Критерият

– Не си оставяйте така портмонето!

Гласът на гостилничарката ме сепна. Докато прехващах таблата с ястията с едната ръка и подавах парите с другата, бях оставил за миг портмонето си на тезгяха.

– Бъдете по-внимателен, господине. От известно време гледам, навъртат се циганета, и се оглеждат за нещо за грабване. Иди ги стигни после.

Вдигнах рамене и се огледах. Вече беше късен следобед, и бях единственият човек в гостилничката. Жената обаче очевидно беше обезпокоена.

– И под какъв предлог влизат? Каква работа имат тук?

– Просят.

– Че вие давате ли им пари?

– Не, ама те да се пробват. Подгоня ли ги, все се намира по някой клиент да ги защитава. Били горките деца. Горките, друг път.

– Хм… А да им дадете храна пробвали ли сте? Или “нечем леб, лельо, дай паре”? – Наистина не беше съвсем без риск да ги гони. Знам добре кой стои зад просяците в София. И, ако се опиташ да ги изгониш, какви яки момци с какви лъскави лимузини идват да ти обяснят да си гледаш твоята си работа…

– А, нахитрели са. Оглежда се, вижда, че всички го гледат, и взима филията. С една физиономия, все едно взима умрял плъх. И като излезе отвън, я хвърля веднага… Допреди няколко дни, де. Намерих им цаката. Ама ме беше страх за парите ви, все пак…

– И как им намерихте цаката? Някой от персонала се представя за клиент и ги гони ли?

– Ами. Много по-просто. Соча им метлата и им казвам: “Измети отпред, ще ти дам да ядеш.” Допреди това едни десетина всеки ден се въртяха, научила ги бях вече. Откакто почнах така, минаха по веднъж-два пъти, и изчезнаха.

– Колко от тях метоха за ядене? – Лицето на гостилничката е десетина метра широко, и тротоарът пред нея е няма два метра. Измита се идеално за минута-две. Обяд срещу две минути работа – заплащане направо като за шеф на сериозна фирма.

– Николко. Избягаха от работата като дявол от тамян. Хем и клиентите не само не протестират, ами се смеят и ме подкрепят.

Изобретателна жена, рекох си.

– А, впрочем не бяха николко – поправи се тя. – Преди седмица дойде да проси една възрастна жена. Като я погледнах каква е циганка, направо ми идеше да я изритам. И ей така, да не правя лошо впечатление на клиентите, й казах “Измий стъклата, ще ти дам храна”…

– И тя какво?

– Помоли за парцал, дадох й, и тя се захвана. Лъсна ги като за показ, на стол се качва да ги стигне догоре. Аз така не съм ги измивала. Час и половина ги търка. И рамките изми идеално, и измете после отвън, без да я карам, и първо напръска даже, да не се вдига прах да цапа измитите стъкла. Секунда не спря да почива. Клиентите само я зяпаха и цъкаха с език.

– Брех. – И аз се поучудих. – И какво?

– Сложих й най-голямата пържола, която имах, с гарнитура от всичко. А тя направо се засрами, искала само някаква чорбичка и малко хляб. Три пъти й повторих, че е заслужила, доде се пресрами да яде… Чорба пък й дадох цяла кутия допълнително, да си има и за вечеря. И половин хляб. Заслужи ги жената. Да бяха всички цигани като нея, щеше да е гордост да си циганин.

– Идвала ли е пак оттогава?

– Не, не е. Представа нямам защо. Ама надали се е уплашила от работата. Не ми изглеждаше такъв човек…

Докато ядях, си мислех за много неща.

За това, че просията е далеч по-предпочитан бизнес от наркотиците. Едно, че е легална, и второ, че е много по-доходна. Какви престъпни банди я държат. И как една простичка женица, с обикновената си логика на отруден човек, реално беше дала отпор на тези банди, с всичките им беемвета и контакти. Отпор, който ако го давахме всички, бандите нямаше да ги има в тоя бизнес.

И не просто отпор. Беше намерила как свестният човек да получи щедро за труда си, а мързеливецът да не получи нищо. Без да е нужно да си велик психолог, за да ги разпознаеш, просто като ги изпиташ какво вършат. И да го направиш по начин, който печели подкрепата и овациите на най-различните хора наоколо.

И не само това. Когато беше срещнала и разпознала свестен човек, беше забравила в миг предразсъдъците си. Беше му дала доброто заслужено, без колебание, без да е притисната от мненията на клиентите, от сърце.

Мислех си и за жената, която й беше измила прозорците. Наистина ще да е била гладна. И скромна. Защо ли тогава не се е върнала? Не ми е трудно да се сетя – знам и как бандите се справят с “конкуренцията” на техните просяци. Видял я е някой от “щатните” по район, сигурно я е проследил и изтропкал. И са я “предупредили” да изчезне, щото иначе… Не със скръцване на зъби и някой и друг в ребрата, това е за нас, българите. Като са я видели, че е циганка, направо са я помлели от бой, и толкова… И си мислех как методът на гостилничарката, ако го възприемем всички, би помогнал на хора като тази жена да са пример за общността си. И как това би отучило с времето тази общност и от просенето, и от краденето, и от грабежите, и от нападенията. Как би я научило да работи свястно за хляба си.

Мислех си и как малко по малко започваме да се учим, че работата е, по която ще познаеш човека срещу теб. Дълго ни отне – двайсет години. Но вече започваме… И как сигурно дядовците ни са го знаели, защото са живели в условия да си изкарват хляба с много труд в продължение на много повече десетилетия. Така че след още години, ако не се случи нещо, имаме шанс отново да станем истински трудолюбив и прозорлив народ. Народът, дето за по двайсетина-трийсет години вдигаше държавата си от национална катастрофа до ниво да е наравно с околните, че и пред тях даже.

И още много неща си мислех. Някои по-добри, други не толкова.

Но като цяло денят ми след този разговор беше мъничко по-слънчев.

2 Responses to 'Критерият'

  1. Atanas Boev Says:

    А може да си е намерила работа, защо си такъв песимист? Като е работна, си е намерила.

  2. Николай Бойков Says:

    би станало хубав разказ. няма обаче край, а разсъжденията ми оплескаха доброто впечатление от разказаното. напълно излишни. Николай Бойков

Leave a Reply