Чувствата ни, желанията на робите… и още нещо

Хората ще забравят какво си им казал.
Хората ще забравят какво си им направил.
Но никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват.

Вече не помня откъде е тази мъдрост. Много е вярна, поне за повечето хора. Те помнят с добро тези, които са ги мамили изкусно, и с лошо тези, които са им помогнали, без обаче да ги зарадват с това… Може би затова изкусните измамници са толкова чести по върховете на обществото. И преуспяват в даването на повечето хора на… това, което глупостта им заслужава. Защото политикът е по същество служител в твоята фирма, наречена държава. Ако назначаваш, и още повече ако търпиш във фирмата си некадърни и крадливи служители, кой ти е виновен?

Този ефект се проявява и в една друга мъдрост, но този път в опровергаването й. “Робът мечтае за свобода, а свободният – за съвършенство” – звучи прекрасно, но няма общо с истината.

Уви, твърде малко роби мечтаят за свобода – особено сред родените роби. Повечето мечтаят да станат надзиратели. И да плющят с бича по чуждите гърбове, ама така, че пръски кръв и плът да летят… Това е, което е тяхната представа за хубаво. За свобода, ако щете. За удоволствие – най-малкото защото удоволствието са го виждали най-вече по лицата на надзиратели, най-често бивши роби, докато въртят бича.

Затова е и толкова важно бивши роби да не застават на висши постове в едно общество. Не всички са по тоя калъп, но рискът да са спотаили в себе си това желание е с ужасяващи последици. Повечето от най-жестоките робовладелски държави, съградени по начало такива, са създадени или вдъхновени от бивши роби. Обратно – истински свободните държави в историята най-често са създавани от хора, които са били и по начало до голяма степен свободни.

(Мойсей определено е разбирал това. Пътят от Червено море към земите на Израел е два-три месеца пеша, дори с деца и скромно имущество на гръб. Ако ще никаква представа да нямаш накъде да ходиш – а Мойсей се е водел син на фараона, няма как да не е бил образован – за не повече от година ще изкръстосаш целия Синайски полуостров надлъж и нашир, и пак ще намериш Израел, единствената освен Египет плодородна земя наоколо. А той е водил хората си из пустинята четиридесет години. И не се съмнявам в обяснението, което дава – “за да измрат всички, родени в плен, дори и аз”. Пристигнел ли е преди това, и започнел ли е да гради държава, на върха й са щели да се окажат родени роби…)

… Мисля си – всички в по нещо сме родени роби. На немотия или амбиции, на алчност или на мачкано желание за самостоятелност, на скрити страхове или на глезотия и невъзпитание… И когато късметът, а дори и трудът ни поставят над други в някое отношение, вадим бича и плющим по гърбовете им. Та кръв и плът да хвърчат. С кеф и облекчение, и най-често без осъзнаване какво всъщност вършим. И най-вече по каква причина. Защото огромното мнозинство хора са по начало честни и свестни, и осъзнаят ли какво вършат, гузно спират. А успеят ли да разберат и защо го вършат, немалко по своя инициатива вземат мерки да превъзпитат роба в себе си. Да го направят свободен, истински… Затова и е толкова важно човек да осъзнае, когато не е свободен отвътре – и защо и в какво не е.

Защото желанието да плющиш с бича е може би най-страшното робство – робуването на най-мерзкото, най-отвратителното у нас. Да му угаждаш е като да ходиш с гноен цирей на челото – да, твърде много хора виждат това желание и гнусотата му точно така ясно, както биха видели цирей на нечие чело. И човек, който не вижда лошото в подобни желания, изглежда за околните, все едно се гордее с цирея си.

Мисля си – не бих искал да бъда човек, който изглежда така. А си знам в колко много неща съм роден в робство. Перфектен надали ще стана някога. Но си струва да правя каквото е по силите ми, за да победя робствата вътре в себе си. Те са по-страшни от всичко, което може да ми причини някой – иначе казано, те са най-злият враг, който бих могъл някога да имам. И колкото и умел да стана в прикриването им от околните, ще продължат да ме шибат с бичовете си все по същия начин.

И най-вече, бих искал ежедневието да не успява да ме отклони, да ме примири и насочи към други неща. На моменти ще смогва, няма как човек по цял ден само да чисти канавките на личността си. Но дано успявам да вложа в това достатъчно усилия.

Зависи само от мен.

21 Responses to 'Чувствата ни, желанията на робите… и още нещо'

  1. Таня Says:

    Тази мисъл е на Яне Сандански.

    Все пак има голямо значение, дали ще срещнеш истински свободни хора в живота си. Няма как да не се заразиш от техния поглед и от облекчението, което чувстваш в обкръжението им. Сред такива хора се чувстваш себе си. Това няма как да се забрави. И няма как да не искаш да бъдеш такъв. Тогава разбираш разликата.

  2. Григор Says:

    @Таня: Така е. Примерът на свободните хора е страховито вдъхновяващ. 🙂

  3. Н.К. Says:

    Впечатли ме. И си прав.

  4. asktisho Says:

    Текстът наистина е впечатляващ, поздравления!

  5. Шаркан Says:

    всичко ми хареса, освен преповтарянето на заблудата, че държавата била фирмата на гражданина…
    А това е много опасна заблуда.
    Държавата е (почти) самозадоволяваща се структура. Състои се от политици, бюрократи и техните роднини и бизнес-авери.
    Държавата живее, като стриже вълна (ДДС) и дои други видове данъци от населението. След което харчи парите, без да забравя щедро да се самовъзнагради.
    В замяна на това тя натрапва на населението разни нужди от бумаги, регистрации, документации, лицензии и др., за да могат държавните служители да припечелват по нещо отгоре над заплатите.
    Но наистина какво предлага държавата на гражданите си срещу отнеманите от тях пари?
    Ами много малко неща, без които гражданите наистина не биха могли да живеят.
    (според мен – НИЩО такова не предлага, но да речем, че има две-три наистина полезни услуги)
    Системата за избиране (“наемане на управители” както смята Григор) е така изпипана, че населението да има спорадичен контрол върху дейността на институциите, да няма реален избор кого “назначава”, а на всичко отгоре той избира законодатели, които са практически имунизирани от лична отговорност за деянията си. Но НЕ ИЗБИРА пряката изпълнителна власт, не избира съдебната, няма влияние върху бюджета. Няма дори гарантирано право на неприкосновен личен живот (и нарушителите на това му право остават безнаказани), докато за разкриване на “държавни тайни” (личният живот на държавата) може да си изгние в затвора.
    Не познавам фирми или акционерни дружества, в които правата на “собствениците” да са толкова ограничени.
    Така че самата държава е това, което увековечава робството, независимо какви илюзии присажда на робите си (например внушението, че всъщност им “служи”).

    забележка: разсъжденията не визират БЪЛГАРСКАТА държава, а държавността изобщо. Хубава държава няма. “Нормална” – има.
    В сладките сънища.
    Все пак е показателно, че утопичните представи на доста свободни духом за епохите си люде са представяли не какво да е, ами повече или по-малко тоталитарни държави.
    И къде е тогава това “нормално”?

  6. Шаркан Says:

    Гриша, страховито вдъхновяващият пример на Левски – в какво се изрази? В какво се изразява и до какво ще доведе?

  7. Кирил Кирилов Says:

    Всичко което си написал е вярно. Само ще допълня.

    В България робското подсъзнание е залегнало от векове, то е масово и много устойчиво. В Българският език думата “труд” идва от думата “трудно” и означава “крайно нежелателна принудителна дейност” а думата “работа” идва от думата “раб”, старобългарската дума за “роб” и означава “дейност извършвана от робите по принуда”. От там идва и масовият използван при социализма израз “учи мама за да не работиш” с който възпитахме децата си от малки, който в момента леко се е видоизменил до “направи някоя далавера за да не се налага да работиш”. Няма друга нация която да се отнася по този начин с работата и труда, а от там са и всичките ни комплекси за малоценност и робският ни манталитет.

  8. Любо Николов Says:

    Уви, Григоре – прав си.
    Аз си знам каква ми е борбата с роба в мен… включително и с робската надежда, че са верни обещанията за едно светло бъдеще, където всички ще бъдат роби и следователно равни.
    Да не говорим за скритите дълбоко в душата ми две фигури – едната с черна тужурка, другата с фуражка с череп и кости, но и двете с верния пистолет, който решава всички проблеми.

  9. Петър Петров Says:

    Братовчед ми искаше да има картечно гнездо на всяко кръстовище. Така щял да направи той ако зависело от него. После емигрира в Канада и отдавна не ми говори, та не зная дали си е променил възгледите.

    Споделял съм това с разни хора. И изумително много от тях са ми казвали, че това било добра идея.

  10. Шapкан Says:

    не е достатъчно да пребориш роба в себе си. Защото често постигнатата победа остава за “вътрешно ползване”, а отвън човек продължава да се приспособява към порочните правила на робския живот, поощряван от системата.

    @Петров:
    идеята наистина е добра 😉
    само че не картечници, а камери – и свободен достъп до видеоматериала (+ автоматична система, която фиксира опасно шофиращите и излага данните за тях на всеобщо обозрение. Да се знае кой какъв е)

    @Кирилов:
    тезата за “вековното робско подсъзнание” е пресилена. Поне поради причината, че лесно можем да посочим и у практически всички други народи подобни “наследства”. Освен това, тази хипотеза не обяснява нито Възраждането, нито появата на Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Волов, Сандански, Алеко, Гео Милев, Вапцаров… списъкът е ВНУШИТЕЛЕН.
    Тезата за “робското подсъзнание” е извинение да не се прави нищо, аргумент за примиряване, а не повод за лично самоусъвършенстване и усъвършенстване на взаимоотношенията с околните.

    @Таня:
    не всякога реакцията на хората към свободните личности е като описаната от теб. За съжаление.

    @Любо Николов:
    равновесието на страха (всеки с пистолет) дава изумителни резултати в отношение на свободата и преборването с робското.
    Давал съм вече един пример (и Генерала би трябвало да си го спомня), че веднъж по време на учения ни заповядаха да разпечатаме сандъците с патрони. Почти седмица ходихме въоръжени в малкия лагер между Сливен и Ямбол, обхождахме трасето на кабелите. Ефектът беше следният: секнаха караниците между млади и стари, млади и млади, стари и стари войници. Дори псувните намаляха чувствително, престанаха да са насочени.
    Екстремно равните възможности комай благоприятстват за пробуждане на личното достойнство (което е катетегорично НЕробска черта) и уважението към достойнството на другия (нека дори под формата на страх да не се стигне до необратими крайности), а?

  11. Божо Says:

    @Шapкан – абе тая история с пушкалата може да е дала резултат, ама нещо не ми се нрави.
    Уж трябва да се очовечаваме, а въоръжаването ни връща на животинско ниво. Всяко динозавърче си има зъбки и рогца и може да бодне другото динозавърче, ако онова го настъпи по опашката 🙁

  12. Жилов Says:

    @Шаркан
    Не мисля, че става дума за равенство, а по-скоро за възможност на всеки да противодейства срещу злоупотреба с власт… Считам, че са различни неща.

  13. Григор Says:

    @Шаркан: Държавата е каквато народът я е направил и я търпи.

    Разпусни държавата. Веднага ще видиш, че отделният човек не се справя добре, примерно срещу банда престъпници. След това – че избраните местни шерифи и дружините им не се справят добре, примерно срещу цяла област, решила да живее от грабежи на съседите си, или войнолюбива съседна държава. Ще стигнеш до обединение на много хора, които искат да съществуват заедно. След това – до въпроса как да се управлява това обединение. И т.н., докато осъмнеш с държава. А тъй като и тази държава ще е каквато народът й я е направил и я търпи, ако народът е същият, и тя ще е същата.

    (Подсетка: надали е възможно да се изброи колко пъти твоята рецепта е била пробвана. Дай ми дори един пример, когато се е получило нещо различно. В един идеален свят сигурно има как да стане. В реалния – не.)

    Затова и ни трябва не различна държава – държавата е следствие. По-свястно управление може да има единствено по-свестен народ.

    Колкото до пушкалата – казармата е вид място за лишаване от свобода. Нормално е, когато някаква частица от свободата бъде върната, дори много насилническа и затова трудна за непрекъснато прилагане, отношенията рязко да се подобрят. (И аз като Жилов смятам, че става дума не за изравнени възможности, а за малко повече свобода за противодействие срещу злоупотребата с власт.)

    А за страховито вдъхновяващият пример на Левски – ако не разбираш какво е постигнал, аз надали ще мога да ти обясня. Кажи ми, примерно, бил ли е Левски един от твоите примери по пътя ти към идеята, че човек има нужда от свобода, или не е бил? Щеше ли без него да си където си?

    Хипотезата обяснява Възраждането и много от историческите ни фигури великолепно. Може би не знаеш достатъчно историята на 19 век, за да видиш механизма.

    @Любо Николов: Уви, такива фигури има скрити във всяка душа. В някоя – по-дребни и по-дълбоко заровени, но ги има. И схватката с тях е част от борбата ни да бъдем по-истински.

  14. Dip Says:

    Поздравления за поста!

  15. Морфиус Says:

    @Григор,
    Робът се стреми към свобода, грешката идва от там, че роба възприема свободата, като промяна на статуса си – от роб да стане господар, той просто не познава друг вариант.
    Това важи и за съвременните отношения макар малко фризирано и напудрено.
    Колкото до държавата, тя винаги ще се представлява от най-господарско настроените, въпроса е какво правят останалите…

  16. Шapкан Says:

    Гриша, само ще кажа, че не се опитваш да вникнеш в механизмите на безвластното общество, а възразяваш механично.
    Примери къде се е осъществявало? Е, хайде сега. Украйна през 20-те и Испания през 30-те.
    И в двата случая е смазано с военна сила, и то при предателство, с удар в гърба, а специално в Испания – в ситуационен съюз с противника.
    За българската история от ХІХ век не мога да споря задълбочено. Въпреки това нагласата ви да се позовавате на “робско подсъзнание” ми се вижда твърде песимистична, да не кажа пораженческа.
    За Левски въпросът ми беше риторичен, Гриша.
    Но явно твърде малко хора е вдъхновил примерът му – и повечето от тях недостатъчно, след като не сме готови да съвършенстваме обществото и се крием зад оправданието, че еди какво си “е утопия”. Излиза, че тиранията, пък била тя и прикрита, е даденост.

    Божо,
    сори бате, обаче за каква възможност за противодействие на властта става дума? Никой не мислеше за “властта” (в онзи случай – шапкарите). Гледаше да не нервира другарчето просто. И вследствие на тази предпазливост като по чудо се намериха различни от обичайните простотии теми за приказка, по нов начин се видяхме… По-сложно е.
    И това си е очовечаване, защото в момента сме на животинско ниво – едни имат зъбки, други нямат, имащите зъбки не се колебаят да ги използват. Докато паритетът на силата предлага една-единствена печеливша стратегия – да не провокираш конфликт. Което има някои аналози при животните, но пак е на по-високо ниво от тях. Мънико по-високо.

  17. Григор Says:

    @Морфиус: Прав си, и за едното, и за другото.

    @Шаркан: Дай ми примери, които са успели да оцелеят достатъчно дълго, за да се види какво ще стане естествено.

  18. аз Says:

    много точно. поздравления!
    но има някои технически проблеми с употребата на свободата. липсва упътване за употреба най-просто казано. никой не ни учи като сме свободни какво да правим 😉 (поради нЕкои причинно-следствени връзки – и родителите ни никой не ги е научил, и техните също), а и примерите са малко (и не ги следваме, поради инстинкта за следване на стадото => “масата е права”, а единиците – не).
    аз имам две деца. в процеса на общуване/възпитание с тях виждам къде точно са моите робства. лошото е, че има моменти, в които не мога да им представя качествен модел, а пък знам, че ако оставя да се научат сами, то пак ще се стигне до там да последват масата, което пък ще доведе до точно същите робства… много кофти, но съм в задънена улица. а това, че все пак се опитвам, не ме топли особено, след като мога да предвидя, че ефект няма да има.
    та така. от това, че не знаят хората кво да правят “в състояние на свобода” не е учудващо, че започват да плющят с камшика, тъй като само това са видели.. и не могат да измислят друго. (а пък в такъв случай защо се стремят към свобода? – защото така са им казали, че е хубаво ;))

    лидери, които са свободни и мислят като свободни хора виреят тогава, когато представителите на несвободните хора са отслабени по някакъв начин – в примера с Левски, даден по-горе – имаме крайна нужда на несвободните от помощ и за това са се повели по свободния човек. като краен вариант. може да звучи цинично, но по-лошото е, че не само така звучи. малко да се чувстват робите добре и им стига, окопават се и никакви висши идеали не ги интересуват повече. това се случва на различни нива и при различна степен на свободност…

    за въоръжаването на Шаркан и аз мисля, че опцията за противодействие доста изравнява възможностите (т.е. създава условия на равенство), а не обратното.
    има и друг момент – някой по-горе спомена, че сме се връщали на животинско ниво. има етапи, които трябва да се преминат и след това можем да говорим, че сме се очовечили. в случая явно е било необходимо те да се въоръжат, за да се почувстват сигурни и да започнат да общуват на друго ниво, след което, на базата на новата информация, когато започнат да гледат на другия като на личност естествено идва и очовечаването. но ако се прескочи този етап резултата няма как да е добър. виждам подобни примери ежедневно и при децата ми. просто има едни т.нар. “периоди”, които могат да минат лесно или трудно, с осъзнаване, или със строго възпитание. крайният резултат привидно е еднакъв, но във втория случай, подобно на отложен изпит, си остава някакъв въпрос, който трябва да се осъзнае все някога, а до тогава винаги се връщат към него по един или друг начин. ако обаче са го минали осъзнато, със всички помощни средства, неоходими за това, просто продължават напред. в горния пример въоръжаването е било едно необходимо помощно средство.

  19. Любо Николов Says:

    Никак не ми се харесва въоръжаването, но когато учителят Похлупков бива съден за бомба, която е монтирал в собствения си дом и не е канил никого да я пипа…
    … почвам да се питам дали това тъй упорито забранявано нещо не е наистина добър изход.

  20. Григор Says:

    @Любо Николов: От една страна, в държава, в която алкохолизмът е толкова масов, определено е много лошо нещо. От друга страна, в държава, в която престъпността е толкова нахална, може и да не е лошо нещо… В такива случаи най-често се намира друг начин подобни противоречия да се решат задоволително. Не знам какъв е, но като знам колко пияници биха стреляли по време на запой, включително по случайни минувачи, въоръжаването почва да ми се струва недобра идея.

    (Страхът ми почива на един случай на делириум тременс, който ми бяха показали като студент. Напълно е възможно да е попреувеличен. Но като си спомня, че този човек вероятно щеше да стреля по околните, докато не му свършат патроните или някой друг не го застреля…)

  21. Кирил Кирилов Says:

    @Любо Николов
    Не само само комбинацията от алкохолици + оръжия е проблемна. В България много хора вече не могат да издържат на ежедневният стрес (това се вижда и от официални източници в психодинспансерите и от неофициални такива). Ако се разреши по-масово използване на оръжие инциденти като в САЩ, Германия и други страни в които някой откача влиза в някое училище и почва да стреля наред ще са ежедневие. На България и трябва бърза, справедлива и респектираща правосъдна система, но на този етап не виждам как това може да стане.

Leave a Reply