Синдромът на Висоцки

Вдоль обрыва, по-над пропастью, по самому краю
Я коней своих нагайкою стегаю, – погоняю, –
Что-то воздуху мне мало, ветер пью, туман глотаю,
Чую, с гибельным восторгом – пропадаю, пропадаю!

Чуть помедленнее, кони, чуть помедленнее!
Вы тугую не слушайте плеть!
Но что-то кони мне попались привередливые,
И дожить не успел, мне допеть не успеть!

Бих го цитирал цялото – но и малкото парченце смазва. Надали всичките ми думи биха могли да опишат нещата така точно. Но трябва – този запис е за тях.

Много хора мислят, че това е наказанието на таланта. Вулканът отвътре, който бушува, и те разкъсва, изгаря те преждевременно, не успяваш да доживееш, и да допееш… Други казват, че геният предчувства края си, знае, че му е даден кратък живот. Аз наричам за себе си това усещане “синдром на Висоцки”.

Висоцки го описва не само в стиховете си. Марина Влади разказва за последните му година-две същото – как той е творял като трескав, как неведнъж се е оплаквал, че няма да смогне, че няма да успее, че ще си отиде, без да е дал всичко от себе си. “Усещал е вулкана отвътре”, ще кажат някои.

Но аз не мисля така. Мисля, че това усещане е дадено не само на талантите.

Може да си най-обикновен. Но отворени ли са очите ти за красотата и недовършеността на света, за невероятните, неизчерпаеми възможности за творчество, за усвояване, за усъвършенстване на света и на себе си, за израстване – те просто те затрупват. Чувстваш се като дете в сладкарница – толкова много торти, а само едно коремче! Пресягаш, опитваш от първата – а тя сладка, чудесна и огромна, иска ти се да ядеш все от нея до пръсване, и още. И се оказва, че зад нея чакат още стотици от същия вид, и нови пристигат по-бързо, отколкото всички деца на света биха могли да ядат. Край не се очаква да има.

А около теб чакат неизбройни други торти, и всяка е различна, и неповторима, и която и да пробваш, все усещаш, че можеш да ядеш само от нея ден и нощ, до края на света, и да не ти омръзне. Една – умението да лекуваш. Друга – умението да пишеш. Трета – нуждата да направиш някоя полезна и удобна програмка. Още – да построиш дом за децата си, да направиш семейството си щастливо, да нарисуваш една хубава картина, и още сто след нея, и още и още и още… И когато разбереш колко врати са се отворили пред теб, разбираш и отговорността, която си получил заедно с ключовете им.

Твои са безбройните неизпети песни – не ги ли изпееш, ще умрат с теб. Твои са ненаписаните книги, непостроеният дом, непосадените дръвчета, ненарисуваните картини, непроектираните машини… Безбройни светове, които носиш на плещите си като Антей, и те смазват под тежестта си. Успееш да довършиш нещо, да го свалиш от ума си, сътворено вече, десет нови напират отвътре, усетили шанса. Вселената изсипва потенциала на богатствата си през теб в реалността, и безкрай от възможности напират да се родят от теб, докато още те има, преди да са те разкъсали в напъна си…

Може да боядисваш стени, или да метеш улици. Но усетиш ли веднъж колко много е ненаправеното, и колко красота и значимост има то, вече не можеш да спреш. Скоро околните вече ти се възхищават, и се смайват, а ти се чудиш къде да се денеш от срам – та всъщност нищо кой знае какво не правиш, единствено очевидното, просто чешеш нападналата те краста, какво толкова!… Започват да те мислят за талант, а това не е вярно, нищо такова няма, просто количеството отметната работа те е понаучило малко на занаята, без да го търсиш и искаш…

Да, не всекиму е дадена искрата по рождение. Светът не е чак толкова справедлив. Но е достатъчно справедлив, за да направи всеки годен да подслони пламъче, дори запалено от чужда искра, и да го раздуха в себе си. Ако реши. Ако не се затвори за искрата. Ако огледа света около себе си, и види колко много, до болка много е красотата за творене, и нуждата от сътворение… Ако някой теолог ме попита защо Господ е сътворил света, сигурно бих му отговорил, че защото не е можел да не твори!… В Господ не вярвам, но с хората е така.

Надигнат ли глави в теб достатъчно неродени неща, въздухът започва да не ти стига. Не защото се очаква да изгориш и умреш след година-две. Защото и сто хиляди години да живееш, няма да ти стигнат. Няма да можеш да насътвориш всичко отвътре, на мястото на всяко родено ще идват по десет нови. До безкрай. И дори да го знаеш, и да го разбираш, и да му противостоиш с мъдрост и цинизъм, нещо отвътре ще те дърпа да продължаваш. Съвременен Мидас, поискал да превръща всичко, до което се докосне, в златно творение – и станал неспособен да яде, да пие вода, дори въздухът не му стига…

Това е цената да си избрал пътя на твореца. Дори да не си роден за това, дори хич да не ставаш, отваряш ли си очите за красотата, рано или късно тя започва да се излива на света през теб. Не винаги съвършена, често кривичка и грозновата, но все повече. Не я ли удържиш под контрол, поискаш ли да си наравно с великите, може и да не ги настигнеш – но получаваш наказанието им, неудържими коне за шейната си. И отчаяна молитва – да се задържиш поне още миг на ръба, не за да те има по-дълго, а за да успееш да допееш куплета…

Добре, че има таланти, които да могат да го опишат:

Мы успели – в гости к богу не бывает опозданий.
Так что ж там ангелы поют такими злыми голосами?
Или это колокольчик весь зашелся от рыданий,
Или я кричу коням, чтоб не несли так быстро сани?

Чуть помедленнее кони, чуть помедленнее!
Умоляю вас вскачь не лететь!
Но что-то кони мне достались привередливые,
Коль дожить не успел, так хотя бы допеть!

9 Responses to 'Синдромът на Висоцки'

  1. Таня Says:

    Страхотно 🙂 Много ми хареса – благодаря 🙂

  2. Григор Says:

    И на мен също много ми хареса. 🙂
    много .

  3. Григор Says:

    (Добре дошъл, адаш! 🙂 )

    И на мен ми харесва. Висоцки, в смисъл. 🙂

  4. sunflower Says:

    Разбиващ пост! 🙂

    Сетих се за едно мое любимо стихотворение на Лермонтов:

    Парус

    Белеет парус одинокой
    В тумане моря голубом!..
    Что ищет он в стране далекой?
    Что кинул он в краю родном?..

    Играют волны – ветер свищет,
    И мачта гнется и скрыпит…
    Увы! он счастия не ищет
    И не от счастия бежит!

    Под ним струя светлей лазури,
    Над ним луч солнца золотой…
    А он, мятежный, просит бури,
    Как будто в бурях есть покой!

    ***
    Иначе аз вярвам, … ако не в така разпространеното понятие “Господ”, то поне в “Нещото дето е създало Вселената и населяващите я култури” и съм убедена, че То е създало последното именно ” защото не е можел да не твори!”. :)))))

  5. Navigo Says:

    Хубаво казано. Но може и иначе . .
    Всичко вече се е случило. Аз затварям очи и се любувам.
    И всички торти на света са мои.
    Поздрави 🙂

  6. Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Два месеца Says:

    […] И то е, че истинският човек не може да не дава. Не може да се откаже да носи щастие, да прави околните радостни, да им дава опора и помощ според силите си. В предишен запис бях споменал – ако теолог ме попита защо Бог е сътворил света, бих му отговорил, че сигурно не е можел да не твори. […]

  7. Жоро Туков Says:

    Това е всъщност.Всичко.Разбраното и неразбраното.Браво и успех по пътя, колкото ида е дълъг.

  8. Вики Says:

    Ее страхотен пост 🙂 и най-прекрасната песен на Висоцки… Желая ти от все сърце конете да не препускат към пропастта прекалено бързо… и да си доживееш… и допееш 😉

  9. Ем Says:

    Благодаря ! Намерих някои от мислите и емоциите си подредени талантливо и страстно !

Leave a Reply