Дивергенция

Беше преди около двайсет години.

Тогава в България тепърва навлизаше Фидонет (колко тук помнят какво изобщо е това?). Интернет съществуваше, някъде далече. Пренасяше електронна поща. Май и някакви други работи, ама за тях в България бяха чули пет-шест души. Не и аз. Бях студент, и си учех медицината с мерак и мечти как ще стана лекар, и ще спасявам здравето на хората. В свободното си време се интересувах от компютри, фантастика, астрономия… абе, много неща, но не и Интернет. Нямах си представа какво е това всъщност.

Тогава за пръв път си представих едно бъдеще, в което технологиите са подсигурили що-годе нормален живот за повечето хора. Без необходимост да се претрепваш от работа, за да подсигуриш парче хляб. Не с много повече. Просто с колкото да имаш храна и покрив, и малко свободно време.

Още тогава ми беше направило впечатление, че хората много обичат да се делят на групи, по един или друг признак. И колкото по-безумен и измислен е признакът, толкова повече са готови да се хванат за гушите за него. Разликите между мен и някой колега от Африка бяха нищо на фона на разликата и антагонизма между примерно левскари и цесекари. На теория странно, на практика гарантирано. Както щеше да сподели по-късно един мой познат, твърде широко скроен и с твърде остър ум, за да може да се побере в една национална идентичност – била тя и еврейската: “Щяхме ли да се избиваме така безмилостно с арабите, ако не бяхме първи братовчеди?”

Главата ми беше пълна с бръмбари. (И продължава да е.) Обичах да си правя модели за бъдещето. Исках да се науча и аз да пиша фантастика. И когато обсъдих като модел бъдещето с по-добрия живот, се усетих, че хората в него ще се делят най-вече по възгледи. Че сигурно ще се стигне дотам възгледите да станат много по-важни от националностите. Че хората ще са готови да се избиват заради възгледи… От друга страна пък, примитивният ми модел показа, че ще е неизбежна появата на свръхинтелекти (може би компютърни, може би биологични, а може би хибрид от двете). И стана очевидно, че една от първите задачи на тези интелекти вероятно ще е да опазят различните възгледи да не се изколят.

Обичайно възгледите не могат да се раздалечат твърде много, защото се налага носителите им някак да съжителстват в едно общество. Моделите обаче показваха, че при достатъчно надигане на стандарта (не много над днешния), при глобализирано общество (твърде много хора заедно, способни да се разделят и обединяват по възгледи) разликите ще наложат хората да бъдат разделени. А бъдат ли разделени възгледите, те могат да се раздалечават, и ще се раздалечават и още. Резултатът скоро ще бъде групи хора с твърде различни начини на мислене, за да могат дори да се разбират лесно. Което пък ще наложи още по-надеждното им разделяне…

В моделите, които правя, използвам термина “тезаурус”. Наричам с него всяка система организирана информация, или знание. Например културата на човечеството е тезаурус. Културите на всяка “цивилизация” – също. И т.н.

Развитието на тезаурусите се подчинява на правила, много сходни на развитието на биологичните видове. При събиране и смесване на твърде много индивиди от един вид, и поставяне при различни условия, се създават условия за експлозивна дивергенция на видове. Точно това очаквах да се получи и с човечеството – експлозивна дивергенция на тезауруси.

Моделът много ми хареса. Едно, че всичко му беше някак много логично и истинско. И второ, че един бъдещ свят с много различни тезауруси, един вид цивилизации, е идеално място за базиране на фантастични сюжети. (Едно от нещата, които много исках, беше да се науча да пиша добре фантастика… Още го искам.) Резултатът бяха първите ми записки, тогава на текстов файл от PE2 (някой помни ли този редактор?). Губени няколко пъти и възстановявани по памет, те изкристализираха десетина години по-късно в първите чернови на описанието “Едно възможно бъдеще”, което се мотае насам-натам из Нета. 🙂

Какво става в описанието, и какво показват моделите ми, е дълга тема. Ще я спестя – който е любопитен, да го чете. Интересни са няколко далеч по-нови подробности.

В тогавашните си модели не отчитах наличието на Интернет. Нито “китайските стени” и другите методи за регулирането му. Но предполагах, че едно по-охолно общество ще чете повече, а това означава много повече, и съответно по-разнообразни традиционни медии – вестници, списания, радиа, телевизии… Те спокойно можеха да правят в съвкупността си повечето от това, което прави за изкристализирането и обединяването на възгледи например Facebook. Така че моделът се оказа точен, въпреки промяната на обстоятелствата. По-точно, защото обстоятелствата се промениха по форма, но не и по съдържание. Facebook просто се оказа по-доброто информационно обществено пространство от медийния пул.

Когато Интернет навлизаше в България, покрай него се лееха реки от оптимизъм. Как той ще даде знание и светлина на всеки, за всичко, и т.н… Аз бях скептичен. Повечето хора се интересуват не от знание, а от себеутвърждаване. И четат не каквото е полезно, или дори интересно по принцип, а каквото им е приятно. Каквото им казва: “Прави сте! Дори когато грешите!”… Глобализацията неизбежно засилва социалното групиране и изолация. Парадокс? Надали. Неразделна част от човешката същност.

Измина време. И все повече се замислям как наистина става точно това. Хората използват средствата за обединяване като средства за разделяне. За тях Интернет не е начин да се събереш с различни, и да се обогатиш от разликите ви. Той е начин да се събереш със себеподобни, и да се изолираш от различните. Да задълбаеш в своите възгледи, вместо да ги обогатиш и разшириш.

От по-независима гледна точка, задълбаването във възгледите не е лошо нещо. Има полезна роля. Сигурно е дори интересно, ако го гледаш отстрани. Не ми се вярва обаче да е интересно, и особено да е разумно да участваш в него. Да ти се случва.

Всъщност, нерядко ще е интересно. Но просто другата възможност – да се поддържаш на общо ниво, като връзка между тезауруси, и да печелиш от хибридизирането им, ми се струва далеч по-интересната възможност. Предполагам, че свръхинтелектите биха се занимавали именно с това.

Е, аз не съм свръхинтелект, но душата ме влече към обобщаването вместо към задълбаването. Затова си мисля, че може би е добра идея да вземам малко повече мерки, за да се запознавам с начини на мислене, различни от моя. За да мога да свързвам тезаурусите, и да печеля от разликите им.

И най-вече защото познанието (в случая – за разделението на обществото на общности, или тезауруси) е сила. То е, което може да каже дали ще се окаже дълготрайна и просперираща мутренската общност, или тази на интелектуалците (да не се бърка с “културтрегерите” – те спадат към мутренската общност).