Играта на доверие

Напоследък навсякъде – а в България май повече, отколкото на много други места – си струва човек да си зададе няколко прости въпроса.

Кога хората си вярват? Кога не си вярват? Защо си вярват, или не си вярват? И как да направим така, че да могат да си вярват повече?

Достатъчно лъганите почват да имат усещането, че тези въпроси не са по силите на обикновените смъртни, че единствено някое божество може да ги разреши.

Има ли такова божество? За щастие, да. И вярващите, и атеистите си приличат по едно – безусловната вяра в него. За всички неговата воля е непоклатима, и неговото слово е пример за истина от последна инстанция, нерушима при никакви обстоятелства. Името на това божество е математика, а словото му е „2 + 2 = 4“.

Можем ли да призовем математиката на помощ за тези отговори? Оказва се, че да. За пръв път го е направил още през 1984 г. Робърт Акселрод, в книгата си „Еволюцията на сътрудничеството“. По-късно темата също е чоплена от много други учени. Трудовете им обаче често са обемисти и трудносмилаеми за простосмъртните.

Затова се въодушевих толкова, когато един читател тук пусна в коментар един интересен линк. Намерих на него интересна, весела и увлекателна игра, която направо ми грабна вниманието. И пътем обясни на прост човешки език основите на това, което ни кара да се доверяваме или да не се доверяваме на другите.

Идеята ме запали. Скалъпих набързо български превод и го пратих на автора на играта – двайсетинагодишно момче на име Ники Кейс. След няколко дни получих линк към българоезична версия на играта онлайн – и доказателство колко любопитен и дълбок ум има този „младок“.

Препоръчвам играта на всички. Пробвайте я и се учете. И най-вече разпространявайте линковете. Мисля, че всички имаме нужда от нейните простички, ясни и разбираеми обяснения и изводи.

Англоезичната версия можете да откриете на http://ncase.me/trust/. Преведената от мен на български (моля, не ма бийте много) – на http://ncase.me/trust-bg/.

Приятна игра! 🙂

2 Responses to 'Играта на доверие'

  1. Петър Петров Says:

    In Game Theory, No Clear Path to Equilibrium

    https://www.quantamagazine.org/in-game-theory-no-clear-path-to-equilibrium-20170718/

  2. Григор Says:

    @Петър Петров: Леко несъгласен съм с математиката на Рубинщайн и Бабиченко.

    На теория действително при 100 вечерящи те трябва да споделят помежду си 2^100 предпочитания, за да имат надеждна основа за достигане на еквилибриум при всяка ситуация. Това обаче важи за „идеално кръгли вечерящи във вакуум“ – но откъм страната на тази формулировка, обратна на обичайно използваната.

    Необходимостта от оптималност на стратегиите предполага способност на този, който търси тази оптималност, да я разбере и прилага. Това на свой ред пред-дефинира търсещия като рефлективна система от каузативен тип. (На прост български – той трябва да е способeн да анализира реалността и да изгражда свои вътрешни модели за нея. Отделно от това, той трябва да може да променя изборите си съгласно резултатите от тези анализи, но за целите на това обяснение този елемент от същността му не е важен.) Каузативните рефлективни системи обаче, за разлика от корелативните, съставят вътрешните си отражения като пирамида от абстракции с дървовидна топология. Това означава, че почти всичките 2^100 предпочитания, бидейки част от модела на вечерящия за реалността, ще бъдат абстрактирани по дървовидно-пирамидна схема – тоест, полученият брой абстракции ще бъде драстично по-малък. Това би трябвало в огромния процент от случаите да намали броя на необходимите за комуникиране обекти (абстракции и/или преференции) до приемливо число.

    Проблемът е, че не съм достатъчно добър математик, за да мога да го формулирам в общоприетия за математиците вид. Иначе можеше да стане интересно…

Leave a Reply