Grigor Gatchev - A Weblog

По случай тази Нова година получих поне петдесетина новогодишни SMS-а от приятели.

Лошото е, че преди месец телефонът ми беше на ремонт, и “майсторите” му затриха указателя. И сега поне към 40 от тези SMS-и са от телефони, които не зная чии са.

Искам да кажа на всички – благодаря ви! Благодаря за чудесните пожелания, за добрите думи, е най-вече че се сетихте за мен! Защото аз, затрупан в глупостите на ежедневието, не се сетих да пратя специално на почти никого. Дадохте ми това, което не заслужавам.

Може да се каже по въпроса колкото щете. Но предпочитам едно искрено “благодаря” – то тежи повече от всички учтивости на света, казани заради етикета.

Бъдете щастливи!

От 30 декември до 3 януари сайтът ми беше в новогодишна отпуска.

Ако питате защо – по много причини.

Като начало, изтрезняваше от новогодишния запой. (Не знам какво е пил, питайте него. Не съм присъствал.)

После, цяла година е карал без отпуска – полага му се по празниците. Колко от вас са работили тая Нова година? Аааа…

После, собственикът му също не беше на линия, че да го вкара в път. И проявяваше благодушо разбиране към всички запили.

Също, той вече е европейски сайт, ако не знаете. Пък в Европа има строго трудово законодателство, извънредни плащания за работа по празниците, и т.н. Нещата вече не са каквото са, пардон, каквито бяха!

И изобщо, такива ми ти работи. Вие сайта ми уважавате ли го? Ааааа!…

… Добре де, сериозно: забравих да си платя домейна, и на 30 декември изтекъл. И понеже ползвам за неймсървър на офиса един от неймсървърите на фирмата ми, аз си го виждам, и не се сещам, че за другите го няма. Както вече сте установили, нищо невъзвратимо. 🙂

Ако идвате тук възмутени от съобщението в portal.bg: шегата е моя. (Съобщаването, че сайтът ми е изчезнал, е дело на Вени Марковски, но шегите за напиването са моя идея, и по моя настоятелна молба.)

Та – честита ви Нова година на всички! Бъдете живи, здрави и щастливи – и тази, и още много други години! 🙂

Един днешен разговор с Пейо ме наведе на тези мисли.

Като начало, аз лично си мисля, че този “Саддам”, който виждаме, е някой от двойниците му. И че американците са се договорили с него, и че ще бъде тайно освободен. (Неведнъж съм виждал на документални филми перфектната усмивка на Саддам, поддържана от най-добрите зъболекари на Ирак. А при видеозаписа на медицинския преглед на хванатия “Саддам”, и на няколко от съда, добре се виждат редките му и криви зъби. Захапката на човек не може да се промени толкова за година, две или три, каквото и да става – питайте зъболекаря си, ако ме ми вярвате. Формата на ушите също е различна, линията на горния ръб на челото – също…)

Но не това е въпросът. Да допуснем, че е истинският Саддам, и го чака истинска екзекуция. Защото публично обявеното е, което създава прецедентите – а прецедентите създават бъдещето ни. Редно ли е да го осъдим на смърт?

Не зная точно колко човешки животи лежат на съвестта на Саддам. Вероятно стотици хиляди. Оправдана ли е за подобен убиец присъдата доживотен затвор?… Познавам и кюрд, чието семейство е загинало при газова атака срещу родния му град. Той смята, че Саддам не бива да бъде бесен, а да бъде кълцан бавно на парченца. И не ми е трудно да го разбера. Моето семейство не е пострадало, но трябва да съм пън, за да не усетя болката на този човек.

Въпреки това обаче, си мисля, че действията на Саддам показват облика на Саддам, а нашата присъда срещу него показва нашия облик. В момента, в който го осъждаме на смърт, ние също сме убийци. Оттам нататък, всички оправдания с това какво чудовище бил той, са само оправдания. Да, той е чудовище! Но искаме ли да бъдем убийци ние?!

Много смятаме, че трябва да има страшни присъди, за да се плашат бъдещите престъпници – писнало ни е престъпниците да ни се подиграват. Но психолозите са доказвали стотици пъти, че плаши бъдещите престъпници не тежестта на присъдата, а нейната неотвратимост. Типичният български престъпник се подиграва на честните граждани не защото 10 или 20 години са малка присъда, а защото знае, че няма да лежи нито ден, че неголям рушвет му решава проблема. Ако знаеше, че ще лежи дори само 5 години, но нищо на света не може да го спаси от затвора, нямаше да се подиграва. И надали щеше да е престъпник.

Същото е и с всеки бъдещ Саддам. Готов е да мине през планини от трупове, защото вярва, че ще живее като жив бог до края на живота си – или, че ако го свалят от принебесния му трон, този край ще дойде бързо и лесно. Ако обаче знае, че ще завърши живота си след дълги години в килия, гарантирано като самата смърт, няма да е толкова безскрупулен.

И друго, още по-важно. Има разлика между Великия Диктатор, и налудничавия брадат чичко, управлявал Ирак. Или пък сипаничавия параноик с изсъхнала ръка и лула, или митомана с мустачки ала Чаплин, униформа и Железен кръст… Списъкът тела, които Диктаторът е носил през вековете, е дълъг. Имената им нямат значение – останали са в историята единствено със злото, което ги е владяло.

Дали Великият Диктатор е някакво древно свръхестествено зло, което се преселва от тяло в тяло, зомбира хората и овладява умовете им? Някакъв метафизичен Толкинов Пръстен на Всевластието, или Похитител на тела? Не вярвам в подобни теории. Но щом страстта към власт на всяка цена овладява нови и нови хора, и сътворява такива грандиозни злини, има ли значение дали го прави метафизичен зъл ум, или просто тенденция и вяра, подобна на Дядо Коледа, но изпълнена със зло?… Затова и съм склонен да я обознача с име, да я разглеждам като “личност”, и да й издам своята присъда.

Към чичкото сме длъжни да се отнесем цивилизовано. Не заради него, той надали го заслужава. Заради себе си. За да завещаем достойно минало на децата си… Великият Диктатор обаче няма право на живот. Той трябва да умре. И на него и бесене, и кълцане на парченца са му малко… Но как да накълцаш на парченца една идея?

С ножа, наречен цивилизованост. В момента, в който обесим Саддам, Великият Диктатор прошепва в умовете на милионите: “Победителите съдят, победителите пишат историята, победителите се изкарват добри. Бъди победител! Без значение на средствата – погледни какво става!” И изправя исполински ръст, получил хиляди нови тела вместо умъртвеното. Като хищна морска звезда, която пазителят на рифовете накълцва на парченца и изхвърля в морето с чувство за изпълнен дълг, без да се замисли, че от всяко парченце ще порасте цяла…

Друго е, когато затворим Саддам доживот. Тогава, и само тогава можем да кажем: “Добри сме не защото сме по-силните – по-силни сме, защото сме добрите. Добри сме, защото няма да убием дори изрод като него – смъртта му няма да върне ничий живот. Нека не бъдем убийци, нека не сме като него, каквото и да е заслужил той. Нека ние бъдем хора.” Тогава шепотът на Великия Диктатор в умовете ни губи сила, и го чуват все по-малко потенциални бъдещи негови тела. Тогава е, когато сечем парченца от него, когато го придърпваме по-близо до неговото бесило.

Да съм честен – не зная дали доживотната присъда е по-милостива от смъртта. Споменах по-горе – всички Велики Диктатори се надяват, че свалят ли ги, ще получат бърза смърт, а не дълъг живот в килия. Страшното е миг след миг, час след час, ден след ден, дълги години да гниеш в килията, да си припомняш как славно си властвал над всичко и всеки. И, ако тъмничарите са особено садистични, да гледаш по телевизора, който са ти дали, как тъпканите от теб се възраждат, и живеят щастливо и свободно, и земята процъфтява под ръцете им. Докато ти дишаш смрадта на кофата до теб, и ще я дишаш до края си… Но поне на книга затворът се води по-цивилизован. Затова предпочитам него.

Но това е наказанието на чичкото, на поредното тяло на Великия Диктатор. Самият Диктатор заслужава друго, по-страшно наказание, което можем да му дадем всички ние – и то е истината.

Истината за това, че чичкото е бил просто дребен психопат, станал Велик Диктатор не с умения и могъщество, а с късмет и използване на низкото и долното в някои хора и страха на други. Че се е изкатерил до върха не по свои гениални способности, а по чернилката и мръсотията вътре в нас. Че всъщност е най-обикновен дребен боклук, който е безсмислено да остане в историята само заради късмета си…

Това е истината, която показва истинското лице на поредния чичко – обикновен дребен психопат. И истинското лице на Великия Диктатор – концентрирана душевна утайка, която без недостатъците на околните би останала завинаги в канавката.

А пътем показва и на нас може би най-важния урок – на каква почва дребните психопати стават Велики Диктатори. Че тази почва е вътре в нас, във всекиго – включително в мен, който пиша тези редове. И че истинският начин да няма нов Саддам е аз да изчистя своята чернилка от себе си.

Казано на български – защита на съдържание. (Мултимедийно. Срещу пиратство.)

Ето един много подробен и много обективен анализ на проблема (както го “решава” Windows Vista) и последствията му.

За който не познава Питър Гутман: човекът работи в областта на сигурността на данните, компресията на данни и производителността на системи от повече от 20 години. Малко от нас са толкова стари, че да си спомнят неговия изключителен за времето си архиватор HPACK. 🙂

Както и да е. Линка – от мен, изводите – от вас.

(И това ако не е коледен запис – здраве му кажи! 🙂 )

Поклонник съм на Тери Пратчет не от вчера. Затова направо подскочих, когато разбрах, че всеки момент се очаква да излезе филм по “Дядо Прас”. А слуховете, че филмът ще е игрален, само разпалиха апетита ми.

Преди няколко дни открих в блога на Случайна един запис за истината за Дядо Коледа. Стана ми тъжно, дори имах нахалството да изрекламирам в коментар един стар свой запис, под който тази година вече са се подредили няколко писма от деца до Дядо Коледа… Мисълта обаче не ме остави. И за да се разтуша, реших да заделя време и да изгледам филма.

Не останах разочарован нито на грам. Някаква част от смехотворното е изчезнала – Пратчет е смешен на хартия, на филм голямата част от закачките му не хващат така добре. Но е запазено много повече, отколкото предполагах. Нищо чудно – Пратчет пряко е участвал в правенето на филма.

На това вероятно се дължи и точното съвпадение между книга и филм. (Май режисьорите почват да откриват колко добре е филм по книга да я следва точно.) Филмът е буквално визуализация на книгата – и то нелоша визуализация.

Много от образите като външност са право в десятката. (Десятката без съмнение са рисунките на Пол Кидби. Май подразбрах, че образите са типирани точно по тях.)

Мистър Тийтайм е просто впечатляващ, не само с точното съответствие – въпреки PG-рейтинга на филма се доближава до еталона ми за изпълнение на злодей, Ханибал Лектър на Антъни Хопкинс. Като се има предвид колко малко Мишел Дохърти прилича реално на Сюзън, гримьорите и стилистите й са се доближили до невъзможното. Смърт е доста разочароващ – бутафорията му е направо евтина, а гласът на Йън Ричардсън, въпреки че актьорът е великолепен, няма много общо с вледеняващия бас на Кристофър Лий. Албърт е доста убедителен, въпреки че няма много общо с този на Пол Кидби (да не кажа, че и с този на Пратчет).

Групичката бандити е сравнително убедителна, дори Банджо. Студентът-магьосник заслужава седмица по шестобалната скала – и като типаж, и като изпълнение. Ключарят също е много добър. Лорд Дауни ме поразочарова малко като физическа прилика, но определено става за шеф на Гилдия на убийците – а изпълнението му е отлично. Одиторите бяха реализирани просто перфектно.

Гарванът и Смърт на мишките са великолепни. При магьосниците обаче положението е доста разнородно. Ковчежникът е все едно Пол Кидби го е анимирал сред останалите в сътрудничество с Пратчет – тоест, правенето му по-истински би нарушило природните закони. Деканът няма много общо с Пратчетовия образ. Архиканцлерът го докарва добре на изпълнение, но от външността има какво да се желае – по-скоро е дебел старец вместо самоуверен мъжага. Другите са прилично, с изключение на Пондър Стибънс, който е провал като съответствие с типажа (макар и също добър като изпълнение).

Полицай Визит беше просто фамозен. Не мога да кажа обаче същото за Ноби Нобс – актьорът се беше постарал да влезе в образа, но като изключим не твърде високия ръст, беше възможно най-неподходящият типаж за Ноби. Би всичките ми очаквания Хексът. Буквална визуализация е на описаното от Пратчет, и нещо повече, излъчва точно пратчетовски дух. А когато видях лепенката с овалното лого и надписа “Anthill Inside”, се смях като побъркан.

Като изключим евтината бутафория на Смърт, атмосферата и ефектите бяха съвсем на ниво. Не знам кой е правил глиганите на шейната на Дядо Прас, но бяха абсолютно реалистични. Пейзажи, замъци, картини, Домът на Смърт – всичко беше премислено и изпипано до степен да не забележа от първо гледане никакви издънки.

Накратко, филмът определено си струва. Ако сте почитатели на Пратчет, гледайте го – няма да съжалите. А ако не сте – пак го гледайте, и ще му станете почитатели.

(Ако потърсите малко, можете да откриете и едно филмче, озаглавено: “The Whole Hog: The Making of Hogfather”. Познахте – това е филм как е правен филмът. Още не съм го гледал, но предполагам, че ще си струва.)

Най-сетне, и не на последно място: от този филм ще разберете защо Дядо Прас трябва да го има, и защо е толкова важно децата да са “социално инфантилни”, тоест да вярват в приказки. На Света на Диска, разбира се – но ако се замислите съвсем мъничко, и на нашия свят… А това разбиране си струва гледането на дори много и по-лоши филми.

Може би някой път ще напиша повече за това. Но засега – весела Коледа! И дано Дядо Мраз ви донесе “Дядо Прас”! 🙂

Една млада дама очаква син. Трудно е да се каже кога точно, естествено, но най-вероятно някъде през нощта на 24 срещу 25. Интересното в картинката е, че тя никога не е била докосвана от мъж.

Дали ще има овчари, влъхви и ярка звезда над дома й – не е ясно. Логично би било да са в свръхколичество. Защото тя всъщност очаква повече от един син – тоест, неофициалният рекорд в дисциплината “девствено раждане”, установен преди доста години, вероятно ще бъде счупен.

Щастливата (надявам се) майка се казва Флора. Домът й е в град Честър, Великобритания.

В зоологическата градина. Флора е комодски варан – вид гущер. 🙂

—

Новината без никакво съмнение и сте я чели, и ще я четете до скъсване из медиите. Специално й отделих толкова място, защото е единствената коледна новина, която не ме настъпи по мазола “Джингъл белс”.

Не зная за вас, но на мен от доста години вече ми се повръща покрай Коледите. Още месец преди тях вече е байгън да ти стане от белобради дядовци, отегчени Снежанки, досадни коледно-напудрени реклами по телевизията, радиото, пощата, Интернет, тока и водопровода. Да те е страх да включиш ютията. И да погледнеш в тоалетната чиния, преди да пуснеш водата…

По-зле оттук е сигурно само в САЩ. Наскоро четох някакво допитване до американски дечица с въпроса “Какво е любов”. На повече от половината отговорите се въртяха около Исус Христос – банални и шаблонни, все едно ти отговаря повреден дисплей за реклама на еди-коя си църква / секта. (Отговорите на останалите бяха точно по детски свежи, мъдри и истински.) Дали това няма някаква връзка с факта, че повече от половината американци вярват, че Господ е създал света преди шест хиляди години? Било от едната, било от другата страна на причинно-следственото равновесие, а най-вероятно и от двете?

Не знам. Но и тук коледната преекспонация направо трови живота. Пак за американците съм чувал, че много обичат да прекарват (ако могат да си го позволят) Коледата някъде далече в планината, в къщичка без телевизия, Интернет, по възможност дори без ток. Нямам нито капка съмнение защо го обичат толкова. И аз съм на път да го заобичам, пък те са по-напред…

Така че съветвам всеки – ако може да си го позволи, да си изкара Коледата някъде високо в планината. По възможност с приятели, които имат неговото ниво на поносимост към коледно облъчване. Ще си спести поне малко от натравянето, което останалите в градовете ще трябва да понесем.

И, все пак, да раздаде на приятелите си подаръци. А ако е с дете – да му разкаже как Дядо Коледа идва през комина, и ги оставя. Защото не бива заради прекаляването на Илия да намразваме Свети Илия. И защото ни носи досада и отвращение прекаляването, а не приказката. То я убива по-качествено, отколкото дори премълчаването й.

А приказката е красива, и трябва да я има.

– Леминги отпред!

– Спокойно, Милко, не съм сляп…

– Бе аз да си кажа… Добре, разчисти се. Давай… Внимателно – отзад изтребител!… Добре, браво… Тоя едрия тапир отдясно ако те люсне сега…

– Човече божи, моля те, остави ме на мира!…

Милко е стар геймър. И непоправим подсказвач. Поне веднъж са го били заради подсказване на шах – нищо не е възприел. И в момента активно… пречи.

– Тук често има хиени… Ей ги, зад танка!… А, споко, хванали са си плячка… Внимавай за развалината отпред, да не стане гаф… И за пътеката също, да се не зададе някой киликандзер по нея… Добре, тая беше празна, ама на другата са чести… Оп-пааа! Уф, на косъм беше.

– Никакъв проблем нямах, не се впрягай.

– Не ми се прави на печен. Имаш ли още достатъчно сини точки?

– Имам, не се бой, не си ги давам лесно.

– Шит! Е сега ни сгащиха! Давай назад! Назад, доде не са ни блокирали и отзад… Добре. Внимавай за онова малкото, да не стане мяу…

– Бе спокойно бе, човек. Ръсиш емоции, все едно наистина животът ти е на косъм.

– Сори, брат, такъв съм си… Внимавай! Камикадзе вляво на пътеката!… Добре. Внимавай сега за тоя отзад, че е много боен нещо… Кво го пазиш тоя разногледия бе! Измуай му един по дистрибутора! По-корав си, нищо няма да ти стане…

– Ех, Милко, Милко…

– Оръдие ти трябва, брат. Само оръдие ги оправя тия. Земи си едно, да видиш колко хубав е живота. И хиените даже няма да смеят да те пипнат… Трап отпред!… Уф!… Читави ли сме?

– Никакъв проблем. Ще доживеем до края. – Речникът му започва да заразява и мен.

– Ако не гледаш по-внимателно, не е ясно… Внимавай за оная жаба до дървото. Внимавай ти казах!… Я! Скивай там оня дзвер!

– Аха. Бива си го.

– Пак леминги… Писна ми!… Не, не оттам, хиените моментално ще те сгащят. Чакай сега, и дебни пролука… Атака!…

Такъв си е Милко. Непоправим. И не знам дали на моменти не е по-адекватен като светоглед от мен.

(За който не е разбрал какво сме правили: минавахме с кола през центъра на София.)

В сряда бях на събрание на фондация “Фантастика”. В дневния му ред имаше само една точка.

– Времето минава, и информацията за българската фантастика се изгубва безвъзвратно – каза Георги Недялков, един от най-дългогодишните фенове. – Не можем ли някак да издадем пак цялата българска фантастика, излизала някога? Евентуално да направим и някаква енциклопедия за нея? Няма значение кой ще печели от това, нашата печалба е страстта ни.

Отговорът беше мълчание, и оклюмали физиономии. Всеки знае колко би бил щастлив, ако това имаше как да стане. И всеки знае, че да, той с удоволствие ще напише каквото може за енциклопедията, ще помага с каквото му е по силите. Но кой ще координира цялата работа? Кой ще организира и финансира отпечатването на енциклопедията, ще осигури разпространението й, и т.н.? Кой ще направи същото за всички български фантастични произведения, като към това се прибави и откупуването на правата им?

И, най-важното, кой ще разкупи всичко това, и ще го чете, и ще му се радва? Все пак в България са написани стотици, ако не и хиляди томове фантастика. А тук тези, които имат пари да си позволят да купуват книги, повечето не знаят да четат… Пък и дори да стане, всичко това вече е издавано, и се е изгубило. Няма ли да се изгуби пак?

– Защо да не е в електронен вариант? – имах нахалството да се обадя аз. – Цифровата информация е вечна. Книгите могат да се разкупуват, забравят, изгубват – цифровата информация лесно се съхранява и копира, лесно става достъпна през Интернет… А ако е под свободен лиценз, е и официално достъпна завинаги, и има изгода да се разпространява.

– Става! – ентусиазира се Георги. – Ще я разпространяване на ДВД-та, ще я пускаме през Интернет, ако има как! Каквото ще да е, ама да стане!

В момента, в който каза “ДВД-та”, внезапно ме хлопна по главата идеята. Сигурно съм бил здравата отнесен, за да не ми дойде по-рано. Две-три минути обмислях въможностите и подробностите. След това пак се намесих:

– Защо да не го направим на уики? Нещо като Уикипедия, само че за българска фантастика. Така ще можем да допринасяме не само ние, но и всички фенове в страната. Ще е постоянно достъпна през Интернет. Ще може да се издава и на ДВД-та, и да се печати на книги, ако трябва. Като начало ще е само енциклопедия, за да не бъде залято със събраните съчинения на съвременни графомани – но като се стабилизират нещата, може да започнем да приемаме и произведения. Пък после… ще видим. 🙂

– А уики откъде? – попита Генерала. – Можеш ли да направиш? И да го сложиш някъде в нета?

– Разбира се! – махнах с ръка, все едно цял живот съм инсталирал уикита. – Оттук се прибирам в офиса, и до два часа е готово. Хайде, да не е днес, да е утре, за всеки случай. До два дни да е, ако нещо ме похлупи. Но ще го имате.

Разделихме се с готов план за действие, и се запътих към офиса с готовност за велики дела.

Кристоф Ламетър казва: “Не ме питайте поддържа ли Дебиан това или онова. Дебиан поддържа всичко!” Никога не бях поглеждал дали всъщност поддържа MediaWiki, но мъдростта на Ламетър не ме подведе. След само няколко минути вече имах инсталиран софтуера, а след половин час внимателно инициализиране и настройване вече имах готово уики.

Празно като летяща чиния над България. Нито една страничка за каквото и да било, дори началната тепърва трябва да се създаде. Нито едно шаблонче за редактиране, обозначаване, подпомагане… Никакви описания за правила. Никакви уроци как се борави с уики. НИЩО. Бях готов за това да строя къща от нулата – но не се бях сетил, че вместо от греди, пирони, тухли и прозорци ще трябва да тръгна от неотсечена гора, глинени залежи някъде си, желязна руда другаде си и пясък, който може да бъде стопен…

И какво, проектът да мре ли? Може да съм разсеян, но не се предавам лесно. Отворих страниците на добре уредената и преведена българска Уикипедия. И тя под GFDL, и бъдещата БГ-Фантастика. За copy&paste – готовииии!

Разбира се, не стана само с copy&paste – всички страници трябваше да се преработят. Като начало, “Уикипедия” да се смени с “БГ-Фантастика”. Правилата също са попренаписани, и някои страници са направени специализирани за тук. Много отделни дискусионни страници и процедури са посъкратени – не се очаква да стигнем обема и броя редактори на Уикипедия, няма смисъл като видим, че подковават вола, да вдигаме крак. Всичко вътре е вили на могили, висящи връзки, неотредактирано като за тук съдържание, каквито щете проблеми – но поне вече е нещо, на базата на което може да се прави нещо.

(Като тарикат, смених “Уикипедия” със {{SITENAME}}, за да улесня малко нещата. В пренасочващите страници не работи, там се наложи да набия “БГ-Фантастика” буквално. След като донякъде попривърших работата, експортнах така получената база като SQL файл – ако някоя бедна душа тепърва ще прави подобно уики, и има нужда от готови учебни и инструкционни страници, да се обажда. Вместо за четири дни здрава работа, ще се справи за един.)

Преди малко нанесох последните корекции… за които имах търпението и силите. Обявих нещото за достатъчно добро като за пред непретенциозна публика. Все още няма въведен нито един автор, произведение, издание или каквото и да било – но поне има основа, на която да се работи. Заповядайте!

Ако не знаете с какво да започнете – Уикипедия вече има немалко статии за български фантасти. Спокойно можете просто да пренесете някоя статия оттам.

Сигурно обаче си задавате въпроса – за какво е нужно това уики, след като има Уикипедия? Излишно дублиране на информация… Причини за отделността обаче има, и не са малко.

Уикипедия си поставя за цел да събере цялото човешко познание. Нашата цел е много по-ограничена – да създадем енциклопедия на българската фантастика. Това поражда разлики в подхода, организацията и допустимото съдържание.

Ако някой желае да търси в Уикипедия само българската фантастика, ще трябва да я открива сред всичко друго. Добрата организираност би улеснила това, но дори ако е идеална (което е невъзможно), пак ще има съвпадащи имена и т.н. Работата със специализирана база, която съдържа само нужната област на знанието, е по-лесна.

Също, категориите, списъците и другите средства за организиране на страници тук ще са основните, докато в Уикипедия ще са малка част от всички, дълбоко из системата. Това също улеснява работата.

Една специализирана енциклопедия може (и е добре) да си позволи най-големи подробности по темата си. В Уикипедия тези подробности биха били “fancruft”, тоест ще задръстват излишно системата. Неща, които са значими и нужни тук, в Уикипедия ще са незначими и ненужни.

Ако се наложи да се отдели само информацията за българската фантастика (например за издаване на енциклопедия на хартия, или за превод), в Уикипедия това би било почти невъзможно, докато тук е много лесно.

Уикипедия е посветена на това да бъде енциклопедия. Тук на някой по-напреднал етап може да започне приемане също на произведения, и/или на научни трудове, (Уикипедия също има подобни проекти – Уикикниги и т.н. – но тук сме по-близо до източниците и редакторите, и можем да сме по-гъвкави и да реагираме по-бързо на промени.)

С една дума – ако ви е интересно да помагате за бъдещата енциклопедия, бъдете добре дошли! 🙂

Добре. Споменах какво е мнението ми за новия закон. Разказах няколко истории на хора, които са били “доносници”. Но въпросът какво да правим сега, няма ли някаква полза от този закон, остава.

Вече казах – според мен този закон ще ни донесе само още от същото. Още прочистени досиета, още фабрикувани досиета. Докато има хора или организации, които имат изключителното право да цензурират и съхраняват тези архиви, в тях ще пише каквото тези хора искат, или за каквото им се плаща. Защото който владее настоящето, владее миналото – а който владее миналото, владее бъдещето (Джордж Оруел).

Можем ли да направим ние нещо срещу това?

Мисля, че да.

Да попречим на прочистването на досиета надали можем. Този закон е приет, мислен и проектиран не за да можем да го направим. А за да не можем, и да няма вратичка, през която да смогнем. За разлика от повечето други закони.

Нещо друго обаче не са могли да блокират, колкото и да са искали. Направили са всичко, което им е по силите, за да има как да произвеждат фалшифицирани досиета и за в бъдеще. Но там е останала дупка, която нямат как да запушат.

Стандартната процедура я знаем: станеш ли влиятелен, почват да те шантажират с досие. За да слушкаш и да изпълняваш. Не че няма как иначе, но това е удобен начин, който ти запушва устата. А има как да попречим на това. Ако се усетим навреме – а навремето е веднага щом законът влезе в сила.

Никой не бърза да напълни досиетата ни с компрометиращи измислици още докато сме неизвестни. Трябва да изфабрикува осем милиона досиета, това не е по силите на никоя тайна служба. Фабрикуват се досиета само на малкото влиятелни. Вече влиятелни. А влиятелността си има начало. Повечето още не сме стигнали до него. Съответно, досиетата ни са чисти.

Затова, съветът ми е: ако смятате някога да станете нещо повече от продавач на сергия, отидете и намерете начин да разкриете досието си още сега. Докато в него не са се появили неща, които ще ви е интересно да научите, но не и приятно. Или, дори да ги има – докато не са станали повече и по-страшни. Винаги има как още. Някой трябва да е предал еди-кого си, нали? Пък не върви да е този, дето слушка и изпълнява. Трябва да се намери кой друг да е бил.

Веднъж разкрито и оповестено, досието ви няма как да бъде променено. Ако през 2007 г. никога не сте били агенти на ДС, е малко вероятно през 2010 да се окаже, че през 1990 г. сте били. Или ако в него има десет доноса накръст, от периода на младежката ви глупост, е малко вероятно след пет или десет години те внезапно да са станали сто. И да са все срещу популярни и обичани, или пък злопаметни и отмъстителни хора с ресурси.

Дори ако сте имали нещастието да попаднете в списъците, не се колебайте. Направите ли го сами, поискате ли искрена прошка, ще ви разберат, ще ви простят и ще ви приемат. Да го направите сами, без никой да ви кара, е начинът да кажете на другите, че сте надмогнали това, което ви е вкарало в тези списъци – каквото и да е то. Начинът да спечелите отново доверието им.

Как точно ще стане – още не знам. Не съм прочел закона; надявам се някой с юридическа грамотност да съобщи как това може да бъде направено максимално лесно. Засега ми хрумва възможността да си извадите журналистическа карта, и да поискате (сами или чрез познат) досието ви да бъде обявено: журналистите подлежат на тази процедура. Може би има и по-лесни начини. Дано има – ще ми е по-лесно, когато го направя.

Сега, в настоящето е, когато можете да се преборите за миналото си. За да е ваше бъдещето ви.

Вече разказах два случая на “доносници”, които не са това, което си представяме. Ще разкажа и трети. Сигурно има и още – толкова зная.

3. Инженер Петрова

Петрова работи в научен институт. Официално – граждански, или по-точно полу-граждански. Реално – с много разработки във военни области, някои от тях наистина на най-добро световно ниво.

Всичко, което Петрова е постигнала в живота си, е постигнала сама. Сама отглежда дъщеря си, бори се с несгодите, и успява да насмогва на повечето. Колегите й я ценят и уважават, от година вече се шушука, че ще стане заместник-отдел – и никой не смята, че е незаслужено… Един ден обаче, докато се връща от обяд, тя е любезно поканена от един от началниците си по “военна” линия:

– Би ли заповядала в кабинета ми? Едни другари искат да разговарят с теб.

Петрова не е глупава – забелязва, че началникът нещо не се чувства комфортно. “Другарите” са млади момчета, но само едно тяхно кимване моментално изпраща важния шеф да си намери спешно работа другаде. Вече е здравата наплашена, когато един от тях се усмихва приятелски:

– Здравейте, ние работим в контраразузнаването. Бихте ли се съгласили да ни изслушате?

Тя кимва. Има ли избор?

– От повече от година забелязваме, че технологии, разработвани тук, изтичат в полза на западни държави. По този начин изгубихме ключови в областта технологии… Непрекъснато се опитваме да разберем кой може да ги изнася, но той очевидно е хитър, или добре обучен – доскоро нямахме никаква идея кой от всички може да бъде… Съвсем случайно наскоро открихме, че няма как да сте вие – изнесена е технология, до която не сте имали абсолютно никаква възможност за достъп. И сега сте единственият човек в института, на когото можем да вярваме. По-ценни сте за нас дори от директора – за него още няма как да сме сигурни…

Вълна на облекчение залива привиканата. Значи не я чака нищо лошо!

– Спешно е необходимо да разкрием човека, който ни предава. Вече от година институтът ни все едно работи за САЩ… Бихте ли ни помогнали? Въпрос на патриотизъм е!

Петрова не е първа любителка на комунизма, но ако не може да й се отрече нещо, това е патриотизмът. И двамата й дядовци са загинали по фронтовете, за да пазят България, и гордостта с подвига им е традиция в семейството й. Гордост и патриотизъм, на които е възпитана тя, и на които възпитава и детето си.

– Да ви помогна, но как? Аз не разбирам нищо от шпионства, такива работи…

– Просто е. Наблюдавайте и ни докладвайте абсолютно всичко за колегите си. Къде ходят, какво правят, за какво говорят. Опитвайте се да запомняте и предавате точно всяка една тяхна дума – напълно е възможно предателите да са няколко, и да си предават сведенията, кодирани като обикновени разговори. Много са умели, повярвайте ни…

Първите два-три месеца Петрова наистина се старае здравата. Във всеки колега тя вижда потенциалния предател, и следи дали при обяд в стола не си правят жестове с вилиците… Малко по малко обаче “натрупва опит” в наблюдението, и започва едно по едно да отсява най-очевидно безобидните неща. С времето рапортите й (служителите от контраразузнаването ги наричат така) стават все по-постни.

Един ден единият от тях я привиква наново. С приятелски, но категоричен тон изисква от нея да дава повече материал. С по-големи подробности.

– Ама няма ли вече скоро да го хванете? – интересува се Петрова, повярвала напълно на обяснението им. – Всеки ден изписвам по пет листа за вас, толкова нещо знаете вече… И за какво ви е коя с кого преспала, и кой какви грижи си имал с децата?

– За какво ни е оставете на нас. Ние си знаем работата – отвръща служителят. И в усмивката му се мярва ирония – ирония, която сепва Петрова.

Тази нощ Петрова мисли дълго, и се старае да отпъди подозренията, че всъщност… всъщност… Не може да е каквото подозира. Социализмът може да си има изкривяванията, но е светла идея, ето Горбачов в Съюза вече я оправя, и у нас ще се оправи. Пък и българи хора са, не може да са я излъгали така…

Подозрението обаче се е промъкнало. “Рапортите” стават все по-сухи и бедни, а срещите със “служителя” зачестяват. Петрова малко по малко разбира, че няма грешка, че наистина са я натоварили с нещо, дето няма нищо общо с шпионажи и предателства…

Един ден внезапно целият институт е спрял да работи. Всички са се спотаили из стаите, под радиотата, и слушат речта на Петър Младенов. За Петрова внезапно октомври се превръща в пролет. Първата й мисъл е: “Свърши! Сега вече няма да продължава. Отървах се!”

Напразно. Когато за следващата седмица не праща нито един донос, “служителят” идва на посещение в работата й. Разговорът започва отначало меко, но скоро става бурен. Истината и от двете страни е казана в очите – от страна на ченгето с не много възпитани думи. Петрова не издържа и избухва:

– Да се махаш! Повече никога няма да направя нищо за вас! Измамихте ме, но повече няма! Няма! Нещата се смениха, нищо не можете да ми направите вече!

– Има, и още как – ухилва се събеседникът й. – Искаш ли да разлепим доносите ти в училището, където учи дъщеря ти? Да им се порадват съучениците й, да знаят каква майка си има…

Сигурно този шантаж е успявал да огъне немалко други хора. Под кой ли номер го водят в ръководствата си?… Развълнуваната Петрова обаче се сеща, че е внучка на поборници, загинали за свобода. И мисълта, че я заплашват с детето й, прелива. Плесницата буквално събаря “служителя” от стола на пода.

– Посмееш ли само да докоснеш детето ми, ще отида в училището им. Ще говоря с учителите, ще събера всички деца, и пред всички ще разкажа какво представлявате. И кои сте. Къде работите, с какво се занимавате. Как с измама и изнудване карате хората да им помагат. Нека разкажат и на родителите си, да знаят къде и от кого да потърсят сметка за всичките си несгоди! От конкретни хора!

Онзи скача от пода. За момент като че ли се колебае дали да не я пребие. След това обаче страхът надделява – ами ако я ядоса още, и тя наистина вземе да разкаже кой е и къде работи на всички, които той е тровил и газил? Хиените налитат само на по-слаби жертви. Срещнат ли сериозен противник, няма страх, равен на техния. Най-страшният ужас на този сорт измет е да ги премерят с техния аршин, да бъдат те слабите. Защото зад “силата” им е скрита слабостта на отрепките, вътрешната скапаност на отпадъците.

Петрова също трепери следващите няколко месеца. След това научава, че много досиета са били унищожени, и се надява нейното да е сред тях. Когато обаче вижда какво става, бързо разбира – унищожени са досиета на хора като нейния вербовчик, а нейното сигурно е запазено непокътнато…

Две години след промените, Петрова събира сили и една вечер разказва всичко на дъщеря си. Изплаква го, като пред изповедник. Тринайсетгодишното дете се оказва достойно за майка си – подкрепя я напълно, непоколебимо… По-късно Петрова научава, че дъщеря й е разказала на приятелите си в училище нещата, и е заявила, че се гордее с майка си, и че не би я осъдила за нищо на света…

Да, в системата е имало немалко хора, които са топели и съсипвали животи само заради мъничко облаги или пари, или кариера, без да са били изнудени или измамени. А е имало и немалко, които са топели за власт, за отмъщения, или дори за черно удоволствие. Всички те трябва да получат заслуженото. Дори сега, след толкова години. За да знаят бъдещите боклуци, че престъплението никога не остава ненаказано, че посегнат ли, възмездие ще има – може би късно, но ще има.

Защото боклуци има във всяко общество. Така е устроен човешкият род – има ги, някакъв процент. Мъдри учители и психотерапевти може би могат да помогнат колкото се може повече деца да израснат като достойни, силни и свободни хора – но винаги ще има някакъв остатък. Въпросът е как този остатък, тази утайка да не получават възможност да вредят на свестните хора. Да стоят в канавката на живота, и да не смеят да показват глава от нея. Там им е мястото.

Това се постига чрез обществената система и уредба. Дали боклуците ще си стоят в канавката зависи от как е уредено обществото. Не, не ми говорете за социализъм и комунизъм. Напоследък достатъчно се убедих, че и службите на “демократичните” държави не се гнусят от подобни похвати. Значи и в Дания има достатъчно гнило…

А дали там има нещо гнило, ме интересува малко. Интересува ме дали го няма тук, при нас. Задавам отговор, нали?… А защо го има?

Кой от нас позволи то да се случи наново?

Пак задавам отговор. Всички, които не попречиха, естествено. (Боя се, че и аз в това число – не смея да кажа, че съм направил всичко докрай по силите ми, за да попреча.)

Има и още нещо за казване, за тези, които се напънаха да издържат дотук. Те заслужават малко награда. Но ще е в следващия запис.