска игра на възрастен, който е запазил детето в себе си.

    @singu: Не знам дали го прави като форма на показност (или общуване, ако предпочиташ) с други хора, или просто за личен кеф. Ако е вторият вариант, може и да не го интересува 419eater.com. Но предполагам, че ще прочете идеята тук. Не вярвам, че ще се въздържи и да ме чете. 🙂

  7. Петър Петров Says:

    Някои пишат блог от първо лице, а някои форум от трето, четвърто и т.н. 🙂 С изключение на коментарите не виждам разлика. Същото е с ролевите игри, от тези които задължават да се държиш като някакъв, примерно справедлив рицар или страхлив нечестен търговец; примерно WoW RP realm или PlaneShift.

  8. Божо Says:

    Винаги съм казвал, че в един човек живеят няколко личности 🙂
    Че и неандерталци понякога 😉

    Всъщност какво странно има?
    Григоре, ти като (добър) писател добре знаеш как да развиеш много характери така, че да заживеят свой живот.
    Твоят приятел го прави в друга, по необикновена (и неприета за сега) форма.

    Но както има критики на несъществуващи романи – там Лем има много добри образци, така какво пречи да има и форум на несъществуващи личности?

  9. Калин Says:

    С Наско си говорихме веднъж за негов приятел, учен, който съвсем целенасочено “разработва” две алтернативни свои личности – на поетеса (!) и на някакъв мъжкар (но тук паметта може да ме лъже). Губят ми се всичките подробности – най-добре е той да ти разкаже. Важното, което ми остана, е че всяка от тези личности позволява да погледнеш ситуация или проблем под _напълно_ нов ъгъл. И да стигнеш до ново решение.

    А за себе си, след тоя разговор, разбрах:

    а) защо първият ми ролеви образ (в един MUD, вдъхновен от Средната земя) бе девойка, и съвсем девойча при това: нямам ни един познат играч, който някога да е заподозрял, че героинята ми е създадена и се води от момче.

    (Беше си откровение, честно. Преди този разговор се питах дали изборът ми е загатвал хомосексуалност, ако да – трябва ли да се тревожа, или пък защо нещото не се проявява в отношенията ми в real life… Тъпички калъпи, ама като нямаш друга гледна точка…)

    б) защо съм създал творческото си алтер его – авторка, която пише другояче – не както бих писал аз.

    (Чудно ми е дали някой от читателите в блога ти ще попадне на това И на някоя творба на моята “съ-авторка” – и ще свърже двете, и ще ме “разконспирира”. :D)

    Но признавам, че ^такъв^ ансамбъл персонажи досега не бях виждал…

  10. Григор Says:

    @Петър Петров: Точно това е първата аналогия, която дойде и на моя ум – ролева игра, в която един човек движи всичките персонажи. Не съм имал време да го пробвам (но е сходно на писателството), но надали ще е скучно.

    @Божо: Лекичко под въпрос е доколко са несъществуващи. Ти например съществуващ ли си? Тялото ти – да, но ти? И ако си, тогава защо примерно и Дядо Коледа да не е? А ако и той е, защо и тези образи да не са?… Не задължителна, но интересна линия на размисъл.

    @Калин: Познавам писатели, които пишат под два или повече различни псевдонима напълно различно. Чак такъв ансамбъл и аз не бях виждал, а и ми приличат повече на герои, отколкото на писатели – но има ли някаква рязка граница между герой и писател? 🙂

    За скрития хомосексуализъм: аз лично не бих могъл дори да си представя да участвам в хомосексуален контакт, но смятам това за свой по-скоро недостатък, колкото и да е странно. Повечето визии и светове винаги са по-голямо богатство. Надали бих могъл да пиша убедително от името на жена, защото хич не разбирам женската психология, но и това също си го възприемам като недостатък. И ако някой го може, ще му сваля шапка, вместо да го подозирам в под-вола-теле и какво ли още не… Същото и за творческото алтер его, което пише другояче – то е богатство.

  11. Божо Says:

    Ъ-ъ, казах несъществуващи романи, не личности. То такъв жанр има – критика на несъществуващи книги.
    А иначе всяка родена от въображението личност може да заживее свой живот.

  12. Калин Says:

    “…има ли някаква рязка граница между герой и писател?”

    Има, как да няма. Кой от коя страна на химикалката е… 😀

  13. Григор Says:

    @Калин: А ти сигурен ли си от коя страна на химикалката си? 😀

  14. Калин Says:

    Сигурен, как няма да съм сигурен. От _нужната_ страна на химикалката. 😀

  15. d-r Kosio Says:

    Хора – всякакви..Баща ми много пъти е казвал: “Това толкова пъти съм го обяснявал , че вече и аз го разбрах..!”../ той е изключително творчески настроена натура ,независимо от инженерно-техническото си образовине и огромен инженерен опит!/. Вероятно, не е негова мисъл ,но мисля добре пасва.. Във всеки се крие нещо повече от това ,което се вижда . Не случайно отвреме навреме трябва отново да се запознаваме със себе си. Това е естествено и нормално..Може и с гените да се обясни.. ,но важното е,че има индивидуалност и различност ,която ни определя като такива, каквите сме. Уважавам хора ,които умеят да формулират въпроси и намират отговори.. В случая поведение..

Leave a Reply