Свободата, Санчо…

Няколко неотдавнашни случки ми напомниха един запис в блога на Андрей Шипилов, който бях превел преди време.

В този запис Шипилов описва какво точно прави ватенкаджията на Запад. (За по-младите, „ватенкаджия“ ще рече човек, който дори ако го извадят от комунизма, няма да успеят да извадят комунизма от него.) И много точно отбелязва защо постъпва така – защото не може да разбере, че в западната страна я няма тази всеобхващаща всичко йерархия, която е вплетена в цялото съществуване на човека в комунистическата държава, и от нея зависи абсолютно всичко. (Пояснение: ако една държава нарича себе си не-комунистическа, това не я прави не-комунистическа, дори ако някои хора ѝ вярват. Точно както парче тоалетна хартия с надраскано „100 лева“ на него не става пари, дори ако съществуват наивници, които биха го повярвали. Прави я не-комунистическа истинската, реална а не имитирана промяна на някои отношения в нея.) В която това да отстъпиш предимство на кръстовище на някого означава да отстъпиш място в йерархията, с последствия за целия ти живот – или поне такова чувство имаш.

Друго, което Шипилов описва, е поведението на Запад на некадърниците емигранти, които изпадат до дъното. Те се чувстват на дъното на социалната йерархия, и това им тежи много повече, отколкото икономическото им положение. (В повечето западни страни на социални помощи се живее по-добре, отколкото средният здраво работещ в Русия.) Много често започват да са руски ура-патриоти, да се бият в гърдите и да разправят грандиозни небивалици за Русия, които биха засрамили дори платените тролове от Агенцията за интернет влияние в Санкт Петербург. И съответно биват очуквани от тези руснаци, които не са чак такива некадърници и са успели да намерят място в живота. А и от останалите в Русия – те, странно защо, хич не са петимни да приемат патриотизма им…

Това, което Шипилов не засяга обаче, е откъде идва тази всеобхващаща йерархия в (пост-)комунистическата реалност, и защо я няма на Запад. А от анализа на това нещо излизат няколко много интересни извода.

Буквално преди десет дни се върнах от САЩ, след месец и половина там. Грижих се за болни роднини, нямах време за нищо друго. Но забелязах – не за пръв път – куп интересни неща, които се свързват с анализа на Шипилов.

Едно от тях е разликата в хората. Можете да я видите буквално на улицата, по пътя от жилището до магазина и обратно. Масовият българин ходи по улицата унил, намусен, мрачен и прегърбен. Отстъпите ли му път, може да промърмори някое хладно „мерси“, но най-често ви подминава като бърз влак селска гаричка. Усмихнете ли му се, ви поглежда с недоумение и забързва да се отдалечи. Недай боже да му кажете някоя подкрепяща или топла дума – моментално ви категоризира при лудите, и се измъква колкото по-бързо може… Масовият американец ходи по улицата спокоен, най-често усмихнат, със самочувствие. Отстъпите ли му път, ви благодари и продължава с усмивка. Усмихнете ли му се, се усмихва в отговор и кимва – дори ако не ви познава. А ако го заговорите приятелски и с добра дума, направо грейва от щастие – ако има време, с удоволствие ще си поговори с вас и ще ви каже нещо окуражаващо и топло в отговор. Нищо, че не ви познава… Заговорете масовия американец – той ще се похвали, не с фукня а с добро настроение, ако ще да е с колко хубаво е времето. Масовият българин ще мрънка до последно, дори ако буквално няма за какво – няма да миряса, докато не ви напълни душата с чернилка и отврат… Да, и на двете места има изключения – но правилото е това.

Чувал съм българи да казват, че американците са такива, понеже са лицемерни. (Като правило българи, които не са стъпвали там.) Реално американците си имат не по-малко проблеми то нас. Те просто знаят, че околните не са длъжни да се товарят с проблемите им и да търпят мрънкането им. И че ако вместо да мрънкат кажат нещо слънчево и топло, вероятно ще получат също такъв отговор, и това ще повдигне и техния дух… Но истинската разлика тръгва отдругаде.

Шипилов отбелязва и още нещо – фактът, че Русия всъщност е не страна, а концлагер, в доста буквален смисъл на думата. Че там населението се дели не на жители и обслужваща ги администрация, а на затворници и командваща ги администрация. Че там шофьорът на трети помощник-прокурор стои несравнимо над академика и лауреат на Нобелова награда, понеже шофьорът е част от админстрацията, а академикът е просто затворник, ако и по-прославен от повечето. Че шофьорът може да прегази и убие академика, и вероятно няма даже да го разследват, а ако академикът каже дума напреки на шофьора, жална му майка. Дори ако е прав – всъщност, особено ако е прав…

(Да ви напомня това една друга държава? Мила и родна?… И още нещо. Като живеещ вече от доста години на Запад, Шипилов е учтив и използва термините „администрация“ и „затворници“. Аз си предпочитам по-директните – пастири и добитък. По-обидни са за добитъка, но са по-верни.)

Шипилов не споменава, че именно това е положението, което създава тази йерархия и нуждата от нея в хората – публикацията му е с таргет руснаците, те си го знаят. Но, като по-така от тях, ние не го разбираме, и трябва да ни се каже малко по-директно и право в очите. И да ни се повтаря често, понеже някои неща стигат до нас трудно. Както знаем, природата не търпи празно пространство – липсата на мозък се компенсира с дебелина на главата.

На теория и на думи, средният руснак (чети: българин) има пълните възможности да постигне всичко, което иска – просто трябва да се пребори. Живее в свободна страна, сред капитализъм, управлява го дясно и консервативно правителство, и т.н… В реалността обаче той живее сред феодализъм, в страна, в която няма да бъде допуснат да надскочи отреденото му ниво – да е добитък, който бива доен, стриган и при нужда от месо клан. Надежда за по-добро в такава страна може да има само идиот, който не е наясно с реалността. Тъй като идиотизмът обикновено е на ниво съзнание, а подсъзнанието има добра връзка с реалността и начини да се меси на съзнанието, често такива идиоти оцеляват въпреки илюзиите си. Единствено клиничните случаи обаче могат да са реално обнадеждени и оптимистични, и дълбоко да вярват в по-добро бъдеще. Бившата политическа полиция / Държавна сигурност (днес мафията в България) е друга приказка, тя държи и притежава на практика всичко, нейните членове имат всички поводи да са оптимисти. Те като правило са или скоро ще бъдат на социално ниво далеч над това, което отговаря на способностите им и приносите им към обществото. Ако обаче не сте от тях, постигането на нещо по-добро е твърде малко вероятно да ви се случи, така че оптимизмът е признак на обикновена неадекватност.

В западните държави положението е съвсем друго. Дори в най-свободните да постигнеш нещо по-добро от сегашното изисква огромен труд, и често немалко талант и/или късмет. Но разделението на обществото на „чичови“ и добитък, с непробиваема стена между тези две касти, го няма. Имаш ли трудолюбието и таланта, може да не станеш чак Рокфелер или Джеф Безос, но ще постигнеш повече от сега – и хората го знаят и виждат наоколо. Не случайно американецът прави зад граница впечатление на човек, който мисли, че всичко му е позволено и посилно – в САЩ просто това е положението, каквото не вреди на другите е позволено и обикновено е посилно…

Затова и масовият западняк е оптимист. Подсъзнателната му връзка с реалността казва – хвърлиш ли усилията, ще успееш, може би не баснословно, но ще си по-добре от днес. Докато масовият българин е песимист, по точно същата причина. Подсъзнателната му връзка с реалността казва – колкото и да се пънеш, утре няма да си по-добре. Дори случайно да успееш да постигнеш нещо, много бързо ще те усетят и ще ти го отнемат някак… Не знаем как става така, на теория не би трябвало. Не можем да обясним откъде идва, принципно няма причина да се случва. Всеки от нас познава по някои хора, които са успели тук в България, че и преуспели – но ако се опита да повтори техния успех, някак не му се получава, колкото и точно да спазва рецептата. Някак все се случва така, че тези врати, които за едни други хора са отворени, за нас са затворени. Някак си тези други хора сключват сделки при условия, при които печелят и разширяват инициативата си, докато получените от нас условия в добрия случай ни позволяват да оцелеем. Случват се и редки изключения, но някак си правилото е това… Някои от нас дори познават хора, които успяват не чрез принадлежност към „едни кръгове“, а чрез нечовешки труд и феноменален талант – и такива има, но са изключението, и обикновено след пет или десет години някак си се случва така, че успехът им пресъхва. Въпреки че трудът и талантът им са си същите…

Разбира се, Западът също не е ваксиниран срещу този ефект, ако и той там да е изключението, а не правилото. И понякога това изключение тежи доста. Примерно е интересна ролята му в тероризма. Един френски професор по социология беше направил преди време масивен анализ на всички актове на ислямски тероризъм във Франция за последното десетилетие, дори напълно неуспешните – над 100 броя – и беше анализирал извършителите им. Към една трета се бяха оказали „оригинални“ французи, приели исляма. От останалите буквално нямаше имигранти първо поколение. На практика без изключение извършителите от имигрантски произход бяха второ поколение, родено и израсло във Франция, като правило без фанатични родители и прочее. И на практика всички извършители, без значение на произхода им, бяха пълни некадърници, несмогнали да постигнат нищо в живота, проваляли се неведнъж, повечето от тях стари познайници на полицията. (Първото поколение като правило са хора с инициатива и хъс, щом са смогнали да имигрират, така че не са неудачници и не стават терористи. Нищо, че сред тях дълбоко религиозните са по-висок процент, отколкото сред родените и израсли в Европа техни чеда.)

Какво отпраща тези хора – било имигранти, било местни – към религиозния фундаментализъм, и оттам към тероризма? Същото, което Шипилов описва как праща някои към ура-патриотизма и нац(ионал)изма. Тоталният неуспех, дори ако е основателен, до степен да загубиш надежда, че някога ще постигнеш по-добър живот. Иначе казано – загубата на вътрешната им свобода. Тя отпраща психически нестабилните – било по начало, било осакатени от липса на свобода в обществото им – към търсене на някоя яка банда, към която да се прилепят, та да се крепят поне на нейния авторитет. И ако намерят „подходящо“ място, като правило се опитват да извоюват позиции в него чрез ултра-правоверност и крайност – това е, което умеят и най-некадърните. Ако мястото не цени крайния фанатизъм, те обикновено разбират, че нямат перспектива там, и продължават търсенето, докато не намерят къде го ценят. Ако имат късмета мястото да има разбиране на човешките проблеми и опит с грижата за тях (най-често при някой мъдър духовник или психолог по душа), с много търпение и внимателно обучение те могат да бъдат докарани до кадърност в някакво полезно отношение. Това обикновено им дава вътрешната опора на увереността в себе си и надеждата за по-добро утре, и така прекъсва пропадането им.

Повечето обаче нямат този късмет. Някои стават доносници и слухари (в страни, където тази професия е търсена), и топят и клепат всеки по-свестен от тях със садистично удоволствие, щастливи от властта си над него / положението си в обществото над него, готови за тази власт на всяка без изключение гадост. (Да ви е позната картинката?) Други стават членове на криминални банди, където обикновено са готови за име и „уважение“ да вършат от каквото и бандит би се погнусил. Някои попадат в крайнодесни групировки, където са ценни пак със същото (в повечето бели страни крайнодесните извършват повече престъпления с повече жертви от ислямските терористи). Някои биват уловени от разузнавания и други тайни служби, които ги използват като „актив“. Някои попадат на култове и секти, които ги „утилизират“ според нуждата от хора, готови на всичко.

Ислямският тероризъм е именно в последната категория. Жълтите медии и популистите-измамници го възвеличават като страшилище, плашат хората с него и т.н. По този начин те го правят привлекателен за търсещите опора на всякаква цена. Придават му образа на „най-яката банда“, и това привлича изгубилите надежда неудачници. Те се лепват към него и влизат в „употреба“, вършат каквото някой им е казал, че ще им донесе слава / рай / уважение / …, и дават още храна на рупорите на страха. Кръгът се затваря – къде върху исляма, къде върху циганите, къде върху злите комунисти / капиталисти / цесекари / левскари.

А когато хората се наплашим достатъчно, ставаме склонни да изберем измамници или некадърници, които обещават решаване на проблема с мрака чрез още по-тъмен мрак. И ручаме ли ручаме жабета, и търсим под дърво и камък кой ни сра в гащите. И повтаряме „Съсипаха я тая държава“ – сякаш я е съсипал някой друг, а не именно и точно ние. С глупостта да избираме да сме несвободни, дори при малкото шансове да изберем да сме свободни. Не, не само на избори – те са най-малкият шанс, веднъж на години са. А да сме несвободни отвътре, от предразсъдъците и заблудите си, доста от нас избираме всеки ден. И после търсим ключа към изхода от положението си не където сме го захвърлили, а където ни свети който ни е видял как го хвърляме и си го е прибрал.

И като теглим чертата под всичко, пак опираме до прастарото „Свободата, Санчо…“. И за кой ли път се оказва, че където има свобода, има и салам на масата – а където не разбират важността на свободата, саламът го има в телевизора.

3 Responses to 'Свободата, Санчо…'

  1. Делян Says:

    Аз съм българче, и силна
    майка мене е родила;
    с хубости, блага обилна
    мойта родина е мила.

    Аз съм българче. Обичам
    наште планини зелени,
    българин да се наричам –
    първа радост е за мене.

    Аз съм българче свободно,
    в край свободен аз живея,
    сичко българско и родно
    любя, тача и милея.

    Аз съм българче, и расна
    в дни велики, в славно време,
    син съм на земя прекрасна,
    син съм на юнашко племе.

    Иван Вазов

    … изводите мисля, че можем да си направим сами 😉

  2. Григор Says:

    @Делян: Наистина можем. Ама дали искаме – че хич не са весели…

  3. Делян Says:

    Така е.

Leave a Reply