Спорът дали по-бруталните техники на разпит са оправдани при определени условия, и трябва да бъдат узаконени, не е откакто САЩ започнаха да задържат пленници в Гуантанамо, и откакто започнаха да ги пращат в трети държави, където мъченията при разпит са легални. От много по-отдавна е.
И аз неведнъж съм обмислял аргументите на двете страни. Изглеждат сериозни. Но колкото по-внимателно ги обмислям, толкова повече аргументите на едната страна – на противниците на разпитите чрез измъчване – натежават. Докато не достигнат до пълно убеждаване, поне за мен.
Винаги ме е сепвал въпросът: “Ако някъде има поставена бомба със закъснител, и единствено мъченията могат да накарат пленен терорист да каже къде е, не е ли редно да е легално измъчването му? В името на спасяването на живота на хора!”. Спасяването на живота на хора оправдава много неща… Но мисля, че вече спокойно мога да отговоря – не, не бива да е легално. Колкото и странно да звучи, не е оправдано.
Мъченията са различно ефективни при различните хора. При голям процент дори само заплахата с по-сериозно мъчение може да ги накара да “признаят” всичко на света, особено ако им обещаят човешко третиране после. Включително при наглед много корави хора – почти всеки си има слабо място… Някои хора пък са изключително издръжливи на мъчения, и изобретателни в лъжите си. Този спектър прави мъченията един от най-недостоверните източници на истина за нещата. А недостоверността на информацията може да коства живота на хора точно така ефективно, както и липсата на информация.
Също, колко често се случва в реалния живот някъде да има заложена бомба, която ще избухне, но да не се знае къде е? И плюс това да имаме пленен терорист, който знае нужните ни детайли? Аз например не се сещам за подобен случай в историята на България; дори да съм пропуснал, надали ще са много. А с (далеч не толкова) изключителни и редки примери можем да оправдаем:
– бруталното следене на всеки гражданин, обиските без прокурорска заповед и пр. (ще бъдат разкривани повече престъпления)
– лишаването от право на адвокатска защита, и всъщност изобщо от право на съд (престъпниците ще избягват наказанието много по-трудно)
– геноцидът при война (“милите” дечица на врага и днес ни следят, а пораснат ли малко, и ще ни избиват), или дори без повод, за в случай че някой ни стане някога враг (ами ако вземе да стане война? да чакаме те да ни избият, че тогава ли?)
Затова и изключителните случаи не могат да са основа за законодателни решения – дори ако са очевадно полезни. Защото веднъж на столетие може да са от полза, но всеки ден и минута са от вреда.
После, в името на какво оправдаваме измъчванията? На това да спасим хора от страдания и смърт. А държава, която измъчва заподозрените, не стоварва ли именно страдания и смърт върху в огромния си процент невинни хора? Разрешим ли мъченията, увеличаваме донякъде шанса си да спасим някого, в много рядък случай – но превръщаме държавата си в ежедневен престъпник, който всеки момент може напълно да нападне, измъчва или дори убие лично нас.
(Пример: соц-България, в която мъчението на заподозрени беше реалност, ако и съмнително законно. Спасило ли ни е то от лоши неща? Безспорно да – беше студена война, имаше си и шпионаж, и саботажи, и какво ли не още. Но какъв е процентът на предотвратените злини, и вредата от тях, в сравнение с този на невинните измъчвани, затваряни, разстрелвани по граници и къде ли не…? Има ли съмнение, че най-страшният враг на българина, много пъти по-страшен от всички останали заедно, тогава беше държавата ни? Искаме ли пак да живеем в такава държава?)
“Ами ако опасността е за живота на твоето дете? И тогава ли ще си такъв хуманист?”
Това е най-страшният въпрос. Да, в такава ситуация, ако нямам друг избор, сигурно бих измъчвал пленения терорист… Но в нея, ако нямам друг избор, без колебание бих и откраднал кола. Бих ударил и зашеметил полицай, който се опита да ме спре. Бих влязъл с взлом в къща, и бих я обрал. Вероятно бих наранил не твърде тежко човек… Тези неща трябва ли да бъдат също узаконени? Дали не е много по-логично, и редно, и справедливо да бъдат оставени извън закона, а пък съдът, който ще ме съди после, да реши – е ли ситуацията ми смекчаващо вината обстоятелство?
Количествената преценка НЕ може да оправдава действия. Представете си болница, в която деца очакват трансплантация, но органите не достигат. А някъде има едно най-обикновено, здраво дете, чиито органи могат да спасят 5 (10, 20…) деца, които иначе ще умрат до няколко дни. Да узаконим ли убийството на едно дете, след като ще спаси живота на повече?
(Въпросът не е хипотетичен! С въвеждането на масово събиране на биометрични данни, ДНК информация и прочее, откриването на подходящи органови донори скоро ще е въпрос на едносекундна заявка в база данни. И принципът “голямото добро оправдава малкото зло” отваря такава кутия на Пандора, че…)
Често чуваме изрази като “престъпниците може да са зли, но държавата няма право да бъде”. Сумирани, те казват едно – държавата, ако не е престъпна, е длъжна да спазва морален императив. А моралният императив е не абстрактна хуманистична концепция. Той е реално практическо следствие от изброените по-горе и други подобни неща. И който не го спазва, лекува хремата с чума.
А последствията са както за него и за подкрепилите го, така и за всички, които просто не са го спрели. Без значение защо.