Амбициите, лечението и грешките

Преди нещо време из “новиносферата” мина случаят Тим Кречмър. Немски тинейджър, който отмъкнал пистолета на баща си и застрелял 15 души, преди да застреля себе си.

Случаят повдигна за пореден път един от вечните спорове – за или против достъпността на оръжието. Ако той нямал оръжие, щял ли да убие хора – все едно всеки предмет около нас не е оръжие. Ако жертвите му имали оръжие, нямало ли да се защитят – още малко и хайде да обучим децата да се отбраняват в престрелки, това и при война го няма…

Не знам кой е правилният отговор в този спор. Не съм убеден дали изобщо има правилен отговор. Но ме привлече конкретният случай. И поредицата от грешки на възрастните и разумни хора наоколо, довели до касапницата.

Немалко деца биват възпитавани да са с болни амбиции. (Не става дума за тормозените от болните амбиции на родителите им, не е точно същото.) А немалко деца и сами развиват болни амбиции. Особено често когато имат проблем със социалното общуване. (Знам го от собствен опит – докато бях дете, проблемът ми с вниманието ми пречеше още повече, а детската общност не е от най-толерантните.) И ако тези болни амбиции бъдат проспани от родителите и психолозите, бомбата е заложена – въпросът е само кога някой ще настъпи взривателя.

Понякога тези амбиции биват поливани и торени допълнително, било от родители, които искат детето им да е успяващо и пробивно, а било и от някакви заложби, които детето има. (Тим Кречмър е от втората категория – той е бил талантлив тенисист на маса.) Проблемът е, че заложбите дават на детето успехи, но проблемът със социалното общуване остава, и дори се влошава. Детето възлага на разкрилия се талант надежди да подобри приемането му, и работи усилено, за радост на родители и треньори. Но амбицията, и желанието за приемане и социален статус сред връстниците растат успоредно с положения труд, и често дори го изпреварват – а успехите отначало растат бързо, но колкото по-близо до върха, толкова по-трудна и бавна е всяка крачка нагоре. Заради хвръкналото си самомнение детето става все по-трудно за понасяне, и това не подобрява приемането му, дори напротив. Връстниците може да го остракират дори по-зле отпреди. И детето започва да трупа злоба и желание за отмъщение.

В типичния случай натрупаното зло може да превърне детето в един зъл възрастен, който си отмъщава на виновни и невинни до безкрай, или дори в психопат. Или пък може да се разсее в някаква степен, било ако детето намери по-толерантна среда, било ако започне да осъзнава какво става с него, и как това го изкривява… В първия случай резултатът е подходящ за амплоата, в които се изисква дефектна личност – престъпници, доброволни доносници и пр. Или да си намери работа, в която да упражнява безнаказано психопатията си: надзирателите в затвори са чест пример, но и всяка друга професия, свързана с отговорност за беззащитни, е “подходяща”. Във втория случай резултатът, за щастие, е повече или по-малко нормален човек: психотерапията на подобни случаи обикновено работи именно в тази насока.

Като правило разочарованието от разминаването между полагани усилия за постижения и социално неприемане депресира детето. При достатъчно сериозно разминаване и/или чувствителна и податлива на депресии личност може да се стигне и до клинична степен. Точно това се е случило с Тим Кречмър – той е лежал в клиника за лекуване на депресивни, и е бил пуснат от нея за преминаване на домашно лечение, точно преди да хване пистолета. Ако клиниката набляга на психотерапията, може в този случай (евентуално и с медикаментозна помощ) да подобри цялостното състояние, и да облекчи проблема. Ако обаче разчита единствено на медикаментозното лечение, рискува облекчението да е временно – не само че причината за депресията остава, но и на детето се лепва стигмата “ненормален”, а тя също не му помага особено…

Не зная колко точен съм в догадките си за Кречмър. Може би точно при него историята е различна в детайлите, но типичният случай от неговата категория минава по тази схема. Проблеми, проспани от родителите, от учителите, от училищните психолози (ако в училището ги има), и накрая и от лекарите в клиниката…

Но все пак при много тинейджъри проблемите биват проспивани от всеки наоколо, а малко стават масови убийци. Да, Кречмър е имал достъп до огнестрелно оръжие – но и да го няма, колко трудно е да запалиш училището, или да го обгазиш със силно отровен газ (бих могъл да получа поне двайсетина различни вида от свободно продавани материали, изцяло наизуст, само с общите си познания по химия)? Напълно по силите на тинейджър е. При нашия герой обаче е имало една особеност, която според мен е наклонила везните.

Независимо как се е стигнало до депресията, и какви точно са причините й, клиничната й картина не е твърде различна между случаите. Симптомите са почти едни и същи. За целите на нашето обяснение можем условно да ги разделим на две групи: симптоми на ниско самочувствие (тъга, мъка, отчаяние, яд, вина, чувство за отмъщение…), и симптоми на понижена активност (нежелание за излизане от къщи, активни физически упражнения, поемане на инициатива…).

Почти всички медикаментозни лечения на депресия имат една обща черта: те облекчават симптомите на понижена активност преди да облекчат симптомите на ниско самочувствие. Например, един депресивно болен може да иска да се самоубие, но да му липсва инициативата и енергията да го направи. В един момент от лечението обаче инициативата и енергията се връщат, а самочувствието още е ниско, и желанието за самоубийство е силно. Това е моментът, в който болните се самоубиват – и болниците следят за него много внимателно, и предпочитат пациентите да са по това време в клинични условия, под наблюдение. (Ако ви се налага да лекувате депресивно болен в къщи, не го пропускайте и вие!)

Кречмър вероятно е имал някакво желание за самоубийство – накрая, при престрелката с полицията, той се застрелва. По-силно обаче е било желанието за отмъщение към тези, които не са му обръщали внимание. (И по-специално към момичетата – почти всички застреляни са жени: Кречмър е 17-годишен…) Това е, което лекарите в клиниката му са проспали – те вероятно са открили желание за самоубийство, което са преценили като недостатъчно, за да посегне на себе си при обичайни домашни условия. Не са обърнали обаче внимание на желанието му да си отмъсти (а и той сигурно го е криел – но ако са профи, те трябва да се сещат и да внимават). И са го пуснали точно на върха на периода, когато активността му вече е ОК, но самочувствието още не е. Приели са подобрената активност за признак на повлияване на болестта, но не са изчакали да се повлияят и свързаните със самочувствието симптоми. Тоест, неволно са превърнали Тим в убиец, пускайки го от клиниката точно в най-неподходящия момент.

За мен лично историята е поука в две отношения.

Едното – не знам дали недостъпността на оръжието е превенция на масови убийства, но следенето на състоянието на зле притиснати и изкривени хора със сигурност е. Всъщност, чудя се дали не е добра идея да се създаде център за психологическа помощ, финансиран изцяло от държавни или обществени фондове, и насочен точно към това да помогне на човек да решава проблемите си. (Чувал съм например, че във Франция има център за помощ на самоубийци – ако някой желае да се самоубива, може да се обади там; те пристигат с линейки и прочее, и му обръщат цялото внимание и грижа, от които реално имат нужда над 90% от самоубийците; това е някаква форма на същото.) Звъниш, казваш си, че си на ръба – те се грижат да помогнат. Най-вероятно спестените разходи от престъпления, самоубийства и болнични, и увеличените приходи от данъци (човекът с решен проблем работи и плаща данъци) спокойно биха покривали разходите на подобен център.

И второто – колко лесни за допускане, и с колко тежки последствия могат да са лекарските грешки, и пропуските в медицинското образование. В случая с Тим Кречмър лекарите просто не са учили, и/или не са предположили вероятност за убийство вместо за самоубийство: по-доброто образование и професионализъм можеше да им спести тази грешка. В България тази тема надали е актуална: тук май е доста по-актуално как да бъдат научени, или принудени повечето лекари да обръщат внимание и на самия пациент, а не само на портмонето му. Но на мен лично ще ми е за урок – много предпочитам, когато мога, да се уча от чуждите грешки, а не от свои.

10 Responses to 'Амбициите, лечението и грешките'

  1. ЧарLI.Н Says:

    Ако не беше пистолета, това нямаше да се случи. Защо ли? Защото човек когато е афектиран, взима първото което му попадне пред очите, или се сети. И няма да търси нещо друго, защото ще отнеме време, а отнеме ли време ще размине.

  2. ЧарLI.Н Says:

    Екстази му е решението! Или модерното синефрин, а не неадекватни илачи, прехвалени и вредни.

  3. Жилов Says:

    И преди съм казвал, че е много лесно да убиваш / да се самоубиеш с пистолет, и много по-трудно – с нож. Пистолетът спестява както нуждата от изобретателност, така и необходимостта да се преодолеят спиращи те чувства.

  4. Читателка Says:

    Исках да пиша на мейла, защото коментарът ми е по-общ, но не разбрах как да намеря адреса (?).
    Преди няколко месеца открих удоволствието четене на блогове и напоследък следя няколко любими автори.
    Аспектите на психотерапията – психиатрията напоследък много ме вълнуват по причини, свързани с преодоляването на мои лични проблеми. Този Ваш най-нов пост силно ме заинтересува и стана причина да се зачета и в предишни… Открих нов (за мен) интересен човек на хоризонта…, с една дума благодаря, че пишете… струва си да се чете…

  5. Григор Says:

    @ЧарLI.H: Не става дума за афект, а за нарушение на психичната дейност. Тогава играят други правила (доколкото изобщо има правила). И познатите субстанции имат различни, неочаквани ефекти.

    @Жилов: За нормален човек в обичайно състояние – да. Но нормалният човек в обичайно състояние по принцип много рядко стига до идеята да убива…

  6. Жилов Says:

    Нека кажем, че пистолетът прави границата между фантазия и реалност изключително тънка и лесна за прекрачване. Дава и много повече власт и контрол върху ситуацията (вкл. възможност да се самоубиеш лесно).

    Не всеки може да бъде млад химик като теб и тогава ще се яви принуден да си остане в страната на спотаената омраза и мечти за отмъщение. Какво щеше да стане, ако бин Ладен имаше атомна бомба? Без пистолет жертвите щяха да бъдат несъразмерно малко (ако ги имаше изобщо).

  7. Григор Says:

    @Жилов: Бин Ладен има подръка много по-ужасяващи неща от атомна бомба. Атака, която би унищожила между 30 и 120 милиона души в САЩ (и би сринала напълно икономиката им), може да се организира с достъпни за него средства, и на цената на няколко десетки хиляди долара разходи – дори за него това са джобни пари. И шансовете й за успех са отлични. Но никога не се е случвала.

    Което ме кара да мисля, че всъщност “Ал Кайда” не е точно за каквото я представят…

  8. ЧарLI.Н Says:

    Когато казах, че ще се размине, нямах предвид за винаги. За това думата афект може и да е неточна, това е мания! Биполярното афективно разстройство, сигурно е болестта, но е спорно, че е психическа? Но, ти опитай поне с литиев карбонат.

  9. Григор Says:

    @ЧарLI.H: Не е най-доброто в такива случаи, както и другите литиеви препарати – в много държави вече е излязъл от употреба. Правилното е да се води терапия с антидепресант от първа линия (три- или четирициклик, SSRI или SNRI), евентуални в тежки случаи с комбинация от тези, и за периода на активизиране преди премахването на дисфорията да се добави бензодиазепин.

  10. Grigor Gatchev – A Weblog » Blog Archive » Гьоте като идеолог на тероризма… и други невчесани мисли Says:

    […] психотерапевтична или психиатрична помощ. Писал съм вече по въпроса. За мен лично решението на този елемент е със социални […]

Leave a Reply