Grigor Gatchev - A Weblog

Преди месец и нещо бях до Щатите за две седмици, на гости при роднини и приятели. Като се върнах реших да изчакам известно време, за да се уталожат нещата в главата ми, преди да пиша за това.

Времето мина, а не зная какво да пиша. Да се опитваш да опишеш държава като САЩ в един или няколко записа в блог е все едно да се опитваш да опишеш с една дума слон. Можеш само да станеш за смях… Но няма да съм себе си, ако не пробвам. Пък който ще, да се смее. Свикнал съм.

Видял съм много малко от това, което има да се види и разбере там. И дори така разказаното ще е много малко от видяното и разбраното. Ще гледам да е най-важното, но и с това може да не сполуча… Както стане.

Като начало, обхватът на наблюденията ми. Повечето време прекарах в щат Ню Йорк, но извън прословутия град – в „провинцията“ на щата, района на север от Олбъни. Плюс това се разходих до Ниагара и два и половина дни бях в Манхатън и наоколо… Каквото важи за сърцето на Нова Англия може да няма нищо общо с реалността в Юта или Калифорния. Също, видял съм районите на най-бедните и дворците на най-богатите предимно през прозореца на кола – срещнал съм предимно различните категории средна класа. Но пък средната класа, въпреки неумолимото ѝ орязване през последните 30-тина години, все още е около или дори над 50% от населението на САЩ, така че наблюденията ми не са съвсем изолирани.

Добро или лошо е това, което видях? Много от него е добро – понякога смайващо добро. Много е лошо – понякога по-лошо от най-лошите ми очаквания. Много е не особено добро или лошо, но много различно от познатото ми дотогава… Ще се опитам да дам от всичко по малко.

С тези уговорки, ето разказа ми:

Когато отивах натам си мислех, че знам за Щатите едва ли не колкото американците, че ако не и повече. Оказа се, че „знанията“ ми нямат почти нищо общо с реалността. Че идват от две посоки – филмите и прочетеното за САЩ. Само че филмите показват не реалността там, а каквото ще е интересно на средния американец да гледа. Примерно как бандити или марсианци превземат тихото му и спокойно градче… А прочетеното за там, особено в Интернет, се оказа почти 100% про- или анти-американска пропаганда. (Специално прочетеното на български – 95% второто.) Така че единственото, което почти липсваше в представите ми, беше реалната истина, каквато се оказа.

Като начало, САЩ са невероятно разнородна държава. В почти всяко отношение са разнородни горе-долу колкото целия свят извън тях, в някои дори повече. В почти всяко отношение там ще намериш феноменални изключения. Но и в почти всяко отношение има и правило, мнозинство, преобладаващо положение – и обикновено на практика то определя въпросното отношение като цяло. Така че един от важните ми уроци беше във всяко отношение да се опитвам да разбера кое са изключенията, а кое правилото. Правилото е, което обикновено е реалността на практика в това отношение.

(Пропагандата, и про- и анти-САЩ, обикновено работи, като се опитва да представи изключение за правилото. Често това изключение е не съвсем малобройно, или пък сравнително влиятелно, и с достатъчно манипулации може да бъде пробутано на незапознат човек за правилото. Или пък – любим похват на анти-САЩ пропагандата – с достатъчно повтаряне на лъжата.)

Друга една подробност е, че различните общности – населени места, групички хора, професии и др. – там могат да са умонепобираемо (за българина) различни. В едно градче хората може да са невероятно либерални, готови да разберат и приемат всякакви твои странности. В съседното може да са безумни консерватори, готови да те изгонят от града защото си пиеш бирата с лявата ръка вместо с дясната. Една улица може да дели квартал на войнстващи религиозни от квартал на войнстващи атеисти, или религиозни от друга религия. С много редки изключения, тези различия се толерират. За американеца е азбучна истина, че неговото право да е какъвто той иска се крепи на същото, на което се крепи правото на другия да бъде какъвто иска. И че да работи срещу правото на другия да бъде какъвто иска значи да работи срещу своето право да бъде каквто той иска… Има теми, които са изключения. Но правилото е това.

Вече усещам как нетърпеливо си мислите: „Е разкажи как живеят, де! Колко по-добре са от нас, не са ли по-зле, не са ли богати но тъпи, не са ли благородни но измамени…?“ Да, има една огромна разлика между Щатите и България. Само че не е в богатството. Нито е в уредеността на страната. Нито дори в размерите.

Разликата е в хората.

Типичният средностатистически средна класа американец е готов да помогне и филантроп до степен, на практика непозната не само в България, а даже в Западна Европа. Да седнете на тротоара насред забързания Манхатън, за да си починете, моментално събира около вас тълпа. „Добре ли сте? Да ви помогна с нещо? Да ви закарам до болницата? Да ви повикам Бърза помощ?…“ Ако вървите край магистралата и се радвате на гледката, всеки ще ви подмине – но дадете ли някакъв знак, че търсите съдействие, мнозинството ще спрат да го окажат.

Тази готовност на американците има точна и ясна причина – фактът, че там можеш да разчиташ само на себе си. Никой не ти е длъжен с абсолютно нищо. Американецът знае от най-ранно детство – искаш ли нещо, трябва да си го изработиш сам. Нито държавата е длъжна да ти помага, нито общината, нито никой друг. Това отучва от тунеядството много добре.

И учи на благотворителност и взаимопомощ по още един, още по-силен начин. Където никой не е длъжен на никого за нищо, ако закъсаш, можеш да разчиташ единствено на доброто желание на околните да ти помогнат. Тъй като околните обикновено са твоите близки и познати, доброто им желание обикновено зависи от това как си се поставил пред тях през живота си. А това го преценяват най-вече по дали ти си човек, който има доброто желание да помага на другите. Ако си „хомо панелис булгарикус“, никой няма да си мръдне пръста за теб – защо да го прави за такъв боклук?… Така че изгодата да си свестен и помагащ човек е непосредствена, конкретна и лична. Както и страданието, ако не си.

Хората в САЩ, които не са завършили основно образование, са много редки – особено сред белите. Рон (името е променено) е един от тях: причините не са ми известни. Покрай работата е понаучил дърводелство и се препитава като дърводелец на свободна практика. Доходът му обаче е доста скромен – иначе казано, той е бедняк. Стартирал само с ризата на гърба си, едва изкарва разходите на живот в гарсониера под наем.

В един момент се оженва. Жена му, макар и работлива, изобщо няма професия. Мие чинии и мете подове където завари, но за човек въобще без специалност дори такава работа се намира трудно и плаща съвсем малко. А когато се появяват и децата (и хазяинът му вдига заради тях наема), Рон разбира – да живее под наем в града, дори в лошо жилище, вече не му е по силите.

Българин в тази ситуация би тръгнал да моли за подаяния. Рон е американец и тръгва да се справя както може. Намира обява за даване под наем на гора на половин час от града, край пътя, и договаря няколко декара за почти без пари. След това докарва насред тях и поставя на наредени камъни половинка бракуван железопътен вагон, купен от претопилка за старо желязо. След три месеца почти денонощна работа, почти без влагане на пари, вагонът е пригоден да може в него да се живее. Или поне да можеш да се скриеш от дъжда и вятъра, светейки си и топлейки се на газ.

Семейството се нанася там и двамата възрастни продължават да работят всяка свободна секунда по дома си. След около година той вече е напълно пригоден за прилично живеене. Ударена е сонда за вода, да не си карат от мили разстояние в бидони. Снабдяват се с дизелов генератор за ток и с нафтова горелка за топла вода и отопление. Вътрешността на вагона е превърната в три стаи с хубави мебели и ламперия, и чудесна баня с тоалетна… С една дума, дом.

След това Рон си дава към година почивка, физическа и финансова. След нея договаря от собственика на земята обещание, ако онзи тръгне да я продава, да я предложи първо на него. И след това започва, използвайки вагона като опорна конструкция, да си доизгражда постепенно дома около него. С времето създава китна едноетажна къща с голяма веранда, седем-осем стаи, две бани с тоалетни, всичко оборудвано и обзаведено с качеството на хубав български дом. Нафтовата горелка е заменена с пропанова – пропанът е по-евтин. След това е прекаран и ток, но генераторът е запазен, за всеки случай…

Преди четири години собственикът на земята решава да я продава и се обажда на Рон. Той е пестил за този момент, колкото е могъл. С малко заем купува наеманите досега три-четири декара и си отдъхва – вече има и дом, и земя.

Но нещата не свършват дотам. Още преди купуването Рон е поставил около къщата си… не, не ограда, това го правят българите. Поставил е няколко беседки и пейки. Ако някой иска да отиде някъде на излет, да има къде да поседне и да се порадва. По този начин Рон е показал, че не е боклук и че мисли за другите хора. И е спечелил кредит на отношение и доверие. Може би същият, който е накарал собственика на гората да си спази обещанието да я предложи първо на нея, и да му даде прилична цена. И/или да вземе заема на приемливи условия…

А след купуването Рон се обажда на някогашните си познати от града – почти всичките бедняци като него, на крачка от това да спят под мостовете. Ако нямате къде да живеете, елате тук, казва им той. Земята е моя – никой няма да ви изгони от нея, нито ще ви дере за наем. Ще ви помогна да си построите къщички, дърводелец съм… И сега около неговата къща има още три. По-скоро колиби по американските понятия – по две-три неголеми стаи и една баня и тоалетна, дървени, с отопление на нафта или дори на твърдо гориво. Но в тях може да се живее не по-зле, отколкото в поддържана българска панелна гарсониера. Който иска ток, си плаща за него и го ползва. Ако някой закъса, другите помагат – не защото са велики благородници, а защото утре току-виж закъсат те.

– Аз не уважавам Стив Джобс – казва ми Рон. – Може да е най-богатият човек на света, ама щом не е и най-големият благотворител на това си богатство, значи е смотаняк и копеле. Уважавам някогашния ми съсед от града. Пръв бедняк и пропаднал пияница е. Но като цъфнах тук с ръждясалия вагон пред мен, без да знам дори да заварявам, той си заряза препитанието в града и дойде два месеца да ми помага, без да иска и цент. Ей това е човек за уважаване.

Този коментар описва Рон блестящо. Той е ужасно необразован. Не знае, че Стив Джобс не е кой знае колко богат, нито че няма как да е благотворител, защото отдавна вече е умрял. Но чудесно знае истински важното – какви хора са за уважаване и какви не са. Ако за кмет на града му или за президент на САЩ се кандидатират един срещу друг Стив Джобс и пияницата съсед, той знае за кого ще гласува. Не за този, на когото му смърдят по-малко чорапите или го показват повече медиите, а за този, който се е показал по-заслужаващ доверие на дело. За разлика от средния, да не говорим за най-необразования българин…

Затова и американските политици не са идеални, но на фона на българските са просто перфектни. Защото гласоподавател им е „тъпият“ Рон, а не „хитрият“ Ганьо, който на избори ходи за гъби („нема да им гласувам на тия!“). И пак затова американците са съградили едва ли не райска градина от една страна, големи части от която са пустош. Докато българите превръщаме една райска градина в пустош…

Друга една фина разлика е в себепоставянето. Средният американец се саморекламира много повече от средния българин. В същото време обаче, средният американец е на светлинни години от самомнението и претенциите на средния българин. Страшно неприятно ми е да го кажа, но на фона на средния американец средният българин е мързелив простак с нагли претенции. Има, разбира се, и изключения – но това е правилото.

Трудно ми е да преценя откъде идва това. Струва ми се най-вероятно да е от факта, че средният американец обикновено е истински добър в работата си – иначе ще го изритат. (Шуробаджанащината в назначенията там се случва, но горе-долу с честотата на нашествията в градчета на бандити или марсианци. Където парите се изкарват с тонове работа, който не опъва, а само лапа подяжда колегите и началника си, така че не е добре дошъл.) И дори мечтата на американеца обикновено включва не само голяма заплата, но и това той да дава срещу нея адекватно… Докато средният българин доста често е назначен шуробаджанашки и е къде аматьор в работата си, а къде и направо дилетант. И мечтата му като правило не просто не включва той да дава така, че да заслужава голяма заплата, а го изключва изрично – българинът мечтае не просто да взема много пари, а да ги взема без да работи. Има и изключения, но това е правилото.

Съответно средният американец има самочувствието, че тежи на мястото си, докато средният българин обикновено се прави на велик, но усеща вътре в себе си, че е дупка като професионалист и принос към света. Оттам и разликата в самочувствието, в отношението към света, в претенциите и всичко останало. Примерно в учтивостта към околните – типичният американец не е комплексар, така че не изпитва нужда да се доказва за тяхна сметка.

Липсата на комплекси и недоверие си проличава най-добре, когато помолите американеца да снимате къщата му. Българинът най-често би ви отказал или дори заплашил, от недоверие или от комплекса, че не е заслужил истински каквото има, че един вид го има с измама… Американецът обикновено е щастлив да покаже дома си. Ще застане на верандата си ухилен до уши и горд с дома, да снимате и него. Често ще ви покани да разгледате и снимате и вътре… Твърде малко американци ще ви откажат, и обикновено по същата причина, по която и повечето българи. Да, има и такива американци – но са изключения. Мнозинството се гордее с това, което има, защото го е изкарало честно.

Друга разлика е в работата. Това, което в България минава за работа, по американските критерии най-често няма да мине и за помайване. Често нямат немската организираност и стегнатост, но продуктивността е закон. Малко работодатели ще си позволят да държат дори много неграмотен юридически работник извън работно време, без да му надплатят щедро за това. Но надали има работодател, който да не изисква в работното време продуктивност до дупка. Отпуската обикновено е по една седмица годишно. Най-нормално е човек да пътува по два и повече часа на ден до работата си. Нерядко пътят е два часа в едната посока. Знам случаи, които пътуват по над четири часа в едната посока…

Една много честа пропагандна басня, с която ние сме свикнали, е че американците са богати, понеже смучат целия свят. Истината е, че американците са богати, понеже се скъсват от работа. САЩ надминават Европа по промишлен продукт и среден стандарт на живота още когато имат една четвърт от европейското население, и са много далеч от позицията да смучат когото и да било. Значими печалби от чужбина в САЩ вкарват предимно най-големите компании, а тях обикновено ги бива в „холивудското счетоводство“, така че почти не плащат данъци и САЩ не богатеят от това.

Друга пропагандна басня е, че американците смятат себе си за избрани и поставени над останалите. Да, наистина има и такива американци, но те са изключенията – правилото е съвсем друго. Правилото са хората, които се гордеят, че са американци, защото Америка е свободна държава. Които са щастливи, че са избягали от другите, защото те са хора, които съграждат държава като САЩ, а другите – държава като България, примерно. Които си признават, че поведението на армиите им в чужбина, а и много други неща не са идеални, но те поне се опитват да поправят това… Накратко – масовият американец има реална представа за себе си и света, не мрази света и останалите, знае че не е идеален и търси начини да е по-добър.

(За разлика примерно, уви, от масовия българин…)

Още една пропагандна басня е, че американецът е тъп и не знае нищо извън професията си, нито се интересува. Че американецът обикновено разбира отлично от работата си е единственото вярно нещо в тази басня. (Оп-пааа, тя не го твърди. Ще се размине и с този единствен плюс.) Средният американец е доста по-образован например от средния българин. (Особено от тези българи, които сега завършват образованието си.) Най-често знае коя е столицата на България, а и на повечето други страни от този калибър. (Колко от сега завършващите образование в България могат да изброят столиците на Унгария, Финландия, Ирландия, Казахстан, Тайланд, Замбия, Колумбия…? Колко дори от читателите тук знаят коя е столицата на щата Ню Йорк?)

Географията не е единствената област, в която познанията на американците се разминават учудващо с пропагандата, по която сме зомбирани. Обикновено американецът знае американската история несравнимо по-добре, отколкото българинът – европейската. (И отколкото над половината българи, които завършват сега – българската.) И знае европейската история несравнимо по-добре, отколкото средният българин – американската… Абсолвент по медицина е напълно способен да интубира пациент, да извърши несложна операция, да води успешно лечение на средно тежък болничен случай – дори когато аз завършвах, от петстотинте студенти в курса надали и петима щяха да се справят с тези задачи. И аз нямаше да мога с всички… Американското образование преподава количество знания, сравнимо с преподаваните в българското. Но за разлика от българското, то ги преподава така, че предимно да останат. И набляга не на способността на ученика да изпапагалства наученото на изпит и да го забрави мигновено, а на способността на ученика да прилага наученото на практика и да го помни занапред.

И още една пропагандна басня е тази за купищата забрани в САЩ. Наистина имат немалко забрани, но зад почти всички стоят абсолютно реални причини. Където няма реално и значимо оправдание за забрана, няма забрана. Ако в някой парк има сериозна и истинска причина да не се ходи по тревата, ще е забранено, заедно с обяснение защо – иначе няма да е. Принципът е, че с приоритет над всичко са хората и удовлетворението им. Забранено е това, което реално ще попречи на удовлетворението на други хора. Останалото… не, не е разрешено. Там изразът „разрешено“ звучи като вест от СССР – дума, която предполага някакъв феодал, който милостиво позволява шепичка от всичките забранени по принцип неща. То просто не е забранено. Точка.

Сред тези басни е и преклонението на американците пред големите корпорации, правителството и президента. Като изключим самообявилите се унищожители на САЩ от типа на СССР и Ал Кайда, масовият американец изпитва най-силно недоверие именно към големите корпорации и правителството си. И корпорациите, и правителството са му давали достатъчно пъти повод да не им вярва, а американецът преценява такива поводи много вярно и не ги забравя лесно. Дори когато правителството организира невиждано по мащаби плашене с врагове, война срещу тероризма и прочее, то ходи около темата за изземване на власт и права от гражданите на пръсти. Нарочат ли го за нарушаващо правата им, американците ще го смъкнат, ако ще да е по време на война. Защо да си хабят силите първо срещу външен враг, ако собственото им правителство се държи така вражески с тях? То е по-близко – и по-лесно, и по-опасно…

Няколко други противоречащи си басни са за американския жизнен стандарт. Според една от тях едва ли не всички американци живеят в полу-замъци в имения, карат луксозни лимузини и не знаят какво е да си правиш сметка на парите. Съгласно друга, мнозинството в САЩ (особено негрите и прочее) живее в ужасяваща мизерия, несравнимо по-зле от средния българин… Нито едното е вярно, нито другото.

Твърде малко хора в САЩ са толкова богати, че да могат да си позволят да не се гърбят с работа по американски. Има ги, но са нищожно изключение… Тези, които водят беден живот, са несравнимо повече, но пак са сравнително малка част от населението. Част от тях са необразовани и без професия, така че просто нямат как да си намерят свястна (добре плащаща) работа. Друга част имат мижава работа, но са неинициативни и нерешителни до степен да стоят вечно на нея, дори ако работодателят е гадняр и непрекъснато ги реже. Трети са просто мързеливци, които предпочитат да мизерстват, отколкото да работят. Част са и в истински затруднено положение (нискоквалифицирана самотна майка с 3-4 деца, или неспособен да работи възрастен или инвалид без пенсия и без благотворителна подкрепа)… Основната част от американското население живее „по американски“, но и се съсипва от работа, за да може да си го позволи. Накратко – който не е спал вместо да учи и не го мързи да работи, все ще си намери достатъчно прилична работа, за да живее добре.

Една не толкова басня или пропаганда, колкото масова заблуда е мнението, че американецът е студен човек, който не установява близки отношения. Като начало, САЩ са много разнообразна държава – в южните щати и в общностите с по-южен произход лесно ще намерите дори прекалено горещи по българските критерии отношения. Така че това не е проблем на практика.

По-интересна обаче е причината защо по-северните щати и общностите с по-северен произход в САЩ са по-студени. По принцип този ефект е световен – по-северните народи са по-хладни и необщителни от по-южните. В САЩ обаче ефектът е още по-силно изразен и това си има причина. Средният американец няма да седне да ви се оплаква и хленчи, защото смята, че не сте длъжни да търпите той да ви товари с проблемите си. Че с подобно нещо той самият се показва в неприятна, досадна и готованска светлина… Ако вие му се наоплаквате до насита, той ще ви слуша учтиво (стига да не е зает или да не бърза за друго) – щом се оплаквате, значи имате сериозна нужда от психическа подкрепа. Но ако оплакванията не са кой знае какви като причина, немалко американци ще ви таксуват като глезени мрънкала и ще започнат да избягват да ви слушат хленченето. Не защото са студени, а защото глезените мрънкала просто не заслужават твърде много уважение. (Справка: манталитетът на Рон.)

… Ще напиша и още, но ще е в следващ запис – този вече стана прекалено дълъг.

Разкритията на Едуард Сноудън, че САЩ следят кажи-речи всичко и всеки, разтърсиха света. (Доста ИТ хора знаеха и предупреждаваха за това от много време, но кой им вярваше?) Политици бяха принудени от народите си да се възмутят публично и да поискат практиката да бъде прекратена. Американският президент Барак Обама даже обеща лидерите на чужди държави да не бъдат следени повече.

(Да виждате в окото ми атомна подводница? Не? Ей сега ще я видите.)

В същото време Обама назначи комисия, която да прецени дали програмата за следене „Призма“ е била законна. Както и се очакваше, комисията излезе със заключението, че е била. И засипа програмата с похвали – как благодарение на нея били арестувани над 100 терористи. Само дето не препоръча открито следенето на чужди държавни глави да започне отново.

(Как може да започне отново нещо, което не е спирало? За следенето на не-държавни глави изобщо няма да се разпростирам.)

Естествено, всеки с глава на раменете си би се изсмял на похвалата за арестуваните терористи. Ако са били следени 1000 души, и от тях 100 арестувани за тероризъм, това наистина щеше да е блестящ успех на програмата. Ако обаче са били следени един милион души, а от тях арестувани за тероризъм само 100, то вредата от тази програма (нарушаване на човешките права) несравнимо надвишава ползата от нея. Ако някой не е убеден в това, нека си помисли коя тогава трябва да е най-хвалената и сигурна за живеене държава, която познава светът. Сещате ли се? Точно така – СССР по времето на Сталин.

Колко души са били следени от програмата „Призма“? Комисията много старателно избягва този въпрос – отговорът му би позволил на всеки с глава да прецени дали програмата е повече полезна или вредна. Благодарение на Сноудън обаче методите на програмата са известни – записване на абсолютно всички комуникации през Интернет, телефони и т.н. От рапорта на комисията знаем, че това е вършено по отношение на 193 държави. Иначе казано, е бил следен почти всеки потребител на Интернет или телефон по света – да кажем, половината световно население. 3 и половина милиарда души. От които са били идентифицирани 100 терористи… Е, повече полезна ли е тази програма, или повече вредна? Примерно в американски стил ли ви изглежда, или в съветски?

Черешката на тортата обаче идва от едно неволно признание на комисията. В списъка на следените държави липсват четири – Великобритания, Англия, Австралия, Нова Зеландия. А в тези държави също има арести на базата на „Призма“ – иначе казано, САЩ са получавали информация и за тях.

И тъй като програмата не ги е покривала, остава само един извод – гражданите на тези държави са били следени в полза на САЩ от собствените си правителства. Само по себе си това вече би било достатъчно, за да бъдат съдени политиците в тези правителства за национално предателство. А най-тъжното е, че най-вероятно това обвинение ще е само част от истината. Защото който следи народа си в полза на една чужда държава, надали ще откаже да го продава и на втора, трета и т.н. А държави, които да купуват охотно данни от следене, има предостатъчно. Така че народите на тези четири държави си имат задачка, и националната им сигурност зависи от това дали ще си я решат.

… Неведнъж съм казвал – срещу тероризма има могъщо, смазващо оръжие. Нарича се морално превъзходство. Наглед непобедимият Съветски съюз беше смазан именно с него… Но съвременните САЩ се отказаха от това оръжие. Което значи, че войната им срещу тероризма ще продължи дъъъълго… и най-вероятно ще бъде изгубена. 🙁

Уви – на каквото си постелеш, на такова ще легнеш.

Днес попаднах на едно доста старо – още от януари – интервю на Пламен Николов, парламентарен секретар на кабинета „Виденов“.

И се смаях. Много неща за това време са станали направо пред очите ми, а на очите си вярвам. Други знам от твърде близки хора, за да ги подозирам в лъжи. За много имам информация от не толкова близки, която обаче се връзва открай докрай с реалността. За още други съм се досещал бавно и трудно, сглобявайки хиляди парченца от привидно несвързани информации… Този път ги прочетох, казани в пряк текст. Всичко в това интервю ми е известно като истина. До дума.

В БКП, а после дори в БСП имаше немалко свестни хора. Мъжкари, понякога с различни от моите възгледи, но без съмнение достойни личности. С времето оставаха все по-малко. Дори в кабинета Виденов обаче ги имаше. Един от тях си отиде – Николай Добрев, лека му пръст. Не беше безгрешен човек (кой ли е), но беше мъжко момче и му свалям шапка за това. На друг понякога кърпя компютъра на приятелски начала, защото е така изтикан и смачкан от „неокомунистите“, че няма пари да си оправи зъбите. (Не е нито некадърен, нито мързелив. Не споменавам името му, за да не се срамува.) Трети – Александър Маринов – също не е безгрешен човек, но не е и доносник, за какъвто го набедиха. Просто не изтърпя „пировете по време на чума“ на олигарси през Виденовото управление и си тръгна. И то от поста на координатор между БСП и икономическата мафия… Не ми се вярваше обаче да има повече такива.

Е, имало. Не бях чувал преди почти нищо за Пламен Николов. Но ме смайва до каква степен той потвърждава всичко, което знам. С общи думи, заобиколно, но го потвърждава. Нещо повече – смайва ме колко честен и откровен е за себе си и собствената си еволюция. На това му казвам мъжка позиция. И колкото и да съм далеч и от социалистическите (всъщност тази дума реално означава в България „комунистически“) възгледи, му се възхищавам.

Ако бях политик, бих искал политически противник да ми е той. С него ще може да се работи за доброто на страната. Който може да еволюира във възгледите си и да си признае, че е грешил, ще знае, че може да греши и сега – с него ще може да се търси съвместно истината. И пак той ще може да разбере противниците си, когато грешат. И вместо да търси начин да ги ликвидира чрез грешките им, ще търси начин да им помогне да се избавят от тях. За да помогнат те на свой ред на него, когато той греши. И за да може чергата не толкова да се дърпа на различни посоки до скъсване (дърпането винаги е в някаква степен неизбежно), но и да се наплита по малко, че да става по-голяма, за всички и за всеки.

За някои хора казват – с такива приятели не ми трябват врагове. Но май е вярно и обратното – с враг като него вероятно си все едно с приятел. Защото за да цъфти една държава са нужни не приятелства и враждувания, а откритост и истина. Където ги има тях, държавата върви напред. Където има само приятелства и враждувания… виждаме наоколо какво става с нея.

Уви, стана ми навик да забравям да напиша предварително за Таласъмиите. Дано да го пречупя някак. А междувременно ще драсна няколко реда набързо постфактум.

Та, тазгодишната Таласъмия беше където винаги – на Старозагорските минерални бани. Тъй като любимият ни стар хотел „Люляк“ беше в ремонт, бяхме в „Родопите“ и „Латинка“. Програмата, пак уви, също беше съкратена – мероприятието започваше чак в петък вместо в обичайния четвъртък. Но… Таласъмията си е Таласъмия. Ако ще пет минути да е, топли душата цяла година.

Заради работата ми се наложи да пристигна там чак в петък вечерта, така че все пак успях да изпусна няколко интересни неща. Включително, за мое огромно съжаление, дневната светлина – този път, като никога досега, се бях въоръжил с нещо за снимане. Извънредно елементарно и простичко, но все пак опасно в ръцете на свръх-ентусиазиран и свръх-некадърен фотограф. (Ако някой се интересува каква е джаджата – три в едно: телефон, таблет и лопата за окопаване на овошки. Особено удобен изглежда за последното.) Така че тази вечер се отказах да снимам и се съсредоточих върху срещите с познати таласъми и таласъмеси. За щастие, имаше ги в изобилие.

Истинският купон беше на следващия ден. (По традиция съботата е върхът на Таласъмията.) Заради така и не разбрах какво – банкет, сватба или купон със сума ти чалга – повечето народ се беше изнесъл на полянката отстрани на хотела. Малки масички, голямо плямпане, пушене на наргиле, печене на чеверме и какво ли не още. Естествено, развихрих се със снимането. Нащраках всичко, с изключение на всичко струващо си да бъде снимано. Резултатът… обещах да го сложа онлайн, ама надали ще впечатли някого в добро отношение.

Докато течеше обявяването на най-различни награди, с Ели (главна героиня на доста от снимките) решихме да се поразходим. Минахме да видим обновения и почти готов хотел „Люляк“. Оттам по пътечките покрай почивните станции стигнахме до парка на селцето. Поразходихме се и отвъд него, но скоро ни омръзна и се върнахме. (За което допринесе и следобедният слънчев пек.)

Наснимах и малко от представянията и четенията на авторски произведения. Явор Цанев направо ме застреля – оказа се, че напълно независимо един от друг сме написали почти един и същи разказ. Аз още съм шашнат как е възможно, а подозирам, че и той. Сигурно е едно – никой не е крал от другия… Абе, при толкова фантастомани на едно място всичко е възможно. Сигурно е била премината някаква критична маса.

Междувременно дойде вечерта. Надеждите ми да има един хубав голям маскарад се провалиха с трясък – само двама-трима изглеждаха по-странно от обикновено. (Което, в интерес на истината, не е лесно.) Лично за мен шампионът беше Бобсън, който се беше маскирал като… идеята за парите. (И на подмятането да се маскира като голата истина отговори, че това е още по-лесно – подмятащите да му мислят.) Но като се замисля, по принцип си изглеждаме повечето като маскарадна група, така че загубата не е твърде голяма. А за допълнителна компенсация пристигна отнякъде и Комата – съответно настроението и алкохолното съдържание в питиетата се качиха с по няколко градуса. (За настроението спомогна и телевизорът, по който течаха мачовете от Световното.)

(Опитах се да запиша Комата на видео как пее, тук-там със съпровод на Генерала. В полумрака пред хотела. За камерката на измишльотината ми това се оказа пълен мрак. Нищо де, поне се чува сравнително добре. Пък и идеално черният монитор отморява очите. Не го забравяйте и като гледате повечето от снимките, направени по това време. Все пак стават за нещо. Примерно за много добре предпазващ екрана скрийнсейвър… Но пък от опита ми да запиша огън на видео се получи нещо. Споровете, които се чуват наоколо, са изключително забавни.)

На следващия ден се изръсих там някъде по средата на търга за книги. И тъй като тези търгове са рядка и ценна гледка, се заех да документирам поне части от него. Резултатът са четири видеота с главен герой Генерала (по традиция търговете за книги ги води той). Чувствайте се поканени да присъствате задочно на този търг, и лично на следващия подобен.

Как ли? Ето линк към насниманото. Снимките са разпределени по както ми паднало, видеотата са в отделна директория. Уви, не се показват автоматично – нямах време и сили да организирам галерия. Ще се наложи да си ги сваляте, за което се извинявам.

И желая на всички свестни и готини хора да се присъединят на следващата Таласъмия. Струва си. 🙂

Днес в „Капитал“ излезе ето тази статия. И обяви открито това, което се шушука в ИТ средите вече от седмица.

Простичко казано – държавата (разбирай мафията, които я контролира) иска да ни следи в Интернет тотално. Естествено, за това ще си платим ние – чрез повишените цени на Интернет доставчиците, които ще трябва да купят за своя сметка оборудването.

Следенето ще е без доставчиците не само да имат право да откажат следене без съдебно нареждане, но без дори да могат да научат дали се извършва следене или не. За който е паднал от Луната, или не е стъпвал в България и не знае какво значи това: ще се следи всичко, всяка секунда, и ще се използва за престъпни цели.

Какво ще рече престъпни цели ли? И дали това да не правите онлайн банкиране ви спасява? Ето ви малко от тази торта, да я пробвате на вкус:

– Гледате в Интернет порно – нищо лошо ли? А иска ли ви се за това да научат родителите ви, колегите ви в работата, съседите във входа, комисията по назначаване където кандидатствате за работа…? Щом не искате, ще се наложи да си платите. Щедро.

– Позволили сте си да свалите някой торент? Ето я следващата Джейми Томас, която ще си продаде жилището, да за плати за два албума музика. Ама тая музика била свободна? Нищо подобно, едни юристи имат доказателства, че не е. Достатъчно убедителни пред съд, който ще получи под масата част от отсъденото. Твърди се, че в България имало такива.

– Публикували сте снимка на детенцето ви в училищния двор? Не, няма да платите нищо на никого за това. За такива снимки плащат добри пари наркодилърите. Пък, както знаем, родната полиция е безпарична – как да не изкара някой лев при такава липса на каквато и да е възможност за контрол?

– Споменали сте в е-майл кога смятате да ходите на почивка? Домашните обирджии ще платят щедро за тази информация. Както вече знаем, родната полиция е безпарична…

– Четете къде ще има митинг срещу това, че правителството ви граби? Ама вие май смятате да идете да протестирате?! Ай-ай-ай, какви сте лоши! Преди се налагаше полиция да ви спира и да ви записва документите, което възмущаваше света. Е, сега вече няма да се налагаааа! Ако сте държавен служител, познайте колко бързо вече няма да сте. А ако не сте… работодателят ви сигурно ползва Интернет, и сигурно няма да се радва, ако си има проблеми, нали? Приятно несъгласие. И поздравете разните протестни мрежи от нас!

Накратко казано – тоталното следене на Интернет е безконтролна власт в съвременните времена. А когато има безконтролна власт, няма значение дали властникът се казва Пламен, Сергей, Бойко или Делян. Безконтролната власт развращава безконтролно.

Може да се твърди, че този закон вече е в сила от години, а искането да бъде реално приложен идва чак сега. Това обаче не е вярно. Знае се, че големите мобилни оператори, а и някои Интернет доставчици са го приложили отдавна – надали са хвърлили тези бая пари, без да са били сериозно притиснати. Също така, това не значи, че законът е безопасен – значи само че е трябвало да го отхвърлим още навремето. Както казва създателят на PGP Фил Зимерман, политическите обещания или дори структури не могат да гарантират срещу злоупотреби, позволени от създадена инфраструктура. Инфраструктурата не се променя с десетилетия, а политическите ръководства могат да бъдат сменени за една нощ. А аз бих добавил, че наличните технически възможности изкушават към престъпления политиците дори в страни с традиции в човешките права, каквито България няма да има в обозримото бъдеще.

Можем ли да се вдигнем на митинг, подобен на този срещу АКТА, и да притиснем властниците да променят нещата? На теория да. Но събирането на сериозен митинг не винаги е лесно. А и една твърде мотивирана да ни зароби власт би могла просто да игнорира митингите, както Орешарски игнорира протестите срещу него. Да, дойде момент да няма как повече, ама няколко милиарда заеми вече са „усвоени“, „Южен поток“ е подписан в нарушение на законодателството на ЕС, и ние ще платим всичко това от джоба си. Връзва се на над хиляда евро от джоба на всеки мъж, жена, дете и старец. Ха честито! И приятно протестиране… вече.

Затова е време не просто да спрем нещата, а да натиснем и да ги върнем обратно. В позиция, от която властниците ще имат немалко път до удобна за атакуване на свободата ни точка. Да, такава позиция ще позатрудни разкриването на един мъничък процент от престъпленията. Но пък и сега тези престъпления нито се разкриват, нито дори се разследват. Няма как – престъпниците са или сред мафията ни, или ѝ плащат данък протекция. И успешно разследват и сплашват всеки, опитал се да им попречи, включително чрез въпросните технически средства.

Така че от подобно връщане ще има единствено и само полза. Вреда може да започне да има, когато полицията започне да преследва престъпниците и да пази от тях честните хора, а не обратното. Когато политиците ни престанат да ни крадат и продават. Когато подслушването за политически и криминални цели стане непредставимо за МВР и „службите“, а не тяхна първа и основна задача… Накратко, когато станем нормална държава. След това можем да мислим възможностите за подслушване да бъдат разрешени отново. Но само след това.

За да отвоюваме свободата си, имам простичко предложение.

Идват избори. Моментът, когато можем да контролираме управниците си. Нека се обединим около каузата да отвоюваме свободата си в Интернет. Имаме ли я, ще можем да контролираме управниците си по всяко време. Нямаме ли я, няма да можем да ги контролираме дори чрез избори.

Декларирам, че ще гласувам единствено за партия, която е приела чрез съответните си органи и публикувала като официална позиция следното:

—-

Ако бъдем избрани в Народното събрание, поемаме пред гласоподавателите си юридическо задължение до една година от изборите да внесем и подкрепим следните законови промени:

1. ЗЕС и ЗСРС да бъдат променени така, че прякото подслушване на комуникации без изрично техническо разрешение от страна на операторите на комуникации за всеки отделен случай да бъде невъзможно.

2. Операторите на комуникации да бъдат задължени да демонтират и унищожат в едномесечен срок апаратурата, която позволява пряко подслушване на комуникации без такова разрешение. Унищожаването трябва да е пред всички желаещи да контролират процеса.

3. Искането за подслушване на комуникации без надлежащо издадено съдебно решение, както и изпълнението на такова искане, да бъдат криминализирани. Впредвид изключително високата им обществена опасност, да се наказват с 3 до 5 години ефективен затвор при първоначално провинение. При повторно наказанието да е от 5 до 10 години ефективен затвор както за поискалия или изпълнилия, така и за допусналия лицето да работи на длъжност, която би му позволила отново да наруши закона в това отношение.

4. Съдебното решение за разрешаване на подслушване задължително трябва да включва името на вносителя, имената на далите разрешение съдии и името или имената на подслушваните. Към него задължително трябва да върви юридически валидно копие на искането за разрешаване.

5. Изискалите подслушване без надлежащо издадено съдебно решение да губят доживотно правото си да работят на държавни или обществени длъжности (включително да кандидатстват за избираеми такива). Това да не ги освобождава от криминалната отговорност за деянието им.

6. Изпълнилите искане за подслушване без надлежащо издадено съдебно решение да губят доживотно правото си да работят в или да притежават собственост върху оператори на комуникации, пряко или косвено. Това да не ги освобождава от криминалната отговорност за деянието им.

7. Операторите на комуникации да са длъжни, преди да разрешат подслушване на комуникации, да получават, запазват и завеждат на съхранение оригинала на съответното съдебно решение.

8. Съдебните решения за разрешаване на подслушване да бъдат съхранявани за срок, не по-малък от десет години, от операторите или от специално създадена неправителствена институция.

9. След изтичане на шест месеца от издаването им съдебните решения за разрешаване на подслушване да стават публични и всякакъв вид тайна върху тях да отпада автоматично. Съхраняващите ги да са длъжни да предоставят публичен достъп до такива решения.

10. В специални случаи съдът да може еднократно да удължи с мотивирано решение този период с не повече от още шест месеца. Без да получи, запази и заведе това решение към първоначалното, операторът на комуникации няма право да го изпълнява. След изтичане на удължението стават публични и двете решения.

Този списък вероятно не е перфектен юридически – добър юрист вероятно би могъл да го доизчисти. Идеята обаче, надявам се, е ясна.

Молбата ми към всички, които имат глас в Интернет, е да разпространите този призив. Не бих ви безпокоил, ако не ставаше дума за нещо важно – далеч по-важно дори от АКТА. Отношенията ни с изкуството са само малка част от всичко, което ще бъде засегнато от тоталното подслушване. И някои други части са несравнимо по-важни за живота ни.

Ето някои от отговорите, които ми се налага да давам честичко:

– Какъв размер на квотата ли? За какво и в коя програма?

– Не, не зная каква нова парола сте сложили преди малко на пощата си.

– Между кирилица и латиница се превключва с Alt и Shift. Левите. Задържате натиснат Shift, траквате Alt и пускате Shift. Не, не може с десните. Не, не е дискриминация, просто така е направено. Не, не мога да го преправя. Дори да ми скъсате договора.

– А за какво ви е да отворите форума? За да попитате защо може да са ви спрели Интернета?

– Принципно не се налага да уредим среща – мога да ви кажа цената за Windows и по телефона.

– Кафе с мляко? И две лъжички захар? Не, не поправям клавиатури. Нямам необходимите инструменти. Не, не зная денонощен сервиз, а и да има, надали ще се справят от девет вечерта до седем сутринта. И в чужбина също са редки такива.

– Всъщност още седем години не е малък живот за компютър втора ръка, купен на четири години. Не е задължително да сме го поддържали зле, за да издържи „толкова малко“.

– Принципно мога да дойда и в почивен ден, ама да не стане като миналия път? Дето звъннахте да дойда и запрашихте към Боровец да си починете?

– Не, госпожо, и това също е вирус. Всичко, което получавате по пощата с молба да си го инсталирате веднага, е вирус… Не, не пропускате пари, няма да си ги получите. Откъде знам – ами това ми е работата… Не, не ви лъжа. Не печеля нищо от това.

– Защото на диска ви няма повече място… Да, 500 гигабайта е сериозен диск, просто сте го напълнили целия. Може да се наложи да изтриете нещо, което вече сте гледали… Тогава нещо, което не ви е харесало… Евентуално да си купите външен диск? Или дори няколко?… Така е с „еротиката“ в Нета, днес я има, утре я няма…

– Не, няма как. Компютърът ви няма антена, така че не може да подслушва всички телефони на пет километра наоколо… Не, такива антени не съществуват. Потърсете си парите от тези, които са ви продали софтуера… Да, знам, че ги няма вече. Стар номер… Ооооох… Добре, щом искате, се оплачете в полицията…

– Не, в Интернет няма как да сте истински анонимен. Просто съседът ви не разбира достатъчно, за да го знае… Включително ако може да сваля филми…

–

Някои мои познати напоследък са фенове – всъщност не, религиозни – всъщност пак не, май точната дума е зомбирани – на тема алтернативна медицина. За тях тя е спасението на човешкия род от злата Голяма Фарма, решила да го унищожи.

Че Голямата Фарма е безскрупулна, алчна и безчовечна съм напълно съгласен. Преди години например успях да проследя една отлично организирана антиваксерска кампания в bg-mamma до представители на Голямата Фарма. Къде е логиката ли? Съвсем простичко е. Ваксината струва стотинки и се слага веднъж в живота, а лекарствата за развилата се болест са стотици левове месечно… И да е само това, с мед да ги намажеш.

Но в същото време Голямата Фарма поне по принцип произвежда неща, които в повечето случаи повече помагат, отколкото вредят. Докато алтернативната медицина (това, което се има предвид най-често под тези думи) обикновено е дело на абсолютно откровени измамници. Създателите ѝ са абсолютно наясно, че трупат парите си на гърба на здравето и живота на милиони, и това изобщо не ги спира.

Защо го заявявам така категорично ли? Защото го знам, по дяволите. Имам нужните познания, за да мога да го преценя – за разлика от почти всички почитатели на тази медицина… За съмняващите се мога да предложа и една полезна статия, на която попаднах чак сега:

http://www.usatoday.com/story/news/nation/2013/06/18/book-raises-alarms-about-alternative-medicine/2429385/

—-

Допълнение: Днес разговарях с един приятел, който категорично ми заяви: „Химията е неприродна – нормално е да е неестествена и вредна за човешкото тяло“. Човекът, както вече сте се досетили, не е биолог или медик и няма представа, че всичко, което се случва в човешкото тяло, е всъщност химия. Нито пък се опита да го повярва, когато му го казах.

Мисълта ми обаче е за привидната правдоподобност на твърдението. Звучи убедително за незнаещия и би могло да накара и други да му повярват. За да намаля тази опасност колкото мога, им предлагам първо да се преборят с няколко други извънредно убедителни твърдения:

– От небето не могат да падат камъни (примерно метеорити), защото на небето няма камъни.

– Създаването на летателен апарат, по-тежък от въздуха, е невъзможно – той би паднал.

– Червено море е червено на цвят, Бяло е бяло, а Черно е черно.

– Мъжете не могат да страдат от истерия – „хистера“ означава матка, а мъжете нямат матка

– От радиацията можете да се опазите, като носите огледало и я отразявате с него

– В устата и червата ни не може да живеят бактерии, защото щяха да ни разболеят и да умрем

– Хитлер не е възможно да е донесъл зло, защото е бил образцов съпруг и баща

Страх ме е, че пиша това напразно – ако глупостта можеше да осъзнае, че е глупава… Но въпреки това се надявам. Спаси ли здравето или живота дори на един човек, ще си е струвало труда хилядократно.

Попитали физик защо пилето пресича пътя. След седмица изчисления той отговорил:

– Имам решение на задачата. Но важи само за идеално сферично пиле във вакуум…

През последното четвърт столетие изборите в България винаги са били преброяване на идиотите. А покрай участието на Бареков последните бяха преброяване на идеално сферичните идиоти във вакуум. Оказаха се процент, който според мен еднозначно гарантира, че никога няма да се оправим. Защото който може да повярва, че Бареков е нещо различно от бушонче на Пеевски, може да повярва всичко. Или поне всичко, което няма нито помен от връзка с реалността…

(И това при положение, че Атака също успя да вземе почти три процента. С единайсетте на Бареков – към четиринадесет. При гласували 35% от избирателите това са към пет процента от възможните избиратели. Иначе казано, съвършено кръглият идиот във вакуум винаги ще бъде парламентарно представен в България. И вероятно ще държи ключа на парламентарния баланс. Съответно, животът в България винаги ще е опасен за физическото и душевно здраве.)

… Преди ден-два Бареков се изказа, че е готов да направи коалиция с БСП и да управлява. В първия момент ми се щеше да попитам гласоподавателите му – за това ли са гласували, БСП да ни управлява отново? Чак след това осъзнах, че комуникацията с тях под каквато и да е форма е безсмислена. Смислено е човек да се спасява от тях като от чума – със старателно избягване на всякакъв контакт, а най-добре с бягство. Където и както може.

Дотук за него и гласоподавателите му. Който си направил изводите – направил ги. Оттук нататък – още малко очевадни неща.

Ще просъществува ли правителството още? Примерно по-дълго от до есента? До тези избори бях убеден, че да. Сега бих дал едни 20-30% шанс да не успее. Които могат и да нараснат в зависимост от развитието на ситуацията.

Едно, че “Южен поток” беше подписан. Съвършено точно на руските условия и в съвършено точно противоречие с европейските. Орешарски беше заради това в ЕС (май за пръв път) и даде съвместна пресконференция с Барозу. Барозу каза каквото следваше да се очаква, ако и в сравнително дипломатична форма – че тоя номер няма как да се размине на България, и че последствията вероятно ще са сурови. Орешарски също каза каквото следваше да се очаква – че Барозу всъщност е казал точно обратното и че “Южен поток” ще спази правилата на ЕС. Познайте кой от двамата ни излъга право в очите. (Като минимум по това, което казвам доста често – ако беше казал истината, щеше да се изчервява и да заеква, а подобно нещо не се наблюдаваше.) И кой каза истината – тоест, за какво следва да се готвим. И най-вече дали правителството няма да джирода последствията, които се задават, на някое друго правителство, за да се спаси от линчуване…

Друго, че изборният резултат беше катастрофа за БСП. Въпреки старото правило, че нейното твърдо ядро е най-голямо и тя печели най-много от ниска избирателна активност. Въпреки променения открай докрай в нейна полза избирателен кодекс. Въпреки всичката купена социолъгия (свалям шапка на Иван Попов за точния термин) и всичкото сплашване и отчайване на избирателите. Въпреки всички демонстрации на брутално смазване на ГЕРБ и РБ, на масово уволняване и тормозене на техни кадри и симпатизанти и прочее… Интересно е и че резултатът на АБВ също е смешен – очаквах да подгонят 10% при такава активност. Очевидно Първанов все още е добър само в израстването върху вече съградени структури. Очевидно все още не го бива да привлича масите. Ако не беше тъжният извод около Бареков и сие, щях да кажа, че България има някакъв шанс.

Но да се върна на темата. Станишев е феноменален апаратчик, казах го още когато разгроми не кой да е, а Първанов на негова си територия. Ще се бори с нокти и зъби да удържи това правителство колкото се може по-дълго, за да си подсигури накъде да бяга след него. Изборната катастрофа – резултат под две трети от този на ГЕРБ при най-благоприятни възможни за БСП условия – обаче сериозно разклати влиянието му в БСП. Не е изключено да не успее да задържи правителството до края на мандата му. Особено ако Първанов се реши да си посипе символично главата с пепел, да се откаже от АБВ и да застане изненаващо начело на БСП, с подкрепата на разочарованите от Станишев. Тъжното при този вариант е, че БСП ще може отново да се пробута пред по-лековерните за “обновена”.

Ако следващите избори се състоят сравнително скоро, избирателната активност има как да бъде и сравнително висока. Българите са понаплашени от високия резултат на ДПС и може да се активизират. А това може и да намали резултата на ДПС до степен то вече да не е ключовият фактор в политическия ни живот. Което ще е чудесно – не защото е “турска партия”, а именно защото не е. Защото е партия на едрата престъпност и ограбването на държавата, тоест на всички нас без разлика по етнос.

Високият резултат на ДПС е донякъде за сметка на БСП – много цигански секции, които традиционно са почти 100% опора на БСП, този път бяха за ДПС. Механизмите ги знаем, но мисълта ми е другаде. Очевидно Доган се е усетил, че Станишевото БСП е потъващ кораб. (Наскоро Лютви Местан го каза в прав текст – че при наличните обстоятелства той не вижда как това правителство ще завърши мандата си.) Станишев вероятно ще реагира, ще води тайни преговори и ще обещава нови и нови кражби за милиарди и потънали в неизвесността милиардни външни заеми. (И ще изпълни тези двете, ако му се позволи.) Но не е ясно дали Доган няма да ги приеме и след това пак да му забие ножа в гърба, или пък да се спазари за повече с друг. Не е като Бойко да не е също играч и мафиот, ако и не от тази мафия.

В тази ситуация-каша според мен правилните ходове са два.

Единият е бързо създаване на нова лява партия. Истински обновена, реално социалдемократическа, без да е изцяло контролирана от кадесарската мафия. С някои кадри от БСП, за име, но не твърде много, все пак бардакът трябва да е нов. Такава партия изключително трудно ще се популяризира, защото медиите ги държи мафията, а за нея няма по-страшно нещо. Но успее ли, може да привлече немалко от разочарованите гласоподаватели на БСП – а в момента точно те са най-големият пул неориентирани. Ако политиката й е поне малко отговорна и кадърна, има отлични шансове да влезе в парламента, а на следващи избори може би дори да измести БСП. В края на краищата, в никоя нормална държава няма само десни партии – ако искаме държавата да върви напред, трябва да се погрижим и левите в нея да са нещо различно от подчинена на Русия мафия.

Другият правилен ход може да е възнобвяването на протестите срещу правителството. Вероятно няма да е лесно, защото хората са изтощени и обезверени. Политиката на Орешарски на игнориране и сплашване се оказа изключително ефективна. Но ако ситуацията продължава и се влошава, най-вероятно слабостта на правителството ще стане очевидна до степен протестите отново да могат да насъберат сила. А ако успеят и да го съборят, нищо чудно подкрепилите ги да имат на изборите добър резултат, за сметка на опъналите им се. (Подсетка: добре е тези протести да бъдат организирани от старата “Протестна мрежа” или други минимално читави организации, преди с това да се е заел Бареков. Надали ще го чакаме дълго – Доган е достатъчно хитър, за да го поиска, и съм сигурен, че държи в ръкава някой коз срещу Пеевски, с който да го принуди.)

Да видим. 🙂

Моя позната си има тригодишно момиченце – енергично и бясно за десет момчета. Което се научило да се пъхва в гардероба и да устройва там бъркотия,за която думи не стигат да я опишат.

След няколко дни подреждане на гардероб по цял ден и безрезултатни караници отчаяната майка най-сетне решава да прибегне до изпитаното от поколенията средство:

– Да не си посмяла да влизаш в гардероба повече! Там има един страшен чичко с голяма торба! Ще те грабне, ще те пъхне в торбата, ще те отнесе и няма да те видим повече!

Цял ден хлапето не смее да припари до гардероба, за радост на мама. Когато обаче вечерта тя и татко сядат да гледат телевизия, малката се осмелява. Отива предпазливо до гардероба, лепва на него ухо и започва да слуша под недоумяващия поглед на таткото. След което се обръща и пита:

– Мамо, оня чичко от гардероба тръгна ли си?…

Наскоро прекарах няколко часа из руски сайтове и форуми. И съм ужасен.

Вероятно много от написаното в тях е дело на т.нар. гебуха – „ласкав“ руски прякор за служителите на тяхното ДеСе. Немалко обаче очевидно е дело на искрени „патриоти“. За да разберете какво значи тази дума в случая и защо е в кавички – разровете се и почетете сами.

Всеки народ, независимо колко просветен, е на година-две живот в мизерия и един сладкодумен измамник от нацизма. Руският народ също, само че май откъм другата страна – на наацистите ще им трябват години мизерия и измамници, за да стигнат днешна Русия. Преди няколко седмици един украинец беше споменал нещо от типа на: „Уви, тяхното не е нацизъм – то е НАШИЗЪМ“. Нещо, на фона на което „обикновеният“ нацизъм прилича едва ли не на либерална демокрация.

(Разбира се, има една съществена разлика – но тя не е в полза на нашизма. При нацизма един по начало нормален народ беше увлечен от гений на фанатизма в изпълнителност и подчинение на нацистките доктрини. При нашизма един народ, увлечен до край от нацистки доктрини, е управляван от хитър политик, готов да извлече изгода от това. В първия случай премахваш гения на фанатизма – народът се излекува. Във втория и да махнеш хитрия политик, нашизираният народ остава и търси да издигне и си избере следващ такъв…)

Всъщност Русия живее в подобна атмосфера вече от почти столетие, ако не и повече. Помните ли невероятния филм на Михаил Ром „Обикновен фашизъм”? Ако не – гледайте го, не можете да си представите колко си струва. Мигновено ще разберете защо беше забранен в соц-лагера наравно с „1984“ и „Животинската ферма“ на Оруел. Гледайки документалните кадри за нацизма в Германия, зрителят виждаше невероятната прилика между тях и реалността наоколо. Същите паради, същите махащи от трибуните фюрери, същите демонстративно-популистки „социална справедливост“, „светло бъдеще“, „ценности“, „историческа мисия“. И най-вече същото безмилостно и непрекъснато промиване на мозъците на всеки недостатъчно автокефален… Така че традицията там е дълбока и вкоренена до степен, надмината може би единствено в Китай. Непредставима за хора, израсли в поне малко свободно общество, дори в българското. Неразбираема дори за тези руснаци, които носят глави на раменете си и гледат това, което става с народа им, с ужас…

Сега е особено нагледен момент докъде води това. Почетете мъничко руски форуми и ще се убедите. Доскоро украинците бяха за руснаците най-близки братя – много по-близки примерно от нас. (И е истина – много по-близки са им и по език, и по кръв.) Но в момента, в който братята им не приеха да бъдат съсипвани полу с измама, полу насила, а след това и не приеха съвсем безропотно да им откъснат парче територия с недоприкрита (и призната после) военна намеса, внезапно станаха… фашисти. Най-чужди от чуждите. Най-долни от долните. Най-отвратителни, отблъскващи, годни единствено за смазване и поробване. Кафява чума, която заплашва света (все едно украинците са се опитали да налагат на руснаците какъв ред да поддържат в собствената си държава и са им отвоювали земя, а не обратното). Инструменти на безгранично дяволската и зла Америка и на подлата и измамническа Гейропа (Ян Валетов беше отбелязал много точно аналната фиксация на гебухата и дирижираните от нея промивки. И беше описал подробно и точно ситуацията между Украйна и Русия.)

Накратко – за Русия, и боя се че и за масовия руснак, е брат който е съгласен да му е роб. Да бъде управляван от руски агенти в полза на Русия и своя вреда. Който не е съгласен, няма как да му е брат – той му е фашист, кафява чума и напаст, от която светът трябва да бъде „освободен“. А какво ли ще бъде, ако има силата и решителността да не си даде територията, пък не мога дори да си представя. Сигурно ще е по-черен от дявола. (Ах, тази гнусна Гейропа! Ах, тази сатанинска Америка!)

… Пиша всичко това покрай умилително леещите се от български „патриоти“ лакардии за „руските ни братя“. За който има очи и ум, да провери сам прав ли съм или не и да си направи изводите. И когато се опитат да му наливат лъжи по спуснатия им списък, да ги отпрати.

А ако не го направи достатъчно дипломатично, сигурно ще види и чуе и аналната им фиксация. Сигурен признак кои и какви са всъщност, и на какво са „патриоти“. Не мога да си представя някой да вижда как се промени руското отношение към украинците и искрено да не се досеща как ще се промени към нас в момента, в който руснаците решат, че има как да ни отнемат нещо.

И още едно предупреждение: отношението на съвременния български „патриот“ към Русия е лакмусът дали той е патриот, или национален предател и измамник на руска служба. Не вярвате ли? Съвсем просто е.

Аз примерно никога не съм смятал себе си за патриот – напротив, за космополит. Възхищавам се на Съединените щати много повече, отколкото на България. Подигравам се на глупостта и лайнодушието на българския народ. Що за патриот мога да съм?!… Само че ако САЩ утре нападнат България, аз моментално ще ида да се запиша за доброволец, да воювам срещу тях. А ако Русия нападне България (което е несравнимо по-вероятно), типичният български „патриот“ ще започне да върти изтърканата вече латерна как руснаците са ни братя, как трябва да им треперим и да ги пазим, да не им се съпротивляваме особено… Да, ама ако аз не съм патриот, какво е такъв „патриот“? Нещо различно от 24 карата национален предател?

Ако не, е време да му отдадем дължимото. Да го наречем национален предател право в лицето и да му обясним защо е такъв. Не защото той не го знае, на който му плащат да не знае нещо винаги го знае. А за да го знаят и чуват околните, и да се учат да не вярват на измамници.

Особено когато те са национални предатели и слуги на най-гнусния вид нацизъм, който съм виждал в реалността – руския нашизъм.