Grigor Gatchev - A Weblog

Спорът дали по-бруталните техники на разпит са оправдани при определени условия, и трябва да бъдат узаконени, не е откакто САЩ започнаха да задържат пленници в Гуантанамо, и откакто започнаха да ги пращат в трети държави, където мъченията при разпит са легални. От много по-отдавна е.

И аз неведнъж съм обмислял аргументите на двете страни. Изглеждат сериозни. Но колкото по-внимателно ги обмислям, толкова повече аргументите на едната страна – на противниците на разпитите чрез измъчване – натежават. Докато не достигнат до пълно убеждаване, поне за мен.

Винаги ме е сепвал въпросът: “Ако някъде има поставена бомба със закъснител, и единствено мъченията могат да накарат пленен терорист да каже къде е, не е ли редно да е легално измъчването му? В името на спасяването на живота на хора!”. Спасяването на живота на хора оправдава много неща… Но мисля, че вече спокойно мога да отговоря – не, не бива да е легално. Колкото и странно да звучи, не е оправдано.

Мъченията са различно ефективни при различните хора. При голям процент дори само заплахата с по-сериозно мъчение може да ги накара да “признаят” всичко на света, особено ако им обещаят човешко третиране после. Включително при наглед много корави хора – почти всеки си има слабо място… Някои хора пък са изключително издръжливи на мъчения, и изобретателни в лъжите си. Този спектър прави мъченията един от най-недостоверните източници на истина за нещата. А недостоверността на информацията може да коства живота на хора точно така ефективно, както и липсата на информация.

Също, колко често се случва в реалния живот някъде да има заложена бомба, която ще избухне, но да не се знае къде е? И плюс това да имаме пленен терорист, който знае нужните ни детайли? Аз например не се сещам за подобен случай в историята на България; дори да съм пропуснал, надали ще са много. А с (далеч не толкова) изключителни и редки примери можем да оправдаем:

– бруталното следене на всеки гражданин, обиските без прокурорска заповед и пр. (ще бъдат разкривани повече престъпления)
– лишаването от право на адвокатска защита, и всъщност изобщо от право на съд (престъпниците ще избягват наказанието много по-трудно)
– геноцидът при война (“милите” дечица на врага и днес ни следят, а пораснат ли малко, и ще ни избиват), или дори без повод, за в случай че някой ни стане някога враг (ами ако вземе да стане война? да чакаме те да ни избият, че тогава ли?)

Затова и изключителните случаи не могат да са основа за законодателни решения – дори ако са очевадно полезни. Защото веднъж на столетие може да са от полза, но всеки ден и минута са от вреда.

После, в името на какво оправдаваме измъчванията? На това да спасим хора от страдания и смърт. А държава, която измъчва заподозрените, не стоварва ли именно страдания и смърт върху в огромния си процент невинни хора? Разрешим ли мъченията, увеличаваме донякъде шанса си да спасим някого, в много рядък случай – но превръщаме държавата си в ежедневен престъпник, който всеки момент може напълно да нападне, измъчва или дори убие лично нас.

(Пример: соц-България, в която мъчението на заподозрени беше реалност, ако и съмнително законно. Спасило ли ни е то от лоши неща? Безспорно да – беше студена война, имаше си и шпионаж, и саботажи, и какво ли не още. Но какъв е процентът на предотвратените злини, и вредата от тях, в сравнение с този на невинните измъчвани, затваряни, разстрелвани по граници и къде ли не…? Има ли съмнение, че най-страшният враг на българина, много пъти по-страшен от всички останали заедно, тогава беше държавата ни? Искаме ли пак да живеем в такава държава?)

“Ами ако опасността е за живота на твоето дете? И тогава ли ще си такъв хуманист?”

Това е най-страшният въпрос. Да, в такава ситуация, ако нямам друг избор, сигурно бих измъчвал пленения терорист… Но в нея, ако нямам друг избор, без колебание бих и откраднал кола. Бих ударил и зашеметил полицай, който се опита да ме спре. Бих влязъл с взлом в къща, и бих я обрал. Вероятно бих наранил не твърде тежко човек… Тези неща трябва ли да бъдат също узаконени? Дали не е много по-логично, и редно, и справедливо да бъдат оставени извън закона, а пък съдът, който ще ме съди после, да реши – е ли ситуацията ми смекчаващо вината обстоятелство?

Количествената преценка НЕ може да оправдава действия. Представете си болница, в която деца очакват трансплантация, но органите не достигат. А някъде има едно най-обикновено, здраво дете, чиито органи могат да спасят 5 (10, 20…) деца, които иначе ще умрат до няколко дни. Да узаконим ли убийството на едно дете, след като ще спаси живота на повече?

(Въпросът не е хипотетичен! С въвеждането на масово събиране на биометрични данни, ДНК информация и прочее, откриването на подходящи органови донори скоро ще е въпрос на едносекундна заявка в база данни. И принципът “голямото добро оправдава малкото зло” отваря такава кутия на Пандора, че…)

Често чуваме изрази като “престъпниците може да са зли, но държавата няма право да бъде”. Сумирани, те казват едно – държавата, ако не е престъпна, е длъжна да спазва морален императив. А моралният императив е не абстрактна хуманистична концепция. Той е реално практическо следствие от изброените по-горе и други подобни неща. И който не го спазва, лекува хремата с чума.

А последствията са както за него и за подкрепилите го, така и за всички, които просто не са го спрели. Без значение защо.

Днес в магазин за компютърни части попаднах на интересен продавач. Младо момче, с очевидно блестящи познания по материята, и с тонове пламтящо желание да услужи и помогне колкото се може по-добре. И не само това – да ти каже добра дума, да услужи с нещо, да те улесни с нещо (в рязък контраст с вкиснатото ми от невралгията настроение). Направо мечтата на купувача…

Освен в едно отношение.

Цитирам част от разговора ни:

– Ще искам дънна платка Asus P5KPL, ако обичате.
– Разбира се! А дали не бихте предпочели P5KPL-CM? Предлага същите отлични качества на още по-ниска цена!
– Не, благодаря, ще ми е нужна възможност да поставя повечко памет.
– Повече от 8 гигабайта? Възхищавам ви се. Сериозен човек сте.
– Всъщност, повече от 4. Модулите по 4 гига на плочка още са скъпички. А и това е по-скоро в перспектива – ще почна с 4.
– С удоволствие ще ви предложа и избор от памети! Но ще трябва да ви предупредя – Windows XP няма да може да работи успешно с повече от 3 гигабайта памет. Дали 3 няма да са ви достатъчни?
– Благодаря, не смятам да инсталирам XP на машината.
– О, предпочитате Vista? Сериозен избор, и наистина има нужда от повечко памет. Но и при нея добре оползотворява над 3 гигабайта единствено 64-битовата версия – бих се осмелил да ви препоръчам нея.
– Благодаря, не смятам да инсталирам и Vista.
– О!… (Миг колебание.) Може би смятате да пробвате Линукс?
– Да.
– Навярно Убунту? Много е популярен напоследък, и е великолепна дистрибуция. Пробвал съм го – много ми хареса, препоръчвам го.
– Не, надали ще е Убунту.
– Тогава може би Федора? Или Сузе? Имам познати, които са ги изпробвали, и са много доволни.
– Надали ще са и те.
– Да ви препоръчам тогава Мандрива? Твърди се, че е най-полираният десктоп за Линукс, който съществува. Че е абсолютно равностоен на Уиндоус във всяко отношение.
– Не, благодаря. Няма да е и Мандрива.
– А коя е вашата дистрибуция тогава? Виждам, че имате задълбочени познания – сигурно имате предпочитания?
– Дебиан.
– Дали сте си избрали версия? Говори се, че напоследък unstable е в отлично състояние, достатъчно за дори сериозна бизнес-работа. Плюс това, Дебиан традиционно е изключително стабилен…
– Ще правя сървър, така че сигурно ще е stable.
– Сървър? Възхищавам ви се. Към момента stable май беше etch? Чувал съм добри неща за него…
– От към месец вече е lenny. И ако не побързаме, сигурно докато си тръгна с покупката, вече ще е squeeze…

(Пояснение за не-маниаците: squeeze е бъдещата стабилна версия, която се очаква да стане готова след година и половина до две години…)

🙂

Слушам днес по радиото реклама.

Обявяват промоция. Ако си купиш “Мицубиши Паджеро”, ти подаряват “Мицубиши Колт”.

Викам си – ще изчакам засега.

Докато не почнат като си купиш “Колт”, да ти подаряват “Паджеро”…

😀

И преди съм писал за опитите на някои Интернет провайдери клиентът да бъде издояван, без да получи срещу това нищо в повече. Като капак на всичко, въпросната лакомия често се прикрива под фразата “ние предлагаме Интернет като услуга”.

Формално погледнато, Интернет доставката наистина е услуга, точно както е услуга водоснабдяването или кабелната телевизия. Въпросът обаче е в друго.

Разходите на един Интернет провайдер зависят от това колко трафик му прави един клиент, но по никакъв начин не и от това на колко компютри клиентът разпределя получения Интернет. (Всъщност, излъгах. Зависят. Ако провайдерът инвестира в проследяване на броя на компютрите, които клиентите връзват, разходите му растат.) Тоест, хипотетичният ми провайдер не само се опитва да ми продава една и съща услуга по-скъпо, ако е по-удобна за мен (но еднаква като разход за него), но и инвестира в качване на нейната себестойност към него, за да подсигури това да ми взема по-скъпо за точно същото количество услуга. WTF?!

Представете си, че си купувате домати на Женски пазар. А продавачът ви казва: “Ако ще си ги ядеш сам – левче килото. Ако ще ги ядеш със семейството си – лев и петдесет. Да ги ядеш заедно с гости ти е забранено. И чрез купуването им даваш съгласие да те проследя у вас дали не ги ядеш тайно със семейството си, или и с гости…” Колко трябва да сте се надрусали, за да ви изглежда това нормално и приемливо?! И да сте съгласни да си купите доматите при тези условия? Или изобщо втори път да приближите на хвърлей разстояние до тази сергия?

Аз никога не съм успявал да се надрусам чак толкова, и не възнамерявам да го правя. Така че интересът ми към формулата “Интернет като услуга”, в смисъл “ако ще си го направиш по-удобен за теб, ми дължиш повече”, е нулев. Интересувам се от Интернет като стока. Сегашният ми провайдер, Online Direct, до момента не е прилагал кожодерска политика; ако я приложи, ще го разкарам на секундата, въпреки че иначе услугата му е чудесна. А ако не мога да открия наоколо провайдер, който да предлага нормално тарифиране, ще обсъдя идеята сам да започна провайдерски бизнес.

(И смятам не само да не ограничавам клиентите си като брой компютри, които връзват, но дори да не им налагам условие да не връзват и съседи, колкото и невероятно да звучи. Като клиентът ми върже и десет съседи, скоростта на връзката му ще спадне достатъчно, за да е готов да плати повече – има с кой да сподели разхода. Вярно е, аз така ще имам по-малка печалба на продаден мегабайт трафик, но какво от това? Човекът е станал реално поддистрибутор, изградил е инфраструктура и я подържа със собствени средства – нормално е да му продавам по цени на по-едро. Елементарни основи на търговията…)

Дали ми е проблем да дам пет лева повече за правото да включа втори компютър? Не, естествено. Но ако се съглася, значи разрешавам на провайдера да ми се меси в неща, които са си моя, а не негова работа. Утре той може да реши да ме дере и по още начини, примерно като ми блокира някои полезни портове, и би ми ги отпушил само срещу още заплащане. (Друг път ли? HomeLan, лека им пръст, го правеха.) А вдругиден може да реши да слушка трафика ми и да продава полезни мои информации на който ги плати, и да ме заплашва юридически, ако му държа сметка. Не е луд който яде чуждия зелник – луд е, който си му го дава. И ако видиш такъв луд, е грехота да не го съблечеш доголо. Безотговорно е да оставяш ценности в ръцете на този, който не ги цени.

Затова бих посъветвал всеки, който избира провайдер – поинтересувайте се от политиката на провайдера. И когато разписвате табличката с плюсовете и минусите на всеки провайдер наоколо, впишете похвата “повече компютри – повече пари” в графата за големите минуси. Защото който те дере неоснователно в едно отношение, със сигурност няма да спре дотам. А единственият, който може да го спре, си ти.

Наскоро имах удоволствието да чета дипломната работа на Спирития, и открих там този термин – неин превод на английската дума “coopetition”, хибрид от “cooperation” и “competition”, обозначаващ едновременното сътрудничество и конкуренция, които се наблюдават на пазара на свободния софтуер. Освен термина открих описание и на доста негови аспекти (което пък ме наведе и на някои идеи). С риск да наруша авторските права на Спири :-), ще ги изложа тук.

Същността на коопуренцията е простичка. Тъй като софтуерът е под свободен лиценз, добавките, направени от един от конкурентите, са достъпни за всички конкуренти, тоест, те са принудени от свободния лиценз да си сътрудничат. В същото време, за да получат предимство, конкурентите са принудени да иновират, и го правят. Оттук и комбинацията между двете. (Всъщност, коопуренция се наблюдава във всички или почти всички икономически браншове, но е най-силна и добре работеща именно при свободния софтуер.)

Между двата елемента на коопуренцията има великолепен баланс. Когато конкуренцията се засили твърде много, това води до много иновации, невъзприети от всеки, и някои от конкурентите започват да изостават. Тъй като усвояването на готови иновации е по-изгодно икономически от създаването на нови, те се съсредоточават върху него, и бързо настигат първенците – тоест, се засилва кооперацията. Тя пък довежда до сближаване на позициите и заличаване на разликите между конкурентите, и прави по-изгодно за тях да разработват иновации, и по този начин засилва конкуренцията. Балансът между двете тенденции е стабилен в почти целия диапазон на коопуренцията, и е много силен – дава отлични резултати дори в софтуерния бранш, където комодитизацията е една от най-силните, и процесът е ефективен и при по-висока степен на монополизация, отколкото повечето други естествени икономически регулатори.

На сървърите на фирмата ми има хостнати десетина уикита. Въпреки инсталирания SpamBlacklist, почти всичките са под постоянния удар на спамботовете – не минава ден в някое да не се провре бот, останал извън черния списък. А ако изключа разширението, спамовете се изсипват като порой.

От известно време насам си събирам спамове. Надраскал съм няколко скриптчета, които проверяват минаващите през сървърите ми е-майли, HTTP референции, блог-коментари, а вече и уики-страници. Каквото бъде разпознато като спам, влиза в база данни. Ако някой ден ми остане още малко време, ще донадраскам правене на статистика за IP-та, които пращат спам, за спамвертизирани URL-ове, за IP-та, които ги хостват, и може би за още неща. Статистиките… не знам. Може би ще са достъпни през уеб интерфейс на специален хост, или през API интерфейс за машинна обработка, или и двете. Пък после който иска да прави с тях каквото иска.

Проблемът тук е, че след като отнякъде влезе спам в мое уики, задължително блокирам IP-то, което го изпраща. И по този начин се лишавам от новите попълнения на спамвертизирани домейни, които иначе ботът би ми пращал услужливо, за да попълвам черните си списъци. Затова реших да направя едно специално уики, създадено само с една цел – да привлича спамботовете, и безропотно да приема продукцията им.

По същество, такова уики е вид honeypot. Идеята никак не е нова, нито като цяло, нито в уики-света. А проблемът с използването им е, че спамботовете ги намират сравнително бавно. Затова имам молба към колегите ми по блог – драснете по някой и друг линк към honeywiki.zavinagi.org. Така ще улесните спамботовете. И като резултат – и мен.

А като резултат от това – може би някой ден, пряко или косвено, и себе си. 🙂

Дълго време отпушвах запушени канали със суха натриева основа (някогашният “Каналин”, например, е точно това). От известно време насам обаче използвам нещо по-ефикасно – “Тубофло”.

Продава се из всякакви магазинчета за домашна химия и подобни, и струва около лев. Представлява пликче от фолио, малко по-голямо от длан. Два типа е: за топла и за студена вода. Това за студена по мои наблюдения е далеч по-доброто. Пликчето съдържа сухи синкави гранулки. Съставът им не е посочен.

При изсипване в канала се отделят сериозно количество дразнещи газове; преди употреба подсигурете отлична вентилация на мястото!

При употреба като начало подсигурете отлична вентилация – отделят се сериозно количество дразнещи газове. Пуснете малко вода в канала, и изчакайте, докато я поеме. След това срежете пликчето с ножица или нож (на ръка е много трудно да се скъса), и го изсипете в канала, като внимавате да не пипате съдържанието с ръце. След това бягайте по-надалеч, и изчакайте 15-20 минути. Накрая поемете дълбоко дъх, задръжте го, влезте и пуснете водата силно, за да промие канала. Може да се наложи да не влизате в помещението още известно време, докато се проветри добре.

Чудил съм се защо “Тубофло” прочиства по-добре от сухата натриева основа, а и защо реагира с каналните наслагвания толкова буйно. Предполагам, че гранулите съдържат значителен процент калиева основа. Тя е по-агресивна от натриевата (оттук по-буйната реакция, и вероятно по-пълното реагиране с наслагванията). Също, каналните “запушалки” се състоят в значителен процент от мазнини: основата ги елиминира, като реагира с тях, и се получават сапуни. Натриевите сапуни са по начало твърди, и се разтварят не толкова добре като калиевите, които са по начало течни. Оттук и по-доброто прочистване на канала.

🙂

“Честта и достойнството на индианеца се определят по силата и ловкостта му, и по броя на децата му, а най-много по броя на белезите, що носи. Тъй е, защото индианците са воини, и по белезите те съдят колко е воювал човекът: който няма много белези, или е още твърде млад, и чест ще завоюва тепърва, или е страхливец, който бяга от сраженията, и чест няма и не бива да има…”

(Из откъсната страница, с правопис от края на 19 или началото на 20 век, намерена близо до пункт за вторични суровини, и цитирана по памет.)

“Сатияграха” се нарича философията на Ганди, известна още като философия на ненасилието. На постигането на цели не с въоръжена борба, а с непротивене на злото чрез насилие.

Често бива критикувана заради привидната си безполезност – на думи, тя изисква да направиш каквото противникът иска от теб, без да му се противиш. Например през 1946 г. Ганди казва за евреите в нацистка Германия: “Трябвало е да се хвърлят отнякъде, или да се удавят в морето, за да не помагат на нацистите”. Резултатът е смях и възмущение, наглед напълно основателни.

И все пак, именно тази философия постигна нечуваното – изтръгна от британската корона перлата й, Индия, по ненасилствен начин. Писал съм неведнъж – единственият в човешката история, който може да бъде сравнен с Ганди, е вероятно Христос. Ако е съществувал реално… (Ако не вярвате на мен, повярвайте на името-синоним на гениалност: Айнщайн. Когато Ганди загива, без да е получил Нобелова награда за мир, Айнщайн казва: “Пропуснахме една възможност да документираме за идните поколения, че такъв човек е ходил по земята, в плът и кръв.”)

(И още нещо. Обратният път – насилието срещу злото – беше избран от евреите, които създадоха Израел. Резултатът е, че те вече 60 години водят война, която все по-очевидно не могат да спечелят, въпреки че противниците им са много по-слаби и по-зле въоръжени. И, което е по-страшното, че войната малко по малко скланя ума на средния израелец към идеята, че палестинците е най-добре да бъдат избити до крак – а това превръща жертвите на Холокоста в готови изпълнители на Холокост. Как мислите, какво ще стане, ако в Израел стане популярен политик, който открито пропагандира “окончателно решаване на арабския въпрос”? Дали няма да получи тиха, но масова подкрепа?…)

Защо става така? Защо обикновената логика ни подвежда? Къде е истината?

Част от истината е, че Ганди всъщност НЕ пропагандира безропотно подчинение – никак даже. Той казва, че ненасилието има цел – и тя е да не сътрудничиш на насилника. Ако е нужно, остави го да вземе от теб каквото иска – но не му помагай. (По-късно тази идея ще открие Солженицин, и ще я издигне в “Архипелагът Гулаг”.)

Нещо повече. Когато е възможно да действаш срещу противника си ненасилствено, не пропускай възможността да го направиш. Демонстрирай. Убеждавай околните, че така не бива, че това не трябва да се допуска, и че те могат да помогнат, ако се присъединят. Убеждавай противника си, че е сгрешил, че по този начин няма да стане по-богат или по-щастлив. Откажи да му се подчиняваш, дори ако ще те убие. Когато избираш, избирай старателно и умно. Всяко ненасилствено действие е позволено и желано.

И най-важното. Никой насилник не търпи съпротива, дори ненасилствена – той наказва за нея. Понякога ужасяващо. Точно тук е ключовият момент на сатияграха – ти трябва да приемеш наказанието. Да го изтърпиш в пълнотата му. И след това, ако наказанието не е било смърт, да продължиш да правиш каквото трябва, дори под заплаха от ново, по-страшно наказание. Дори ако то вече ще е смърт. Някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.

Приемането на наказанието е, което дава на философията на Ганди силата да победи империята. Никой, освен социопатите от кино-хорърите, не може да издържи дълго срещу хора, които няма да упражнят насилие срещу него, и се боят от смъртта, но няма да му сътрудничат пряко или косвено, дори под заплаха от смърт… В историята на освобождаването има случай, когато индийци преграждат с няколко редици пътя на британските военни. Командирите нареждат стрелба. Първите няколко редици индийци падат, останалите стоят – без никакво враждебно действие, но непоколебимо, и просто гледат британските войници в очите. И войниците отказват да стрелят, въпреки заплахите за военен съд и разстрел…

(В петък си направих мъничък експеримент. Бях на протест срещу уволняването на Тома Белев, директор на парк “Витоша”, който дълго сдържаше напъните за застрояване в резервата. Протестът беше неразрешен и нерегламентиран, и спешно свиканите полицаи не знаеха какво да правят. Още повече че блокирахме кръстовища в пиков час. Някои се държаха много разбрано и със симпатия, и ни помогнаха да постигнем целта си – максимум известност за протеста – с колкото се може по-малко вредене на движението. Имаше обаче и други, които просто не знаеха как да реагират в ситуацията.

Един от тях ми привлече вниманието. Току-що пристигнал, вероятно нахъсан при инструктирането, и изправен пред очевидно нарушителска ситуация (блокирано кръстовище). Тръгна и строго започна да събира лични документи на най-близките протестиращи. Щукна ми идеята, отидох и му се усмихнах:

– Добър ден. Ето ви и моята лична карта.

– А вие какъв сте? – Той ме изгледа учудено.

– Ами и аз подкрепям протеста.

Той помисли малко и я взе. Взе още една-две, погледна пак към мен, поколеба се секунда, и тръгна с картите към полицейския джип отстрани. Забави се там малко, после дойде при нас:

– Картите ви са в онзи джип отстрани. След митинга ще решим дали да ви ги дадем на място, или да ви караме в управлението.

– Не е нужно да ни карате – намеси се един момък, чиято карта също беше взета. – Просто ни кажете, ние сами ще дойдем.

Полицаят се обърка за момент. Беше млад, очевидно не глупав или злобар, но просто беше очаквал друго – вероятно съпротива, побои, нужда от арести. Трудно му беше да превключи мигновено, че нещата са абсолютно различни, и насилствена съпротива и заплаха просто няма.

– Ще дойдете ли? Иначе ще ви арестуваме.

– Че защо да не дойдем? – учуди се абсолютно искрено момъкът.

– Нямаме от какво да се боим. Приличаме ли на престъпници и обирджии? – намесих се и аз.

Полицаят ни изгледа, размисли за момент и се отдалечи. Минута-две по-късно мина и ни раздаде обратно документите. Сигурно са записали данните ни, но това не ме безпокои. Ненасилието беше победило. При нас беше дошъл човек, инструктиран да очаква и нахъсан да види престъпници, а видя хора, загрижени за природата – и си тръгна с това разбиране. Експериментът беше успял.

Апропо, тук е мястото и да се извиня на всички, на чието движение попречихме. Следяхме никъде да не запушваме за повече от пет-десет минути, но все пак е пречка. Мисля обаче, че да запазим Витоша от превръщане в куп бетон и “резиденции” си струва веднъж-два пъти да изчака човек 5 мин. Все пак планината е последният останал бял дроб на София, а най-голямото предимство на скъпата ни столица е, че тук виждаш какво дишаш. Който не вярва може да се качи на Витоша, докато още не е станала частен двор на поредния корупционер, и да погледне към града. И да се замисли как изглеждат дробовете му, и дробовете на децата ни.)

Ганди неведнъж е казвал, че насилието е за слабите – сатияграха е за силните, наистина силните хора. И само за тях: тези, които се боят от насилието, са всъщност твърде слаби дори за него, а за ненасилието ще са още по-слаби, и не бива да бъдат приемани. И че ако изборът ти е между страха и насилието, значи не си достатъчно силен за сатияграха, и е по-добре да избереш насилието, защото то все пак значи повече сила от страха. “Ако не чувствате, че ненасилието ви дава сила, много по-велика от всяко насилие, по-добре нямайте нищо общо с него и се върнете към оръжията”, са думите му.

Понякога може да струва много да приемеш наказанието за това, че се бориш за добро, и да го изтърпиш, но трябва. И трябва след това да имаш още достатъчно сили, за да продължиш, и да си готов и за още по-тежки наказания, които да посрещнеш по същия начин. Не всеки го може. Дори за най-силните е много трудно. Но тези, които го могат, са по-силни от палки, автомати и всяко оръжие. Те са истинските хора, пред които въоръжените разбират колко малко всъщност струват, и че оръжията им са не извор на сила, а самопризнание за слабост.

Истинската сила я дава приемането на наказанието, готовността да го изтърпиш, и след това да продължиш да се бориш, с ясното съзнание, че ще има ново, и по-жестоко наказание, и ще го приемеш по същия начин. Няма значение дали противникът ти е авторитарна или корумпирана държава, която се опитваш да оправиш, или каквото и да е друго. И да, има противници, които третират ненасилието като слабост, която трябва да се използва – за да го оценят, те може да имат нужда и от друг вид респектиране. Но същността на нещата, е че силата на човек се определя не по колко болка може да причини – тези, които най обичат да причиняват болка, често се превръщат в настъпено лайно, когато видят дебелия край. Определя се по колко болка може да изтърпи.

Същото, казано по друг начин: болката, която можеш да причиниш, е външна сила. Тя може много лесно да ти бъде отнета – две счупени ръце, и точка. Болката, която можеш да изтърпиш обаче, е вътрешна сила. Истинската Сила. Нея няма как да ти я отнемат, тя е винаги твоя и е с теб… Както би казал Йода, “нека Силата бъде с вас.”

“… Защото славата за победи може да е и нарочно посяти слухове, а пък водачеството – плод на интриги. Ала белезите са, които казват истината за индианеца. Те са доказателството за болката, що е имал смелост да посрещне и изтърпи смело. Те са, които показват, че му се полагат чест и уважение…”

Съвсем случайно попаднах на масивна публикация във форума на в-к “Сега”. Автор й е не друг, а известният ни от “Овъргаз” Сашо Дончев. (Не вярвах, че човек от този ранг ще си губи времето да пише във вестникарски форум, но е факт.)

Хубави неща е написал. Верни (повечето – някои според мен са грешни; ако ми остане време следващите седмица-две, ще напиша запис или по-вероятно серия от записи, в които ще обясня защо). Но не разбирам защо ги е написал на място, където ще ги прочетат шепичка свестни хора. (Форумните псувачи не се броят.) За човек, който контролира ресурсите на корпорация като “Овъргаз”, това си е жива духовна мастурбация – и то такава, при която резултатът не оправдава усилията. Би могъл лесно да си позволи да реализира идеите си. Защо тогава не го прави?

Прочетох, че си мечтае за университет (в най-широкия и символичен смисъл на думата), който да образова хората на независимо мислене, на творене на идеи, на избиране на лидери. И аз много пъти съм се замислял да хвана и да направя един онлайн курс по независимо мислене. Имаме КРЕЩЯЩА нужда от такъв курс… Не съм го направил, защото нямам нито уменията да водя такъв курс, нито времето да ги придобия. Той обаче има ресурсите да намери хора, които го могат, и да им осигури трибуна. Защо не го е направил вече?

Сега ли осъзна, че политиците ни са боклук? И че са боклук, защото сме боклук ние? (Не абстрактните “ние” – конкретният ти, който четеш това, и конкретният аз, който го пиша. Сигурно и двамата много ще претендираме, че не сме, само че ако наистина не бяхме, щяхме ли да позволяваме около нас да цъфтят толкова боклуци в човешки облик?…) Защо не го каза през всичките години, докато държавата толерираше бизнеса му, а сега, когато се засили да му го ореже?… Ако случайно чак сега е формулирал за себе си нещата ясно (нищо чудно, и нищо лошо), защо не се заеме да ги реализира, вместо да пише по форумите? Там няма да намери хората, които ще помогнат.

(Къде ще ги намери ли? Според мен хората се делят на два типа: такива, дето правят нещата, и такива, които само шумят. И в България границата е доста рязка: почти няма “междинни” хора. Ако потърси там, където се събират хора, правещи нещата, сигурно ще намери подкрепа. А ако прибави в пожеланията си и курс по как да станем хора правещи, а не хора шумящи, ще му сваля шапка.)

И не, не признавам оправданията, че сега “Овергаз” щял да загуби позициите си, и Дончев ресурсите си. Овергаз има отлични позиции в газоразпределението на дребно, които трудно ще му бъдат отнети, и печалбата там е отлична. А Сащо Дончев – отлични познанства и контакти, които никой премиер не може да му вземе. Така че с публикацията си във форума на “Сега” той сам се постави на изпитание: от тези, които правят нещата ли е, или от тези, които само шумят? В бизнеса очевидно е от тези, които правят. Така че ако се окаже, че когато заговорим за оправянето на кочи… държавата ни, Дончев е от тези, които само шумят, ще мога с много тъга да отбележа, че мога да назова по име един от хората, заради които сме на този хал.

… Защо пиша всичко това ли?

Защото много ми се искаше да направя един курс по независимо мислене. Уви, не ми е по силите. Но поне един запис в блога си, който да го демонстрира, мога да напиша.

Наскоро един trackback ме отпрати към един чудесен блог – този на Василена Доткова. Научих оттам нещо, което не знаех за Януш Корчак – неговата борба за правата на децата.

Василена е написала много за нея; може сигурно да се напише и още. Пълния запис си струва да се прочете при нея. Не се удържах, и откопирах тук само списъка, дефиниран от Корчак. Струва си да бъде прочетен… и разбран:

Детето има право на уважение.
”От най-ранно детство ни учат, че голямото е по-ценно от малкото.”

Детето има право да бъде такова, каквото е.
”Ние искаме децата да бъдат по-добри от нас самите, мечтаем за човека на бъдещето, който трябва да е съвършен.”

Детето има право на днешния ден.
“Уважавай всеки миг, той си отива и никога няма да се върне, приемай го сериозно…”

Детето има право да поставя под въпрос.
“От децата се очаква да не критикуват и да не забелязват нашите недостатъци, лоши навици или преструвки. Ние (възрастните) се правим на перфектни.”

Детето има право да бъде приемано сериозно.
“Животът никога не е само наужким, детството е дълга и важна част от него.”

Детето има право да греши.
“Оставете детето да греши… Приемете, че детето има право на една лъжа, на една измама, на едно изнудване, на една дребна кражба, но няма право да лъже, мами или краде…” “Човек, който никога като дете не е чоплил само стафидите от кейка и не ги е вземал скришно, няма да бъде честен, след като се формира характерът му.”

Детето има право на прошка.
”Синевата на прошката е толкова по-голяма рядкост, колкото по-обичайни са пурпурните небеса на възмущението и гнева.”

Детето има право имуществото му да бъде уважавано.
”Притежанията на детето не са безполезни дрънкулки. Те са материал за неговата работа, за надеждите и спомените му.”

Детето има право да има тайни.

Детето има право да знае истината.