За народните добродетели

Има вече близо сто години от лекциите на доктор Никола Кръстников, изнасяни през 1919-1920 година и публикувани през 1921 година. Прочетете ги – сякаш са писани вчера.

И може би най-актуалното в тях е описаното противоречие между обществената неангажираност и личната ангажираност на българина. Ние сме може би най-безхаберната към обществото и страната си нация. И в същото време може би най-ангажираната с личното си. Сякаш не е един и същи народ това… А е. Защо ли тъй?

Заселете човек в къща с един счупен прозорец, под за премитане, капеща чешма в кухнята и таван за пребоядисване. Какво ще направи той? Ще измете пода веднага. Ще смени стъклото на прозореца до ден-два. Чешмата ще стане и по-бързо, особено ако е сръчен. И вероятно до месец-два ще пребоядиса и тавана. Ще си направи дома за чудо и приказ.

Заселете го вместо това в къща, където всички прозорци и врати са счупени, боклукът е до коляно, мебелите са строшени, стените – за измазване, тръбите са запушени, ток има само в един контакт… Какво ще направи той? Ще си разчисти леглото и една пътечка до него, да има къде да спи, докато си намери друг дом. И ще е прав – това е по-разумното. А ако друг дом няма, ще се пропие – и това е по-постижимото, отколкото да оправи този.

И без теория на счупените прозорци е ясно – човек се бори, когато има надежда, че ще успее. Няма ли я, би било глупаво да пробва, нали? Където има един счупен прозорец, той е нещото, което не се връзва – и се оправя. Където всички прозорци са счупени, невръзващото се нещо е желанието да бъдат оправяни – то е, което трябва да си отиде.

От много столетия българинът живее в страна, където са счупени всички прозорци. Не само в държавата ни буквално няма нещо, което да е наред, но и дори просто в обществото ни. Каква е масовата реакция, когато някой реши да мете улицата просто за да е чиста? Или когато някой се опита да направи наистина антикорупционна политическа партия, или да протестира срещу политическото мутрафонство и политченгеджийство?… Хубава е природата ни, където не сме успели още да я унищожим. Каквото ние сме създали или успели да пипнем по-обстойно е… това, за което пиша.

(За момент погледнете нещата от обратната страна – на политическия престъпник, който иска всичко да е разградено, че да му е най-лесно да граби. И да са хората твърде отчаяни, за да се обединят и да го накажат… За него тук е страната на здравите прозорци. И ако има случайно някой прозорец счупен – тоест, нещо дето да е както трябва и да му пречи – той ще го „ремонтира“. Познайте какъв е резултатът, когато цялата власт и всички лостове са в ръцете на „успелите млади мъже“, или по-точно на кукловодите им. Познайте и защо ЕС толкова натиска да си оправим – което май вече клони към лустрираме – съдебната система.)

Какво остава при това положение на обикновения човек? Единственото, което е предимно под негов си контрол, е неговата собственост. Къщата, дворчето, евентуално нивицата. Там той излива цялата си грижа, стопанственост, работливост и умения. Затова и е толкова жертвоготовен и ангажиран, когато опира до личното му – за разлика от общественото, където всички прозорци са изпочупени, и той се чувства безсилен да ги оправи.

(Което идва да ни каже нещо важно – той е невероятно упорит. Политическите престъпници от всички времена са успели да ограничат дълбоко и пренасочат трайно грижовността му, но не са успели да я унищожат напълно.)

… Откога българинът живее така? Трудно е да се каже. Още през Второто българско царство по-високопоставените са си позволявали на практика всичко с тези под тях. Както болярите с обикновените хора, така и царят с болярите. (Затова много от българските боляри с радост са приемали, когато зараждащата се Османска империя им е предлагала васалитет. Свобода от царската „диктатура“ срещу помощ в битка срещу този цар – кой болярин не би бил щастлив?) По време на византийците подтисничеството отгоре и безправието на по-долните надали е било по-малко. За Първото българско царство не зная, то май е било мъничко по-различно, но също не особено търпимо към по-ниските в стълбицата. Като се има предвид, че е било през 8-10 век…

През повечето от времето на Османската империя също няма как да е било иначе. Все пак е била ислямска теокрация – християните са били защитавани от външни врагове, доколкото са били рая – стадо. Забогатели българи започват да се появяват по-осезаемо едва след Гюлханския хатишериф от 1839 година, когато е провъзгласено официално равенство на всички поданици на империята, без значение на религия и националност. Уви, доста от забогателите са чорбаджии в най-лошия смисъл на думата – израсли като роби, те искат да са не свободни, а робовладелци.

След Освобождението, когато тези чорбаджии и подобните им се оказват на власт, това си казва думата с пълна сила. Чудесно е показано във филма „Капитан Петко войвода“ – ако случайно сте го изпуснали, гледайте го, струва си! Думите на Антон Страшимиров за събитията около Септемврийското въстание „клаха народа си както турчин не го е клал“ с пълна сила важат за цялото време от Освобождението нататък. Нещата започват да се цивилизоват поне мъничко чак след 1934-35 г., когато реално се установява царска диктатура. Очевидно при всичките си недостатъци Борис III е бил просветен цар и патриот. Чак тогава безчовечността на чорбаджиите почва мъничко по мъничко да влиза в някакви рамки и граници.

Левичарско мислене ли е това? За обременени от идеология – може би. За такива, които имат представа от бизнес, то е нормалното. Кой бизнесмен иска съсипани, изцедени и мразещи работата си и него служители? Който си е получил парите в куфарче и не знае как се изкарват, и не му и трябва, понеже в куфарчето винаги ще има нови за пране. Защо в Германия производителността на труда е несравнимо по-висока от гръцката, при положение че в Гърция се работи повече часове и при по-голямо изцеждане? Контрастът с Китай е още по-голям – там производителността на труда е висока предимно в най-големите заводи, където е най-високата специализация. (А най-често и 12-14-16-часови работни смени при 1 почивен ден в месеца.) На истинския бизнесмен му трябват отпочинали, доволни и обичащи работата си служители. Те са, които произвеждат ефективно и с ниска себестойност, въпреки по-високите си заплати и бонусите.

(И е така не само със служителите в бизнеса. Доброто обикновено е по-силно от злото – но не защото е по-морално, а защото е по-ефективно и успява по-добре. Всъщност, ако не беше така, самите понятия за добро и морал нямаше изобщо да възникнат.)

След 1944 г. комунизмът лиши хората от почти всичката им собственост. Тя се оказа под контрол – тоест, де факто собственост – на хора предимно без понятие от управление на собственост. Пак роби, мечтаещи да станат робовладелци. Резултатът беше предсказуем… Но от това последва и нещо още по-лошо. Робовладелството – за объркване на умовете кръстено „народна република“ – стана част от държавната система. Прословутата Държавна сигурност беше създадена именно с целта да го опазва. Структурите ѝ бяха изградени да са подходящи за тази цел. Техният персонал беше подбран, обучен и възпитан да е подходящ за тази цел. Властническа каста, създадена да служи на робовладелците (ака Политбюро на ЦК), като опазва робовладелството като институция.

След 10 ноември 1989 г. парите на България попаднаха в ръцете именно на тази каста. А когато президент стана Георги Първанов, той я организира и вгради във властта, в услуга на Русия. (Която държи изцяло контрола върху нея, включително Първанов, чрез досиетата ѝ. Помните ли как Димитър Йончев ги изнесе спешно в СССР веднага след промените?) Тази каста знае само един начин да управлява – като държи в ръцете си всичко и контролира всекиго.

Преди няколко месеца проф. Гарабед Минасян направи прословутото си сравнение – между собствениците и управници на активни фирми в България и публично достъпният списък на кадрите на ДС. Оказа се, че 70% от първия списък са във втория. При положение, че най-влиятелните в ДС (които сега са и най-големите собственици) са били изпрани от списъка ѝ още при съставянето му. Че бизнесите на много от тях се водят на имената на децата им (които са твърде млади, за да са били в ДС). И че на много други от тях бизнесите се водят на името на подставени лица, или на прословутата „група физически лица“… Вероятно под 10% от фирмите в България (като бройка – вероятно като оборот под 1%, а като печалба под 0.1%) не са собственост на тази каста.

Това води до един интересен извод – има точно две възможности. Едната е, че в ДС са подбирали не по разузнавателни умения или вкус към доносничество, а по бизнес-качества, и са го правили толкова добре, че са подбрали поне 90% от бизнес-таланта на страната. (Включително този, който е влязъл в активна възраст след 1989 г., вероятно чрез машина на времето.) Другата е, че ДС продължава да е не по-малко организирана, отколкото преди 10 ноември, и старателно изтиква от бизнеса всеки, който не е неин член – вече не като държавна организация, а като мафия. Трети вариант просто няма.

Ако случайно вариантът е вторият, какъв е резултатът на ниво хора? За ДС-бизнесмените обществото като цяло не е тяхната социална група – тя е другите ДС-ари. То е стадо, което е едновременно тяхна собственост и техният враг. Като тяхна собственост, то трябва да бъде доено и стригано колкото се може повече. Като техен враг, в него трябва да не се инвестира абсолютно нищо, понеже то ще се опитва да използва инвестираните в него ресурси срещу тяхната каста.

Затова ДС-бизнесмените няма да се научат на отговорност пред обществото и грижа за него никога, независимо колко поколения ще продължи царуването им. Съответно подходът на българския бизнес (който ще се състои на практика само от тях) към служителите си никога няма да стане различен от мачкане и изцеждане. И подходът на тази мафия като цяло към страната никога няма да стане различен от поддържане на всички възможни прозорци счупени. (По критериите на не-мафиотите. По критериите на ДС това е поддържане на всички прозорци здрави. Те могат да оперират по нормалния за тях и обединяващ ги начин единствено в такива условия.)

Какъв ще е крайният резултат ли? Най-вероятно българинът като цяло ще успее да опази грижата си към своето, и дори ще я засили. Съществуването в такова общество е, което той е правил в течение на последните поне 30 поколения. В същото време обаче способността му да се грижи за обществото и за другите, да е отговорен и активен социално, може да бъде унищожена напълно и окончателно.

Поне тази на българите в България – тези в чужбина вероятно ще успеят да я опазят, а на много места вероятно дори ще я доразвият. Но дали ще искат повече да имат нещо общо с българите в България е под въпрос.

… Толкова по въпроса за народните добродетели.

Leave a Reply