Голямото приключение на малкото таласъмче

Един от хората, за които се гордея, че мога да ги нарека приятели, е Никола Райков. Компютърджия, човек на изкуството и не на последно място – млад баща. 🙂

Когато станеш баща, обикновено доста други неща минават на заден план. Често и компютърджийството, и изкуството. Но може би на любовта към изкуството трудностите действат както и на всяка друга любов – като вятър на огън: гаси слабия, но разпалва още повече силния… Така и с Никола. Вместо да престане да твори изкуство заради грижата покрай наследника, той е превърнал тази си грижа в творене на изкуство.

Кое дете няма нужда да му разказваш приказки? Вероятно това, което трябва да израсте осакатено като човек… Никола очевидно няма подобни планове за своите деца. Защото приказките, които им разказва, са изумително увлекателни и изобретателни. И малко по малко са се превърнали в игра – игра, която в същото време е приказка.

Помните ли някогашните книги-игри? Мислех си, че компютърните игри отдавна са ги превърнали в минало. Особено тези, в които само се търчи и стреля автоматично по де що помръдне наоколо. Мислех, че гръбначният мозък безнадеждно е изместил главния в контрола над организма и въображението. Но твърде малките деца все още не са способни да преживеят на диета с нула калории. За тях се налага да се правят истински неща.

Такова нещо е приказката-игра на Никола, Вълшебна, изобретателна и изумително детска. Забравил, че това чудо следва да се играе по епизоди, я четох с упоение от началото до края като книга, без да обръщам внимание на размесените епизоди. Просто се възхищавах на бистротата и чистотата на словото в нея, на детски игривата мисъл, на невероятните асоциации. Няма да скрия – ползвам се от една огромна привилегия в това отношение: така и не успях да порасна, и май няма и да успея. Но… не зная защо, но съм убеден: тази игра би харесала и на счетоводителя от вицовете. Нищо че той е роден с очила, сресана на път коса и молив зад ухото. Може би така му е писано – да трябва да стане на средна възраст, за да се превърне във възхитено от живота, неизвестното и омайното тригодишно дете.

Прочетете я и вие. Не е нужно дори да я купите за целта – Никола я е направил свободно достъпна. И е написал на сайта ѝ защо постъпва така – простичко, човечно и топло. Като цялата приказка… Но аз лично смятам да си я купя истински, на хартия.

Едно, защото хора като автора ѝ заслужават да бъдат поощрявани. Да, тази книга вече е достъпна и няма да бъде свалена. Но купуването ѝ е начин Никола да бъде поощрен да продължи да пише. Да сътворява нови подобни неща, все такива слънчеви. И да мога да прочета и тях.

Второ, защото искам да имам тази книга. Не просто да съм я прочел – да я имам. Както казва Кори Доктороу, Да ѝ търся място в отесняващите рафтове по стените у нас. Да я давам, често едва ли не насила, на приятелите които уважавам и обичам, с молба да я прочетат – и с надеждата да им хареса. Да я чета на децата си, за да им дам още от ранна възраст усет за красота и добро, който да ги топли и подкрепя през живота им. И да им я завещая, за да бъде с тях и техните деца, и когато мен няма да ме има.

И трето, защото искам да я чета отново и отново, с гордост и чиста съвест. Да ѝ се възхищавам с мисълта, че съм се отплатил за нея. Да завиждам тайничко на Никола и да си мечтая да го надмина – за да ме надмине в следващия момент той отново, за да бъде създаваната красота все по-истинска и пълноценна. И да се усмихвам щастливо и без срам, когато седнем заедно на маса.

… Толкова от мен. А сега не ме безпокойте – отивам да си препрочета книжката пак. 🙂