Grigor Gatchev – A Weblog

Тези редове идват направо от сърцето ми. Всяка дума, всяко изречение в тях звъни в тон с мислите ми, точно каквито минават през ума ми, точно каквито докосват емоциите и съвестта ми.

И това е странно, защото не съм ги написал аз. Те са първата половина от реч, произнесена от Кори Доктороу на 13 ноември. Записани са като текст от Джейд Колбърт.

Не зная под какъв лиценз са. Доколкото имам представа от Кори Доктороу, вероятно не би ми се сърдил за превода и публикуването им… И още нещо. Те са толкова мои, че ако той не ме беше изпреварил, сигурно щях да ги напиша. Затова смятам, че имам моралното право да ги пусна тук.

—-

ЕЛЕГИЯ ЗА КНИГАТА

Бих искал да започна речта си днес с елегия за книгата. Първата й част е озаглавена “Пирати”.

Пирати

Една група от могъщи противници на авторското право се опитва да унищожи книгите. Тези пирати потъпкват авторското право, и не зачитат нашата собственост. Те обличат кражбата си във високопарна реторика как те били истинските защитници и следовници на креативността, и са пробутали тази лъжа на много законодатели и правоохранителни органи по света. Членове на Парламента и на Конгреса се намират под тяхното влияние. Те казват, че се опитват да запазят нещата каквито са били винаги. Твърдят, че радикалистката им политика има нещо общо с консервативност. Но в мечтите си виждат един бъдещ свят, в който пазарът на електронна култура расте скокообразно, а те са го яхнали. Твърдят, че става дума за етика, но замислиш ли се дори за минута, виждаш – става дума единствено за печалби.

Втора част от елегията се нарича “Хората на книгите”

Хората на книгите

Ние сме хората на книгите. Ние обичаме нашите книги. Пълним къщите си с тях. Ценим като съкровище книгите, наследени от родителите ни, и греем от щастие от идеята, че ще ги предадем и на децата си. Не са ли започнали повечето от нас да четат от някоя любима книжка, принадлежала на някой от родителите ни? Ние даваме насила хубавите книги на приятелите си, и настояваме те да ги прочетат. Дори усещаме странна близост към хората, които виждаме в автобуса или самолета да четат нашите книги, книгите, които смятаме за “свои”. Ако някой се опита да отнеме книгите ни – репресивно правителство, или загубил мярката цензор – ги защитаваме, сякаш са живи. Разпознаваме нашите съплеменници, когато им отидем на гости, по стените от библиотечни рафтове. По клатещите се купчини от книги край леглата и по подовете им, и по влажните книги в банята. Нашите книги – това сме ние. Те са нашите зареждаеми блокове памет. В тях са моралните, интелектуални и съзидателни влияния, които ни правят хората, които сме.

Авторското право ни признава това. То казва, че когато купиш книга, ти я притежаваш. Твое право е да я подариш някому или да си я пазиш, да я даваш назаем или под наем, да я наследиш от родителите или да я оставиш на децата си. Столетия авторското право е зачитало тази свещена връзка между читателите и техните книги. Ние виждаме авторското право като нещо, което регулира нещата в различни сфери – DVD-та, видеоигри, песни – но книгите са нещо много повече. Книгите са по-стари от авторското право. По-стари са от книгоиздаването. По-стари са дори от печатарската преса!

Противниците на авторското право не зачитат нашето авторско право и нашите книги. Те казват, че когато си купиш електронна книга или аудиокнига в цифров вид, ти си разжалван от собственик в лицензиран. От читател в най-обикновен потребител. Тези крадци опаковат нашите книги и аудиокниги в лицензни съглашения и технологии, измислени като че ли специално за да унищожат емоционалната връзка на читателите с техните книги.

Тези лицензи, разбира се, са огромни. Ако имате iPhone, и си купите аудиокнига от Audible, използвайки свързания с тях магазин на iTunes, вие потвърждавате съгласие с лицензно съглашение в размер на около 26 000 думи. Целият Канадски закон за авторското право е общо 33 000 думи. Същността на тези лицензи е, че се лишавате от авторското право. Че губите защитата на закона, който ви дава права върху нашите книги. Че се съгласявате авторите на тези лицензи да пишат закона.

Разбира се, тези лицензи са изградени от противоречащи на закона клаузи. Веднага можете да го познаете по често срещаните из тях текстове в смисъл на “ако някоя част от този лиценз бъде обявена за невалидна пред закона, то останалите му части запазват валидността си”. Това, естествено, е юридическият начин да кажеш “Не се ограничаваме само до нещата, които ни дава законът. Обявяваме тук за свое абсолютно всичко. Единственият начин да разберете кои претенции са законни, и кои само наше пожелание, е да ни съдите за всяко изречение поотделно.”

По същество, това е начин да кажат, че авторските права са глупости, и че читателите трябва да забравят за тях, и да приемат за единствена истина тези налудничави, заробващи лицензи.

И освен тези лицензи, пиратите добавят и технологии за “защита на цифровите права”. Тези защити, разбира се, никога не са успели да спрат една книга да не се появи свободно в Интернет. Ако някой издател смята, че може да открие технология за защита на цифровите права, която ще попречи на книгата му да се появи в Интернет без защита, ще кажа само: “Погледнете машинописката.”

Добре – ако защитата на цифровите права не е в състояние да спре хората да копират книги, какво тогава върши тя? Върши това да направи незаконно някой да създаде устройство, което да ви показва електронни книги, или да просвирва аудиокниги. Представете си, че огромна верига книжарници е сключила договор с Ikea (разпространител на мебели – бел. Григор), съгласно който Ikea са изключителният доставчик на столове, бюра, полици и лампи за четене на техните книги, и че е успяла да прокара закон, който обявява за престъпление продажбата на столове, лавици и крушки, които не са съвместими с техните книги. Това няма да е от полза нито за издателите, нито за писателите, нито за читателите. Ще е от огромна изгода обаче за Ikea, тъй като те ще са “приковали с верига” читателите към своите стоки, и така ще получат монополна власт върху пазара, или част от него.

Чували сме как издателите, писателите и други ангажирани в творческите индустрии как от години се оплакват от твърде голямата власт на вериги като Уолмарт, чрез тяхния голям пазарен дял, чрез който на практика контролират продажбите. Представете си обаче, че този контрол продължаваше и чак отвъд гроба, и дори след продажбата, и че всяка употребата на книгата дори след като сте си я купили ви задължаваше да продължавате да поддържате отношения с продавача, който ви я е продал. Представете си каква беда щеше да бъде това за книгоиздателството.

Затова и третата част от елегията е озаглавена “Да спасим книгата”.

Да спасим книгата

След години писателствуване, обсъждане на книги и мислене за тях, стигнах до едно просто, но важно разбиране: аз обичам книгите. Не просто четенето или притежаването им – изпитвам дълбоко сантиментално привличане към самата идея за книгата.

И не съм само аз. Това е социален елемент. Среща се из цялото ни общество. Ако правите кратко филмче, и искате да покажете как едно общество попада под тиранична власт, е достатъчно да вмъкнете кадър как горят купчини книги. Всеки ще ви разбере веднага, без излишни обяснения. Ако искате да направите герой във ваша книга симпатичен, е достатъчно да споменете, че той обожава да чете и често ходи в библиотеката – читателите ви моментално ще изпитат симпатия към него. Книгите носят със себе си ореола на човешките достойнства. Те буквално излъчват достойнства. И това е по причини много по-дълбоки от рационалното или дори разумното – всички ние, хората на книгите, знаем колко много книги на този свят са напълно лишени от достойнства. И въпреки това, докато работех в книжарница, и ми се налагаше да късам кориците на книги (стандартна процедура за обявяване на книгите за “непродадени” – бел. Григор), направо ме болеше сърцето. Едвам се насилвам да върна за рециклиране стария си телефонен указател, след като купя нов.

Работата на издателите е направо чудотворна именно защото работят с чудесната обич, която читателите изпитват към книгите. Хората купуват книги именно защото харесват идеята на книгата. А днес издателите плащат луди пари на маркетингови консултанти, за да помагат на хората да разберат “електронното усещане” за книгата. Да ги научат как се консумира книга.

Което ме връща към втората част от това важно осъзнаване: най-важната част от усещането, което дава една книга, е че тя може да бъде притежавана. Че можете да я предадете на децата си, или да я наследите от родителите си. Че библиотеките могат да я събират в архивите си, да я дават за четене, и читателите да идват и да я взимат. Че списанията, за които сте се абонирали някога, могат да бъдат струпани на тавана ви на купчина, която да преоткриете отново някой дъждовен ден. Че няма да изчезнат в момента, в който прекратите абонамента си. Само изключително странни абонаменти изискват да им върнете обратно списанията, които вече сте прочели (какъвто е случаят с някои видове абонаменти към Elsevier, най-големият издател в света на медицински и научни списания).

Да усещате своите книги редом с вас като стар приятел, който ще ви бъде подръка дори ако се преместите на другия край на страната, през всичките дни и дълги нощи на живота ви, е безценно предимство в ръцете на днешните издатели. Но по някаква причина много издатели се опитват да убедят читателите, че не им е работа да смятат книгите си за своя собственост, и не бива да се чувстват привързани към тях. И най-лошото е, че може и да успеят.

Четвъртата част се нарича “Уважавайте авторското право”.

Уважавайте авторското право

Хората често ми показват четци за електронни книги, които наподобяват усещането от истинска книга с анимации, симулиращи обръщане на страници. Ако обаче искате да запазим наистина важната част от усещането за книга, частта, която кара хората да купуват книги отново и отново цял живот, и да пълнят книгите си с тези скъпи приятели, с които не биха се разделили дори срещу пари, тогава е нужно да възстановим и запазим собствеността върху книгите. Когато купя книга, тя е моя. Няма механизъм, дори съдебно решение, което би дало право на продавач да ми отнеме продадената вече книга.

Но въпреки това Amazon направиха най-невероятното, което можеше да се направи в САЩ. Сигурно сте чули, че някой пуснал за продажба в техния онлайн магазин “1984″ на Оруел? И се оказало, че тя не е лицензирана за разпространение в САЩ – в останалата част от света Оруел вече е извън авторски права, но в САЩ все още е. И Amazon в отговор на тази информация изтрили “1984″ от електронните четци на клиентите си. След като хората си я били купили, една сутрин се събудили – и я нямало вече… А Amazon се оказаха направо супер. След един ден мислене (и огъване пред медийната буря) те решиха да възстановят обратно книгата. Дори дадоха обещание: “Ние вече никога, ама абсолютно абсолютно никога, няма повече да ви лишим от вашите книги. Освен ако не ни се налага.”

Работил съм в този град като книгопродавец доста години, и никога не ми се е налагало да давам подобно обещание на който и да е клиент. Самото проектиране на четец за книги така, че книгите да може да бъдат изтрити от него без съгласието или дори знанието на собственика му, според мен нарушава първия закон на повествованието на Чехов: ако в първо действие на стената виси пушка, до трето действие трябва да е гръмнала.

Когато купя аудиокнига на СД, то си е мое. Лицензът му е “не нарушавай закона за авторското право”. Мога спокойно да го рипна до MP3 файлове, да го прехвърля на iPod-а си, или други мои устройства – то е мое. Мога да го подаря, или продам – то е мое. Но когато купиш аудиокнига през Audible, които контролират 90% от онлайн пазара, получаваш лицензно съгласие, а не собственост. Нещата, които можеш да правиш с книгата, са ограничени през DRM; дори плейърите, на които можеш да я слушаш, са ограничени от лиценза на Audible. Те и iTunes, на които Audible са единственият доставчик на аудиокниги, го правят не защото издателите са ги помолили. Правят го, защото имат лична изгода.

Ще ви обясня откъде знам това. Последната ми книга беше издадена от Random House като аудиокнига. Бяхме се свързвали преди с Audible и ги бяхме питали: “Ще пуснете ли една книга в магазина ви, без да я опаковате в DRM?”. Те отговориха: “Не.” Когато ги попитахме за тази книга – Random House е най-големият издател на аудиокниги на света, огромен доставчик е – пак се свързахме с Audible и ги питахме ще го направят ли. Те отговориха: “Ами добре, ще го направим. Но iTunes няма да я приемат в магазина си.”

Всеки, който твърди, че читателите не могат, не бива и няма да притежават своите книги, е маниак, решил да унищожи книгата, книгоиздаването и самото авторство на книги. Трябва да попречим на тези хора да постигнат своето. Утрешните библиотеки трябва да са по-добри от днешните. Способността да даваме книгите си назаем едновременно на повече от един човек е полезно качество, а не рушителен елемент. Всички знаем това. Време е да спрем да се правим, че пиратите на авторското право са прави. Тези хора са били читатели, преди да станат издатели, писатели, адвокати, търговски агенти или маркетьори. Ние сме хората на книгите – време е да започнем да се държим като такива.

(Втората част на речта на Кори Доктороу ще публикувам в някой следващ запис.)

This entry was posted on Monday, January 4th, 2010 at 9:24 pm and is filed under Daily. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.