Разговорът

Бях се подпрял на стената в коридора на отделението и си отдъхвах. Познатият ми е доста тежичък, а го мъкнех по лекари и стаи вече два часа. За щастие, всичко е наред – приет, сложена диагноза (правилна по мое мнение), изписано лечение. Можех да си позволя мъничко почивка.

Внезапно осъзнах, че чувам откъм лекарската стая гласове. Обикновено не обръщам внимание на чужди разговори, а и слухът ми не е добър. Този път обаче ги чувах чудесно, благодарение на някаква шега на акустиката, и единият глас ми се стори познат:

– Писна ми от тая, мамата й да ***! Все недоволна!
– Астмата ли?
– Плеврита. А и астмата е същата. Като не им харесва да мрат, мама им стара!… Бронхиолита ли пукна при теб днес?
– Аха. Най-сетне ще се измирише стаята от него.
– И при мен емфизема е на път. До утре сигурно ще е ритнал камбаната. Чудя се дали да не му напиша заключението още сега, да не губя време после…

Неволно вдигнах вежди. Не може да е той. Не го познавах много добре, но помня – не беше такъв като студент… Отлепих се от стената и надникнах в стаята, уж търся някого:

– Извинете, доктор Николов?
– Нямаме такъв… Я, Григоре, ти ли си бе?! Не съм те виждал вече колко, двайсет години?

Определено беше той. Понатежал, пооплешивял, с торбички под очите, но иначе същият. И видът му извика нов спомен – как направо грейваше, когато имаше как да помогне на пациентите. Как си казвах – ето ти родения за лекар, учи се от него, такива са един на сто…

– Радвам се да те видя. – Ех, да се радвах и да го чуя. Не можех да повярвам, че се е превърнал в такъв боклук.
– Сядай, разкажи как си, какво правиш? Къде работиш сега? Преди години Митето разправяше, че те е срещнал в БАН, там ли си още?
– Не. Занимавам се с компютри.
– Стига бе. Хабиш си образованието… Компютри ли рече? Можеш ли да погледнеш моя у нас? Имам ядове с него, на сума ти специалисти го носих, същата работа. Пък ти още като студент, помня, клуб “Компютър” въртеше. Ще ми помогнеш ли?

Мислено въздъхнах. Щеше ми се да отговоря “На боклуци не помагам.” След това се засрамих. Едно време човекът не беше такъв. Може би все пак заслужаваше един жест, заради миналото.

– Става. Тая вечер след работа. Къде живееш?
– Където и преди. – Той ми драсна на парче хартия адрес. – Към кога да те чакам?
– Към осем…

На позвъняването ми отвори непозната жена, вероятно съпругата му. Представих се, тя ми кимна към една от вратите в коридора:

– Влизайте.

Още от вратата стана ясно защо някогашният ми колега не ме посрещна лично. На бюрото до компютъра стояха полупразна вече бутилка евтина водка и също полупразна чаша. На екрана се въртеше някакъв пасианс.

– Влизай, влизай. Ей го. Да ти сипя ли и на теб? – Говорът му леко заваляше. Надали бутилката е останала от вчера.
– Не, с кола съм.
– Както искаш. Аз разпускам. – Той лениво премести още една карта, отпи от чашата и махна с ръка. – Заповядай.

И не беше и алкохолик навремето. Поне не повече от типичния студент по медицина. Усетих някъде в мен да светва далечна червена лампичка… Седнах и зачоплих компютъра.

Не зная на какви специалисти го е бил носил – май на открай докрай набедени. Антивирусната програма беше изтекла още преди три месеца, и компютърът гъмжеше от електронен живот. Който доста успешно отбиваше опитите да бъде почистен. Нищо, старо куче съм, почти винаги успявам да преборя някак подобни гадини, ако имам достатъчно време.

– С теб какво става?
– Скука. Като завърших, две години работих в едно село. Късмет беше, че и там даже намерих работа. После се цаних стажант тук, без заплата, добре че родителите ме издържаха, лека им пръст. След това на временно място, след това на постоянно… Това ми ти. С теб?

Разказах му накратко моите житейски одисеи. Той слушаше с живнали очи, сякаш гледаше филм.

– Та, това пък с мен… Как е при теб, тежко ли е отделението?

Очите му мигновено угаснаха и той сякаш се прегърби. Забравената по време на разказа ми чаша сякаш сама се оказа в ръката му и той отпи голяма глътка.

– Ми… отделение като отделение. На който му е тежко да е лекар, да не се е цанил.

Хм.

– Често ли умират пациенти напоследък? Чувам, че идват по-запуснати отпреди…

Той допресуши на две глътки чашата и я напълни наново. Ръката му трепереше, за пръв път откакто бях дошъл.

– Нали нямат пари хората, стискат докато могат. А тогава вече често е късно. Дарвинизъм.
– Ти беше много кадърен студент. Сигурен съм, че помагаш с всичко, с което можеш.
– Кво да им помагам, мамата им да ***? То се не погрижило за себе си, идва ти с тумор с разсейки, ти помагай! Вади го! – Половин чаша потъна в гърлото му. – Да мрат! Ако може изобщо да не идват, най-добре! За тях ще е все тая, аз нищо не мога да направя! – Допи чашата и отново я наля. – Не заслужават изобщо да им се помага, от мен да го знаеш! Да плуят им се полага!…

Тъкмо бях успял да приклещя най-неприятната гадина на компютъра му. Изчоплих я с удоволствие. Опитът да инсталирам нов антивирус след това мина успешно. Оттук нататък щеше да е играчка работа.

– Е, сигурно не всички са така. Пък и както те познавам, сигурно все някой успяваш да изтръгнеш.
– Успявам, ама какво от това? Имам сега един с емфизем, забравих му името. Трети път идва. Първите два пъти как го извадих от гроба, не ме питай. И кво? Пак се натряскал, пак се простудил юнашки, тоя път вече няма да го бъде. Кат си помисля само, ми иде да се натряскам кат свиня…

Определено е на път, помислих си. Чак в следващия миг червената лампичка се превърна в прожектор и освети всичко. Как някогашният пример за мен се беше превърнал в алкохолизиран вулгарен циник…

За миг усетих, че настръхвам. Ако животът ме беше случил в тежко отделение с много умиращи пациенти, дали и аз нямаше да стана като него? Да пия като разпран, уж по лекарска традиция (а тая традиция откъде ли иде?)… И да псувам пациентите и да говоря мръсотии за тях, в позорен опит да омаловажа поне частичка от товара да ги губя, да умират в ръцете ми, без да мога да ги спра…

Преглътнах на сухо. Миг-два из главата ми се въртеше единствено идиотската мисъл, че не съм сбъркал, когато се съгласих да му направя услугата. Малко по малко разбирах, че виждам пред себе си не урод по душа, а осакатен от работата си. Неговата чувствителност се беше оказала вратичка, през която животът го беше докопал и смазал.

Колко ли по-добре щеше да бъде, ако той беше започнал работа някъде, където смъртните изходи са рядкост, където пациентите обикновено си тръгват здрави и щастливи? Има немалко такива специалности. Какъв лъчезарен лекар щеше да бъде… Замислях се и колко често лекарите в тежки отделения са пияници и циници. Как плащат малкото здраве, което могат да дадат на пациентите там, с черните си дробове и душите си. А също и как други лекари, невидели особена мъка или безразлични към нея, се опитват да се впишат в тая лига. Как се държат по същия начин, без да са платили правото си за това…

След това се опомних. Надали можех да му помогна особено. Но се чувствах длъжен да пробвам, колкото мога.

– Чак пък всички дошли ли умират?
– А, не, естествено. Някои все пак имат акъл. Една я изписах днес… ох, как й беше името… Абе, преди две години й открили тумор на белия дроб. Случайно, при рентген за опасение за гърдата. Още ранен, сравнително доброкачествен. Рязаха я във Втора хирургия, махнаха сегмента, мина окей. Ама се случи мръсна история – алергична на два антибиотика, сложили я на трети, тя пък случила бацил резистентен на него. Докато била в хирургията, уж била добре, ама два дни след като излезе, дойде при нас. Врътнах една безумна комбинация антибиотици, ей така, на нюх – извадих я, макар и на косъм. Заради възпалението й остана телектазия на остатъка от сегментния бронх. Слабо място, ама тя си се пази. Преди седмица беше направила някакво възпаление, но щом го усетила, се обади. Пак не беше приятно, ама я скърпихме, стана екстра. Шефа каза, че ако телектазията продължи да й прави проблеми, ще говори с Втора с екипа й да направят корективна операция. Те са млади момчета, навитаци, няма да откажат… – Живецът се беше върнал в очите му и чашата отново седеше забравена за момент на масичката.
– Супер… А аз май извих врата на твоите бацили. Само да привърши антивирусът сканирането…
– Лесно ти е на теб. И нищо да не можеш да направиш, компютър се прежалва лесно и просто. Сега разбирам защо си се махнал от медицината… – Езикът му вече направо се плетеше. Виждах как алкохолът се опитва да го приспи, но разказът за успеха, за спасения човек го държеше.
– Медицината не е нещо, от което можеш да се махнеш. Роден ли си за нея, тя ще те намира, където и да се скриеш. И ще те товари с проблеми, и ще те измъчва с тях. Но докато се мъчиш, безброй незапомнени, но излекувани пациенти ще живеят живота си щастливо. И когато се сетят за теб, тихичко ще ти благодарят наум…

Той се усмихна – широко, пиянски. Но дори през мъглата и загрозяването от алкохола си личеше щастието му. Ръката му се свлече в креслото до него и той отпусна глава и запуфтя тежко. Беше заспал.

– Колко ви дължим? – попита жена му, докато се обувах в коридора.
– На колеги пари не взимам.

Докато вървях към колата си помислих, че видях още нещо, което не бях очаквал. Вулгарен и циничен лекар, който обаче продължаваше да обича пациентите си. И да му тежи теглото им…

Получих още едно прозорче, през което да мога да видя част от света около мен.

7 Responses to 'Разговорът'

  1. Морфиус Says:

    Цинизма и вулгарността са защитна окраска, чудесен пример е пубертета.
    В медицината същото.

  2. Vesi Says:

    “Ако животът ме беше случил в тежко отделение с много умиращи пациенти, дали и аз нямаше да стана като него?” – Niamashe. Absolutno garantiram 🙂

    Zavisi ot choveka predpolagam, az razbrah 4e ne stavam i ne praktikuvam; diado mi beshe koremen hirurg, i podpiivashe seriozno sled 12-4asova operacia, no s pacientite se dyrjeshe mnogo lubezno i nikoga dori vkyshti ne gi e komentiral po nikakyv nachin osven s concern. I drugi slu4ai sym vijdala, s razli4na stepen na tejest, ot kym lekarska strana. Zapoznah se naskoro s edno momi4e raboteshto kato psiholog v klinika za alkoholici v Dresden, kaza 4e 90% ot pacientite i sa lekari. Tejka profesia e.

  3. юлий Says:

    Образа на лекаря през последните 20г. за мен остава неразгадаем символ. Може би ако разберем повече за него ще разберем много за себе си.

    @Григор – помня един не много кадърен лекар (син на някое светило) от един твой разказ. Дано да се е понаучил вече. Сега пък този е циник. Защо не се заемеш с една лекарска поредица ?

  4. Григор Says:

    @Морфиус: Така е. Но изглежда, че ми трябваше да видя това, за да го разбера и по отношение на лекарите.

    @Vesi: Май много малко професии са по-съсипващи психиката от тази на лекар в тежко отделение. Според мен е разумно да се води рискова професия и да подлежи на периодична психопрофилактика, точно както примерно миньорите – на прегледи за силикоза.

    @юлий: Ако срещна още, които да са интересни за описване, сигурно ще се получи поредица…

  5. Grigor Gatchev – A Weblog » Blog Archive » Разговорът – 2 Says:

    […] Grigor Gatchev – A Weblog (Personal – mostly in Bulgarian. English readers, please check the “In English” category.) « Разговорът […]

  6. Кал Says:

    Гри, силно благодаря за тая история. Запази я за следващите „Докосвания“, м?

  7. Григор Says:

    @Кал: С удоволствие. 🙂

Leave a Reply