Американски впечатления – 3

(Продължение от предишния запис.)

Предишните два записа изброиха някои чудесни, невероятни неща за САЩ. Има и много други. Не всичко обаче е толкова розово. Видях там неща, които не ми харесаха. От някои направо побеснях.

Въпреки това, когато се опитам да обобщя опита си, добрите неща там са много, много повече от лошите. Предполагам, че това се дължи отчасти на краткото ми прекарване. Когато отиде другаде с добри очаквания, човек е склонен да вижда първо добрите неща. Лошите се забелязват по-трудно и по-късно. А и по природа май съм по-наблюдателен за добрите неща…

Но и така разликата е огромна и това е проблем, когато пиша нещо за масовия българин. Ако няма по какво да се изплюе сочно и мазно, той се чувства лишен от оргазъма си. (По-свестните българи усещат дисбаланс и ако не е казано нищо добро, но обикновено усещането е доста по-слабо.) Чувства се ограбен. Убеден е, че го лъжат. И отчаяно се мъчи да загърби казаното, както капризно дете се опитва да изплюе хапчето от лекаря, нищо че е със захарна обвивка…

Друг проблем е произходът на лошите неща, които имам да кажа за там. От добрите неща почти всичко съм го видял със собствените си очи – няма как да е нечия пропаганда или измама. Докато от лошите една значителна част, вероятно повече от половината, съм ги разбрал по косвен път. Не съм ги видял с очите си. Достоверността им не е малка, но не е като да е личен опит.

… Както и да е. Ето ги.

—-

Може би най-голямото разочарование беше опитът ми с аптеките.

Търсех лекарство за главоболие. Влизам в аптека с размерите на солиден супермаркет. Половината от нея – за лекарства, другата за какво ли не. Двайсет метра стелаж за обезболяващи, пет рафта.

Над двеста вида ибупрофен. Стотина вида аспирин. И… нищо друго! Добре де, и хиляда да са видовете ибупрофен, това си е все същата субстанция! При много видове болка тя просто не върши работа, в какъвто и цвят и размер хапчета да е опакована!…

На гишето – усмихнат възрастен аптекар, направо живият образ на професионализма във фармацията. Решавам да го питам:

– Извинявайте, нямате ли и други обезболяващи?

– Имате ли рецепта, господине?

– Не ми е нужна, аз съм лекар. Ако държите, ей сега ще си напиша. (Знам от познати, че почти всяка аптека в САЩ ще изпълни рецепта, независимо в коя страна на света е издадена.)

– О, не, не, няма нужда. Щом сте лекар, знаете какво ви трябва. Просто кажете.

– Трябва ми нещо, което съдържа нимезулид.

Челото на аптекаря се набърчва. Той вади един масивен справочник и старателно проверява в него. Не открива лекарство на име Нимезулид.

– Нямаме го, господине. Сигурни ли сте, че сте запомнили лекарството правилно?

– Нимезулид е името на субстанцията. За съжаление не зная под какви търговски марки се продава в САЩ.

– Субстанцията ли?… – Той отчаяно се сражава още двайсетина минути с куп най-различни и най-неподходящи за целта справочници. Накрая ме поглежда ужасно извинително:

– Съжалявам, господине, не мога да се справя. Дали случайно няма как да разберете име на лекарство? Веднага ще ви го доставя. А пък може и да го имам, нали на много лекарства съставът не е посочен…

– Не е посочен съставът?! Не може да бъде! – Не мога да повярвам на ушите си.

– Търговски и производствени тайни, господине. Право на фирмите е да си ги пазят – извинително се усмихва фармацевтът.

– Това просто не може да бъде! Сериозно ли си представяте, че ще допусна да пия лекарство, което не знам какво съдържа?! В моята страна такова нещо е непредставимо! Никой няма да повярва, че е възможно някъде!

Човекът се мъчи да потъне в земята от срам, и заради своята неспособност да ми помогне, и заради всичко… Извинявам му се от сърце – той с нищо не е виновен.

Същата вечер ровя из Интернет като побъркан. Оказва се, че почти всички лекарства, с които често работя (и които в България са без рецепта), в САЩ са само срещу рецепта. Не само аулин – всякаква възможна психофармака, почти всички антибиотици и химиотерапевтици… абе, почти всички лекарства освен няколко десетки най-базови, са само срещу рецепта! Започвам да разбирам откъде идват колосалните разходи за здравеопазване в САЩ. И сравнително скромните резултати в сравнение с други бели страни, които харчат значително по-малко.

А на следващия ден посещавам още две аптеки и се уверявам и в другото твърдение на добрия аптекар. На сериозен процент от лекарствата наистина не е обозначено какво съдържат. Почти за всички една проверка в Интернет моментално намира съдържанието, но защо не го напишат на опаковките? Нямам думи… Ама наистина. Да не можеш един аулин да купиш без рецепта?! Или един медрин, или хлофазолин?! За повечето психиатрични лекарства дори не ми се говори. Но дори пирамемът да е под въпрос – това е безумие. Бетер СССР. Просто нямам думи!

Друго нещо, което не ми се понрави, е платеното висше образование в САЩ. (Основното и средното са безплатни, не знам дали във всички щати, но в повечето – определено. Има и частни училища, които са платени и почти всички дават елитно образование, но и общественото завира българското към момента в мечи ***.) Висшето образование обаче е платено, и то доста скъпо. И това според мен сериозно уврежда както способността на САЩ да си създадат достатъчно образовани специалисти, така и възможността за доста талантливи млади хора да получат образованието, с което ще са най-полезни на другите и себе си.

Да, съществуват много начини. Ако родителите ви не са богати и не финансират образованието ви, най-популярният е да вземете т.нар. „студентски заем“, с който да платите образованието си, а като почнете да работите, да го връщате. Държавата предлага някакви улеснения и гаранции по заема, но те хич не са големи. Като цяло такъв заем е заробващ, особено в професии, които средностатистически не са високоплатени.

Има, разбира се, и други начини. Завършете средно образование с отличие и немалко колежи или университети ще ви предложат безплатна или много по-евтина първа година. А ако се покажете отличник и през нея, имате сериозни шансове да получите стипендия, която да ви облекчи следването.

Стипендиите са не само за отличен успех. Немалко щати, населени места и т.н. също предлагат стипендии за своите уроженци. Уви, тези стипендии са много под броя на студентите.

Друг начин е да се запишете в армията. Изслужите ли стандартните десет години (дано не бъркам срока) без да ви изритат за тежък гаф, Чичо Сам после ще ви плати следването, учебниците и пари за съществуване във всеки американски университет. (Да вземете приемните изпити си остава ваша грижа. Тъпунгери не се приемат в университетите дори ако имат чин.) Службата в американската армия не е лека и безгрижна, нито е кратка, но определено е възможност за талантливи младежи, които нямат друг шанс за висше.

Една доста богата възможност е да получите стипендия от някоя (голяма) фирма, срещу задължението после да работите определен срок за нея. Фирмите предлагат ограничен брой стипендии и имат много сериозни изисквания за успех и талант, но покажете ли се като бъдеща звезда, е малко вероятно да ви пропуснат. Ранното откриване и спечелване на таланта е, което ги храни… Не всеки обаче е отличник и талант, а и не най-блестящите също могат да са добри и полезни специалисти с висше образование.

Би ли било от полза и за САЩ, и за американците безплатно висше образование? В Германия то е безплатно, дори за чужденци, и тя не е закъсала от това. Напротив – то е горивото за икономиката ѝ, а германската икономика не е точно закъсала. Нито пък я е превърнало в социалистическа държава… Затова си мисля, че ако САЩ успеят да вземат под контрол бюджетния си дефицит, безплатното висше образование е мъдра стъпка. (А в областта на медицината имат МНОГО мегдан за икономии. Същата Германия отделя далеч по-малко средства на човек за здравеопазване, а резултатът е далеч по-добър от американския.)

На пръв поглед парадоксално, но ми направи впечатление и до каква степен типичният американец е затрупан с работата си. Да, американското охолство е съградено на здравото бачкане – няма как хем да искаш охолен живот, хем да искаш да не работиш. Но на доста американци не им остава време за каквото и да било извън нея. Немалко работят по 10, 12 и повече часове на ден, дори ако са на една работа – а някои са на по две, дори на по три, ако има как да ги съвместят. Прибавете към това честичките два-три-четири часа път в едната посока и ще установите, че остатъкът от времето едва стига на средния американец да се наспи.

Затова и ако семейството може да си позволи един от двамата да домакинства и да гледа децата вместо да ходи на работа, обикновено го прави. Тук идва и интересният момент – американските семейства най-често имат по три-четири деца, но заради хилядите улеснения домакинството и гледането им обикновено не са особено много работа. Което поразглезва по-охолната категория американски домакини доста сериозно. Дори момичета, възпитани да разчитат само на себе си като мъжете, с времето започват да не разбират защо мъжът им го няма в къщи по 12-14-16 часа на ден, и защо като се прибере е уморен и не се хваща да ги забавлява. Тези, които стигат до чиста проба паразитизъм, са по-скоро изключенията. Но уви, в горната част на средната класа немалко дами са се „уредили с богат мъж“ и смятат, че светът им е длъжен на всичко заради пола им.

Контраст с тях по мои наблюдения са повечето жени от долния край на средната класа. Опъват хомота наравно с мъжете си и често дори влачат семейството на гърба си, ако половинката им остане без работа и/или се впиянчи. Малко от тях могат да готвят (не им се налага – продуктите за микровълново приготвяне в САЩ като правило са с качеството на прилична ресторантска порция), но това не ги прави глупави или мързеливи.

Сума сумарум: доста от средните американци (и доста от средните американки) се скъсват от работа до степен да нямат време за хобита, мечти и прочее. А годишната отпуска често е само една седмица – едва успяваш да разходиш децата донякъде. В същото време, някои американки подгонват по манталитет и връзка с реалността Мария Антоанета. Ако питате мен, и това надали е щастлив живот…

Друго, което ми стои малко абстрактно, но ме стряска още повече, е властта в САЩ на големите фирми. Те често успяват да излобират закони в своя полза и да установят де факто монопол, въпреки силата на американското антимонополно законодателство. Толкова големи са, че се налага големи части от обществото да се организират срещу тях, за да могат да им противостоят. А напоследък американците трудно проявяват такава съвест и бдителност, и трудно се организират в толкова големи групи по определени каузи.

(И това ме плаши здравата. Развинтеното ми от фантастиката въображение си представя САЩ като пореден Рим, вече близо до момента, в който ще се превърне от република в империя. Или може би дори вече тайно превърнал се. А империята пося упадъка на Рим – величието му беше посято от републиката, ако и да разцъфтя в началото на империята… Но това е естествен процес в еволюцията на едно общество, европейските държави са далеч по-напред в него от САЩ заради исторически далеч по-силната държава и далеч по-малкото признаване на гражданските свободи. И се чудя дали именно в САЩ няма да е най-лесно, когато големите монополи изпопрекалят до дупка, хората да се организират и да им дадат нужния отпор, точно заради исторически повечето граждански права. Така че това „лошо“ май не е само, нито предимно американско.)

Неведнъж съм писал за безумията на тема „интелектуални права“, които стигат до чиста проба феодализъм. САЩ са центърът и сърцето на тези безумия. Не съм видял с очите си тежки изцепки, но всички мои домакини бяха здравата наплашени от идеята да потребяват някакъв интелектуален продукт, който не са си платили. Дори когато става дума за неща от типа на Шекспир или Бах, с изтекли преди векове права… А повечето не са пъзльовци. Нещо в тази работа не е наред, ама никак.

Да, подкрепям идеята авторът да има права върху произведението си за някакъв начален срок, за да може да си изплати труда по него. (Въпреки че практиката недвусмислено показва – доброто произведение се изплаща при подходящи маркетингови стратегии дори ако може законно да бъде използвано безплатно. Точно както ако ползването му без закупуване е тежко престъпление.) Но „начален срок“ за мен е няколко години. Струва ми се несправедливо един интелектуален продукт да бъде защитавана собственост десетилетие и отгоре след написването ѝ. А сегашните закони по въпроса – доживот плюс още 70 години, или 95 години за корпорациите – ми се струват безумни.

Кой нормален човек има нужда да продължава да печели 70 години след смъртта си?! Да осигурял децата си ли? Когато един дърводелец прави столове, редно ли е да иска да му плащате за всяко сядане на тях до 70 години след смъртта му?! Щото и той, разбирате ли, има деца… Нещо повече. Ако той не ви продаде стол тип виенски, можете да си купите такъв от всеки друг дърводелец. Ако обаче праводържателят на „Спасителят в ръжта“ не ви го продаде, няма откъде другаде да го купите – интелектуалните права са естествен монопол. Прибавете към него тези срокове и той се превръща във вечен монопол. Иначе казано, капитализмът се превръща във феодализъм. Ако това е хубаво…

Неприкосновеността на личността е издигната в САЩ в култ и това изглежда чудесно. Само че всяка крайност е вредна. Там принципно е възможно (рядкост е до степен да е вестникарска сензация, но се случва) да ви съдят и осъдят, защото сте се бутнали неволно в тях. Или защото сте ги погледнали по начин, който им се е сторил с нещо нарушаващ спокойствието им. Недай боже да сте им казали нещо, което те да са успели с достатъчно въображение да изтълкуват по начин, който конкретно на тях не им е приятен… В реалността подобно нещо е изключителна рядкост, от категорията на това да ви падне саксия на главата. Но въпреки това човек неволно започна да се свръхопазва – да не би случайно нещо някак да сгреши, да не би без да иска да сгафи към другия. И това причинява един кротък, но постоянен дискомфорт. А когато сумирате кроткия дискомфорт на стотици милиони хора, си се получават мегатонове страдание. Да, звучи малко абстрактно, но морално ми ходи по нервите. Трудно ми е да го приема.

Не съм фен на социалната държава. (Всъщност много социални инициативи ги одобрявам – рационални и оправдани са от либертарна гледна точка.) Но не мога да отрека, че пълната липса на осигуреност често кара бедните и затъналите да губят надежда. Благотворителността в САЩ облекчава този проблем доста, но не може да го реши напълно – нуждаещите се неизбежно са повече от заделените за благотворителност пари. А има и друг проблем – средният американец иска не просто да има какво да яде, а да си го е изкарал със своите ръце, с честен труд. Остане ли без работа, е способен да се депресира дори ако благотворителни инициативи са се погрижили той да не умре от глад… Да, в един свят, в който две трети гладуват не на шега, това си е жива претенЗия. И да, нямам ясно и надеждно решение, което да предложа за този проблем. Щедрите социални помощи за неработещите, извадени от джоба на скъсващите се да работят, са МНОГО груба грешка. Но наличното положение не ми харесва и си го казвам. И съм готов да мисля за начини как то да се подобри някак.

… Дотук с моя опит от Америката – или поне с основната му част.

В добавка: преди да тръгна натам, за пръв път в живота си купих нещо, което може да снима. Съответно наснимах там всичко, което можах. И понеже нямах нито капка опит, поне 95% от снимките са размазани, не на фокус, криви, тотално изгорели или пък черни като нощ, а най-често всичко или почти всичко заедно. (Имам сигурно две-три хиляди снимки от движеща се кола – много малко са поносими.) Отделно, на тях се вижда (когато се вижда нещо) не важното или красивото, а каквото ми е дръпнало окото…

Обмислям идеята да ги кача в Нета под свободен лиценз. Ей така, ако на някой случайно може нещо да му свърши някаква работа. Но преди това трябва да намеря времето да пресея некачествените, а това се очаква да е доста работа. Ще оставя само тези, на които с известно усилие може да се разпознае какво е снимано – вероятно малък процент. Така че може да се забави.

19 thoughts on “Американски впечатления – 3

  1. skoklyo

    Аулин и в България е с рецепта, ти може би го купуваш от познати аптекари или ограниченията са отскоро. Ползвах го за пръв път преди две години и ми го дадоха срещу рецепта. А за антибиотиците, може би като лекар мислиш за самолечението като за нещо естествено, но хората, поне край мен, лапат антибиотици много безотговорно, ограничения би трябвало да има.

    Reply
  2. Христо Христов

    Значи к`во излиза, 300 млрд. долара дарения годишно и бедните пак са бедни.

    Reply
  3. Петър Петров

    Абе малко ми се струва като да продават ножове само с разрешително. Щото видиш ли, някой може да се намушка. Еми негова си работа, ако ще да яде л***а. Ограничения трябва да има само за неща, които могат да ти размътят разсъдъка до степен да не можеш да прецениш правилно, например пристрастяващи вещества. Или такива, с които е лесно да се вършат труднооткриваеми престъпления — roofies.

    Reply
  4. Иван

    Не случайно одобрението на Конгреса в САЩ е едноцифрено число. Конгресът е почти напълно парализиран и дребнаво политиканстване и политическо надцакване, освен когато трябва да се прокара закон за някой добре платен донор. До голяма степен сегашната ситуация е резултат от мажоритарната система, комбинирана с т.н. gerrymandering. Това е метод който представлява преначертаване на изборния район по начин, който съсредоточава повечето избиратели на едната партия в един район и разхвърля избирателите на другата партия, така че да са винаги в малцинство. Гарантираните победи подкопават демократичния процес и засилват окопаването във властта.
    Препоръчвам клипа на CGP Gray със същото име в youtube, (6 минути).
    До голяма степен ситуацията е така поради федералната структура, защото всеки щат има собствено законодателство за провеждане на изборите. Така ако един щат реши да играе честно, и предостави балансирани резултати, то останалите крайни получават предимство в парламента.

    ( Малък пример, за това как се коват законите, когато конгреса работи http://www.nakedcapitalism.com/2011/12/matt-stoller-how-the-federal-reserve-fights.html )

    Относно средния човек.
    Силно препоръчвам да потърсиш “The Coming Collapse of the Middle Class with Elizabeth Warren” в youtube, или поне да прочетеш http://www.huffingtonpost.com/elizabeth-warren/america-without-a-middle_b_377829.html .

    Елизабет Лорен е професор по право, но в лекцията излага някои статистически факти и прави някои интересни изводи. Примерно, броят на семействата които са обявили фалит е колкото броя на разводите. Причината за фалит най-често е развод или сериозна болест. Има много интересни неща, които не си спомням в момента. Самата Елизабет беше в отбора на Обама и се опитаха да създадат агенция за защита на потребителите. В момента тя е сенатор, като последно чух че искаше да се продължи закон, който ограничава лихвата на студентските заеми. Може да се каже че тя е любимка на американците, защото е защитник на обикновения човек, и даже някои я считат за добър кандидат президент.

    Който му е харесало горното, може да потърси филма “Capitalism hits the fan – a lecture of economic meltdown. Featuring Richard Wolff”. Мен лично ме хвана морска болест докато го гледах, но си заслужава да се чуе.

    За образованието.
    Поголовно се счита че основното (държавно) образование в щатите е от плачевно до ужасно. До степен да не могат да четат, ужасно. Може би е изключение, може би е правило, но болшинството се образоват, чак в средното училище.
    И преди съм споменавал “Waiting for Superman”.

    Заемите за висше образование пък са проблем в собствена категория. Почти навсякъде таксите са ударили тавана на гарантирания държавен заем. Има страшно много университети които предлагат обучение за какво ли не, само за да вземат парите от гарантирания държавен заем, като след това издадената диплома може да не послужи за нищо…
    Счита се че следващата финансова криза може да почне точно от тези заеми.

    На последно място, за интелектуалните права… струва си да се прочете речта на един сенатор от 1841:
    http://homepages.law.asu.edu/~dkarjala/opposingcopyrightextension/commentary/MacaulaySpeeches.html

    Reply
  5. Милен

    “Nimesulide has never been filed for Food and Drug Administration (FDA) evaluation in the United States, where it is not marketed.” – Причината не е в аптеките.

    Reply
  6. Григор Post author

    @skoklyo: На рецепта могат да ти напишат и аспирин, и ще ти го дадат. 🙂 Но както за обезболяващите, така и за антибиотиците, предостатъчно не-медицински лица са достатъчно грамотни, за да ги използват правилно. (Или поне да знаят, че знанията им покриват само тесен кръг, и да се разпростират в него.) За наркотични и прочее субстанции – да, съгласен съм. Но за обикновени антибиотици – не. Според мен тук има реално ограничение на свобода, която е нормално и естествено да не бъде ограничавана.

    @Христо Христов: И все пак – плащат ли ти, че да се успокоя, или си наистина до такава степен осакатен?

    @Иван: Чел съм бая за колапса на средната класа в САЩ. Ако съдя по очите си, колапс е малко силна дума. Боя се обаче, че наистина се е свила значително. И още повече ме е страх от разбирането, че това май е икономически закон…

    По мои впечатления, излизащите от основно образование деца там не са чак толкова зле образовани. Значително по-добре са от връстниците си в България. Но наблюденията ми са доста ограничени.

    За интелектуалните права – темата ми е болна, няма да се разпростирам по нея, че почна ли…

    @Милен: Именно – проблемът не е в аптеките.

    Reply
  7. Христо Христов

    @Григор: кво плащане бе момче, няма толкова пари на света които да ме накарат да приема мнението на някой друг. Влизам да си чета блоговете в началото на работния ден, рядко коментирам, когато нещо ме издразни. Имаш хубави статии от време на време за това и те следя. Колкото до това дали съм осакатен или не, просто гледам критично на целия свят. Когато ми кажат че някъде е хубаво при положение, че знам колко катран има в меда, няма как да приемам всичко за чиста монета. Колкото и да хвалят американците няма как да ме разубедят, че са една гнила държава контролираща много отблизо жителите си, следяща какво правят в интернет, телефонните им разговори, пощата им, премахваща неудобните без никой да разбере. Има ли нужда да ти изреждал всичките неща в Уикилийкс, Сноудън, Гуантанамо и прочие. Има ли нужда да ти пращам статии как “великите” американски полицаи убиват студент защото се е държал непочтително с тях. Има ли нужда да ти пращам клипа на полицаите които пръскат със спрей мирни протестиращи. Ако ми хвалиш Канада ще ти кажа – да вярно е там е добре, но да ми хвалиш гнила ябълка която отвън изглежда добре, няма как да ти се радвам ида приемам всичко за чиста монета.

    Reply
  8. Григор Post author

    @Христо Христов: Забелязвам, че когато стане дума за САЩ, не можеш да живееш без да плюеш безогледно, без задръжки и най-вече без грижи дали казваш истината. Иначе казано, имаш много тежък проблем – но не със САЩ, а с личността си. САЩ са само поводът, по който го показваш… Идеални държави няма, Канада също не е. Но не държавата ти е проблемът – ти самият си си проблемът. Колкото по-бързо го разбереш, толкова по-скоро ще получиш шанса да престанеш да бъдеш обект на съжаление. Моето поне не е иронично, за разлика от това на доста хора…

    Reply
  9. Христо Христов

    @Григор значи хем САЩ ми е проблем, хем аз сам съм си проблем. Кажи ми до сега да съм те обиждал някога и да съм ти правил “психологически” профили. Нещо много се обиждаш ако хората не харесват това което казваш.

    Reply
  10. Григор Post author

    @Христо Христов: Не харесвам хората да имат така измъчващи ги проблеми – че да се опитват да ги предадат и на околните даже. И за мен Щатите са държава с недостатъци, някои от тях много неприятни. За теб обаче изглежда че те са изворът на всичкото зло на света – иначе казано, имаш сериозен проблем със себе си. Дали той ще се прояви по адрес на САЩ, Русия, дядо Коледа или нещо друго, е без значение. От значение е, че си готов да изопачаваш думите на другите до безкрай, за да скриеш факта, който няма как да бъде скрит.

    Съжалявам те от сърце и душа.

    Reply
  11. Кирил

    „И за мен Щатите са държава с недостатъци, някои от тях много неприятни“. Аз лично останах с впечатление, че САЩ се хвалеше досега и в този пост просто се нахвърлиха няколко лоши неща. Искам да кажа, че според мен като турист за няколко дни аз винаги виждам само и единствено хубавите неща, а за да забележа лошите ми трябва повече време. Например говорих с германци, живели и в други страни в западна Европа и много от тях казват, че България им е харесала. А за някои австриици даже мога да кажа, че бяха искрени и не го казваха от любезност.

    Reply
  12. Григор Post author

    @Кирил: И с мен е същото – виждам първо хубавите неща. (И си го казах още в началото.) Написах тези записи, за да споделя лични впечатления. С надеждата, че поне някои хора ще се поучат поне малко къде са ни проблемите, за да не търсят ключа към решението им където го няма…

    Reply
  13. Ели

    Ако видите нюйоркското метро, много ще харесате софийското 🙂

    Reply
  14. Божо

    А, аз софийското много го харесвам, само дето води в общия случай от никъде за никъде.

    Reply
  15. Григор Post author

    @Ели: Нямаме плъхове в метрото! 🙂

    @Божо: Абе не е точно така. Като гледам, прелива от пътници – значи е от полза.

    А ако си докараме още едно правителство като това на Орешарски, сигурно линията към Терминал 2 ще бъде претоварена, ако я пуснат дотогава…

    Reply
  16. Кал

    Благодаря за споделените наблюдения. 🙂

    Като сравнение и допълване, топло препоръчвам „География на блаженството“ – пътепис-изследване на американския журналист Ерик Уайнър в девет държави, които се считат за щастливи (и една откровено нещастна). Ето какво открих аз:

    https://www.goodreads.com/review/show/786255619

    Reply
  17. Валентин

    Направи ми впечатление, че не споменаваш и за варианта “извън кутията”. Не е задължително да ходиш в учебно заведение за да учиш. Можеш просто да си купиш учебниците или да ги свалиш отнякъде (все някой ще се намери да ги е сканирал и качил).

    За съжаление, ако нямаш пари (и не можеш да теглиш кредит) или става въпрос за специфична работа (например лекар) няма как да практикуваш уменията си (легално), ако нямаш диплома. Но програмист (или нещо друго, което не се регулира – етатистите не са успели да напишат закон за него) може да станеш.

    Reply
  18. Григор Post author

    @Валентин: По въпроса за лекарствата – там в САЩ има мегатонове трески за дялане. Твърде силно лоби на фармацевтичните компании – именно те бяха и зад ACTA, не толкова RIAA и MPAA. Май е крайно време американците да почнат да получават представа как е в останалия свят, за да се размърдат и да заврат въпросното лоби където му е мястото.

    Уви, без диплома там е трудно. Но и в това отношение в България сме напред. Преди да си направя фирма, към година търсех работа като програмист. Бях на 33, програмирах от 17 години, имах зад гърба си написани неща, каквито много малко хора в България имаха… Навсякъде ме отхвърляха, понеже нямах официална диплома. На едно място бяха „по-разумни“ – съгласиха се, че дипломата не пише код, но ме отхвърлиха заради възраст. След като съм бил над 25, не съм ставал вече за програмист. Ако съм бил кандидатствал за тестер, могло да се мисли докъм 30, но вече съм бил над и това…

    Между другото, ще пуснеш ли един линк какво е етатисти и етатизъм? Терминът не е много разпространен в България и повечето хора сигурно биха се радвали да научат за него. 🙂

    Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *