Този запис е породен от един коментар към първия от темата, и му е отговор.
icobgr Says:
Гриша, мога само да кажа че Йовко изобщо не е прав в разсъжденията си. Съвременното българско общество изцяло е отритнало Бога и си живе всеки както си желае. Но когато настанат трудности и се сблъскат грубите интереси на два такива индивида и по-силният надделее, то тогава загубилият почва да се чуди защо Бог не му е помогнал, защо се е случило това на него и започват всякакви тиради защо Бог несъщестувал. А всички забравят основнат и простичка истина, че Бог е дарил хората със свободна воля да избират как да живеят, и света който е около нас е продукт на тази свободна воля. Когато хората са отвърнали лице от Бога и живеят по закона на джунглата, е много ясно че някой ще бъде изяден. Както хората са се отвърнали от Бога така и той се е отвърнал от тях и не им помага, по простата причина че не го търсят. Другото нещо е, че хората са се вкопчили в този живот и мислят само за него. А основният живот на човека ще е след неговата смърт. И как ще го прекара този живот зависи от краткия живот тук. Всеки мисли егоистично и като загуби някой близък мисли само колко трудно ще му без този човек. А не помисля че Бог е допуснал това да се случи поради за доброто на този близък. Бог не допуска нелепи смърти. Всеки човек умира във времето си когато това ще е най-добре за него и за живота му след смърта. И ако ние мислим доброто на нашите близки, не трябва д а се жалваме колко лошо е станало, а трябва да се молим за този човек да отиде на доброто място, при Бога, след своята смърт. Защото въпреки най-добрия момент за умиране който е избран не всеки ще отиде при Бога. Защото Бог не желае да има при себе си хора които не го желаят. Ада не е някаква садистична приумица на Бог за хората. То е резултат от действията на дяволите. Те са тези които ще мъчат хората, както сега престъпници измъчват обикновените хора. Не всеки може да се радва когато някой почине. На всеки му е мъчно когато умират близки. Но хората трябва да мислят за смърта като че този човек е заминал някъде и един ден пак ще се срещнат. Както когато някй близък спечели зелена карта и отиде в САЩ. На нас ние мъчно, че го няма, но знаем че ще се чуем един ден, ще се видим пак. Въпрос на време.
А доказателства за съществуването на Бог има предостатъчно. Но когато човек не иска да повярва, както Бог сам казва в Библията, и мъртвия да се яви и да му говори, той няма да повярва.
Тази тема е дъвчена на много места и ще продължава да се повтаря, но отговора ще все един и същ. Няма да остане коляно което да не се преклони пред Бога един ден. И това не е заплаха. Защото се кланяме не само от страх, а и от уважение и респект.
Може би си прав, Ицо. Но мисля, че и Йовко има някакво право да напише своите разсъждения.
Това да ни боли, когато изгубим някого, не е наказание. То е дар. Цената, която плащаме, за да сме хора, а не боклуци… И в момент на болка и отчаяние всеки може да каже много и тежки думи. Защото от устата му говори не разумът, а болката.
А тежестта на думите не винаги сочи слаб или неразумен човек. Понякога сочи човек, когото го боли от загубата на другия много силно. А такива хора не са за осъждане или обругаване – защото според мен са дарени с нужда от ближния, с топлина и близост към изгубения. И това ги прави истински хора.
Затова и моят съвет е – не виждай в неговите думи обикновено богохулство. Прозри отвъд тази външност, и ще откриеш там човечността и топлината към другите. А те не са качества, от които някой трябва да се срамува, напротив. Ако аз бях Създател, не зная какъв по-ценен дар бих могъл да дам на хората…
Защото, ако Бог наистина съществува, той надали ще е толкова дребен и жалък, че да има нужда от почитта на хората. Който парадира колко велик е, не е наистина велик; който го грее преклонението на другите пред святостта му, не е истински светец… Това, от което според мен Той би имал наистина нужда, дори ако е безкрайно велик, е топлината на хората един към друг. Взаимната обич и подкрепа на децата му.
Докосни същия дар в себе си – зная, че имаш много от него, познавам те не от вчера – и ще разбереш Йовко. И мисля, че това не само ще те направи по-щастлив и мъдър, но и заслужено ще те приближи с една стъпка до Бога. (Всъщност, това е едно и също, нали?)
Благодаря ти от сърце за коментара. Защото за някой той може да е глупава религиозна пледоария, но за мен е химн на доброто и човечността. И съм убеден, че си го написал именно като такъв, и че си струва да бъде четен.
Привет отново. Не съм искал да осъждам никого, още по-малко да обругавам някого. Просто споделих своите наблюдения от това как реагират хората когато ги заболи наистина, и че тяхната реакция е много неправилна. Може да не съм разбрал Йовко, може да съм се подвел от заглавието. Истината е че и аз не вярван на богове, а вярвам в Един триединен Бог. Опитах се да споделя християнската гледна точка към смърта. Че това не е нещо страшно, а един преход към истинския живот, за който е създаден да го живее човекът. Защото човешкият дух е безмъртен. Хората които са загубили близки или роднини трябва да бъдат утешени и да им се даде да разберат, че те отново ще се срещнат с този любим човек. Нищо не е безвъзвратно загубено.
На Бог не са му необходими почитания или някакви ритуали. Всичките тези неща които стават в църквата са направени заради хората. Единственото което Бог желае от нас е да мусе доверим като баща. Както децата имат пълно доверия на родителите, че каквото правят за тях е винаги за тяхно добро, така и Бог иска ние да му вярваме, че той ни желае само доброто. Както родителите наказват децата си когато не са били послушни за тяхно добро, така и Бог допуска хора да бъдат докоснати от беди за да се вразумят. Темата е много обширна и може да се говори по нея много. Но нека спра до тук за да не ставам досаден.
Уви, хората не сме съвършени, и често реагираме неправилно. Но дори тогава е добре да се разбираме един друг, и да знаем какво стои зад реакциите ни.
Защото много, много често, дори когато изглеждат неправилни или зли, зад тях стои не злонамереност, а болка и доброта.
Още веднъж ти благодаря за разбирането, и добросърдечието, и загрижеността.
И, в крайна сметка – за човечността.
🙂
…Ала, Ицо, децата не винаги вярват на бащите се…
…И когато Обичаме някого, обикновено не се прекланяме пред него, а го прегръщаме…
…И къде, къде си ги видял/усетил тия дяволи? В Библията? Около себе си? И как е възможно нещо да съществува вън от Бога? И как е възможна такава реципрочност в отвръщането, ако реципрочността е присъща на хората, мъничките, ограничените? И как разбираш – как може някой от нас тук – да разбере кое е Ад, кое е обективното (през чий обектив?) добро и зло?
И – накрая – що за бог е Бог, ако ще остави децата си, части от себе си, да се мъчат в адове без възможност за промяна? (Или тук не си се доизяснил? Тая част от християнската доктрина никак не ми е ясна…)
Иначе съм съгласен (= и аз така съм ги поЧуваствал, и моят Дух така ми подсказва) с много от тебеказаното, особено за смъртта и тъгуването. И все си обещавам да не говоря по тая тема, и все се поддавам – ха! – на изкушението…