Урокът на Чичото

– Да ти дам епикризата да я видиш?

– Виждам я. По теб. – Увиснал ляв ъгъл на устата, леко поспаднал долен ляв клепач, поизгладени лицеви гънки отляво, леко затруднен говор, едва забележимо залитане наляво при обръщането. Жестикулира предимно с дясната ръка, а е левичар и обикновено предпочита лявата. И мисленето му е едва доловимо мудно и разконцентрирано – да съм аз това, ще е даже над средното за мен, но познатият ми винаги е бил ум като бръснач. – Стисни с две ръце… – Лявата стиска прилично, но забележимо по-слабо от дясната. Темпорален инсулт, по-вероятно дълбок. – Я да видя епикризата. – Точно така. Инсултът не е голям, за щастие, но останалото в картинката не е добро. Силно втвърдени и резистентни основни мозъчни артерии, кардиомиосклероза…

Той ме гледа изпитателно:

– И сега пак ще ме караш да се отказвам от пушенето?

– Няма. Вече си се уверил на собствена глава до какво води. Оттам нататък дали искаш да си жив и относително здрав си решаваш ти. Ако не искаш, аз не мога да ти помогна. Както се вижда. – Ядът и горчилката ми са доста повече от обикновено. Не заслужава да го кастря така, свестните и умни като него хора са много малко. И може би точно затова го кастря – дано му дойде най-сетне акълът.

– Колко време имам да ги спра?

– Николко. Последната си я изпушил вече.

– Знаеш ли какво е моето пушене да го спреш отведнъж?

– Знам. (За любопитните – описвал съм го тук.) Не е приятно, но алтернативата е още по-неприятна. Приятно можеше да е, ако ме беше слушал през толкова години повтаряне…

Още малко разговор, допълване на терапията му, обяснение какво да очаква и от какво да се пази… След разговора обаче, докато пътувах към нас, си спомних разказа на един мой познат. Ето го, предаден с неговите думи:

Имахме навремето един състудент, известен като Чичото. Веднъж си беше довел племенника, връчили му го да го забавлява. И понеже беше година по-голям от нас, солиден на вид, ходеше с костюм и беше зрял не по годините си, му остана като прякор.

Бащата на Чичото беше починал на четиридесет и седем години. Докато следвахме, на петдесет и една почина майка му. И двамата от усложненията на изключително тежък диабет. Бяха лекари и бяха направили всичко възможно да противостоят на болестта, но толкова бяха могли… Така че наследствеността на Чичото в това отношение беше ужасна. Нормално беше да очаква да развие диабет още преди двайсет и пет и да не доживее четиридесет и пет въпреки лечението.

Родителите му обаче се бяха оказали мъдри. Поставили го бяха на строга диабетна диета още с раждането му. Когато беше станал на възраст да разбира нещата, му бяха обяснили – когато пестиш наистина както трябва, и много малкото често се оказва достатъчно… А той беше имал мъдростта да го разбере и спазва.

След като завършихме, дълги години не бях срещал Чичото. Но преди година го видях на улицата. Седнахме на кафе, поговорихме си, припомнихме си студентството. Не се сдържах и го попитах как е.

– Читав! – похвали се той. – Даже без лекарства захарта ми е на горна граница, но не е над нея. А пия редовно манинил, даже още не съм на инсулин. Регулирам си физическото натоварване, следя си холестерола и липидите, замервам си състояние на артериите, изобщо грижа се за биологията си много старателно. И тя се отплаща. На петдесет и две още нямам диабет, при моята наследственост! Ако не се случи нещо непредположимо, очаквам да стигна нормална продължителност на живота!

Напоследък здравето вече може да се купува, в това или онова отношение. За в бъдеще ще може и в повече. Но нищо не може да замени мъдростта в грижата за здравето си, или да се сравни с нея.

Бъдете мъдри.

4 Responses to 'Урокът на Чичото'

  1. Петър Петров Says:

    Упоритият труд евентуално дава ползата след достатъчно време, но мързелът винаги дава ползата веднага.

  2. JJ Says:

    Григор … много силен пост.

    Бих желал да науча и още нещо – относно профилактичните прегледи. Странно е как старите коли всяка година ги караме на преглед и им слугуваме и поддържаме, а сме толкова небрежни към своят двигател – тялото.
    Би ли дал съвет какви изследвания е хубаво да си прави човек и колко често спрямо годините. Четох че в САЩ доста хора реално са надхитрили рака, изследвайки се навреме и отстранили образуванията преди да станат фатални. Тук имаме ли възможности за подобен род изследвания и най-вече каква е вероятността да ни вземат насериозно, когато здрав човек посети болница и пожелае /било и срещу заплащане/ някой просто внимателно и старателно да го прегледа и изследва.

  3. Григор Says:

    @Петър Петров: Понякога и мързелът дава полза след достатъчно време…

    @JJ: Първото условие е да си намериш болница и лекар, които мислят за здравето ти повече, отколкото за портмонето ти. Изключително трудно напоследък в България, а и не само тук. От страните, за които имам някакви преки или косвени впечатления, май само в Германия и Израел шансовете да намериш лесно са добри.

    Оттам нататък, видът и честотата на нужните и разумни изследвания са според човека. Ако е на 20 години и без фамилна история за рак на дебелото черво, няма особен смисъл да се изследва за него. Ако е на 50 и с тежка фамилна история, е задължително. За пълни хора в напреднала възраст може да е полезно да изследват кръвна захар, холестерол и триглицериди поне веднъж на 5 години; ако са им гранични, веднъж на година-две; ако са повишени, поне веднъж годишно (освен лечението). И т.н. Формула няма – всеки организъм има своите силни и слаби страни.

    За лечението – превенцията върши чудеса в много отношения, следенето на организма също, и не само те. Имунотерапията напоследък дава резултати, които обикновено са недостижими със стандартните лекарствени средства, а е още в стадий на прохождане – след 10-15 години вероятно куп смъртоносни или съсипващи сега болести ще бъдат лечими или поддържани много дълго време чрез нея. А тепърва идват и още по-интересни неща… Но колкото и да са добри средствата срещу мечки, винаги най-добрият вариант е да избягваш мечката.

  4. Дончо Says:

    Този следобед чичо Радко остави цигарите.

    Явно не за дълго… 🙁

Leave a Reply