До децата ми

Наскоро се срещнах с един момък. За мое огромно самодоволство – почитател на писанията ми. Готов да ме бута да ги довършвам и издавам, да ми помага както може, за да ги види по сергиите, и в ръцете на читателите… Тръгнах си от срещата въодушевен. Получил стимул да работя, да довършвам стари неща и да пиша нови, да се преборя да ги издам, да радвам тези, които обичат да четат…

Но ако друго ще ме храни, надали ще остават време и сили за писане… И се замислих за условия на издаване. За проценти печалба, лихви, изгоди, договори. Как може би най-сетне ще си ремонтирам жилището, и ще си оправя зъбите. Как ще мога да си позволя малко по-приличен живот, да си купя това-онова.

И най-вече да си отгледам деца. И да им оставя нещичко. Може би по-добро жилище от мизерната ми гарсониера. Може би по-прилична кола, или обучение в приличен, скъп ВУЗ. А ако съм станал известен писател, и книгите ми се продават добре – може би и авторски права, от които да се издържат, докато са живи…

Съблазнителна картина, нали? Успелият мъж, който осигурява семейството и децата си. Който се преборва за дохода им.

А когато някой се опитва да краде този доход, да пиратства произведенията му – да защищава залъка си. И този на семейството си, и децата си.

Да го пази от всеки… Може би дори от инвалиди, училища, читалища, благотворителни инициативи… Виждали сме го вече. Какво толкова? Един повече…

Изкусително, нали?… Може би сега е моментът да се замисля. Да разбера къде е истината. Така, че каквото и да стане после, да не съжалявам за решението си. Да не се подсмивам сега: “Кога стана велик, кога взе да делиш кожата на мечката!”. Защото всичко може да се случи – дори такъв като мен да стане известен. Единствено няма как да се върна назад във времето, и да променя отминали действия, взети решения.

Изкуството винаги има два аспекта. Единият – да предаваш на хората това, което носиш в себе си. И другият – да се издържаш от работата си, да храниш семейството и децата си… На теория двата вървят заедно – търсят ли изкуството ти повече хора, ще се издържаш по-добре, по един или друг начин, чрез пари или признание. Така че всичко е наред.

Но на практика често двата се сблъскват. Ако издръжката ти товари непосилно тези, които имат нужда от твоето изкуство, част от тях може да се откажат от него. И тогава Творецът и Прехранителят в теб идват на съд пред твоето Аз, и чакат кого ще подкрепи то. Ще успееш ли да намериш компромис? И накъде ще клони той?

И това е лесният въпрос. Страшният е – защо на хората е нужно изкуството ти? Тези, които искат просто да се тъпчат с него, ще са щастливи да го получат безплатно, като безплатна бира за просяка. Но има и други, които искат не да лапат, а да доразпалват пламъка, да осветяват още сърца, да доизковават острието на творбата ти, или да коват по неин образец нови. Безплатността няма как да ги засити, тя за тях е безполезна – тези, които искат не само да плюскат, а да творят, имат нужда от свобода за твоето изкуство. От това да се откажеш от едноличната власт върху него.

И без да го разбират, те поставят в ролята на Микеланджеловия Бог, който се протяга да вдъхне на Адам искрата, която ще го поведе към звездите. Смешен, дребен, жалък, некадърен, неумел, бездарен, най-обикновен човек – но получаваш колкото съдбата ти отреди от тази роля. И нямаш как да се скриеш от нея.

Мъдреците казват: “Работи, сякаш ще живееш завинаги – живей, сякаш ще умреш утре”. Как ли звучи това към творците? Може би “Доизпипвай творбите си, сякаш са боклук – но отговаряй за тях, сякаш са съвършенството, което води света”. Вероятно има по-кратки и точни думи, но смисълът ми се струва верният.

Но издателите не винаги приемат свободата. Много по-често поставят условието да я няма. Ако не могат да ти изтръгнат всички права и занапред, поне да подсигурят да са монополисти за колкото дълго може. И който не е съгласен, не получава приемане от тях, и известност. Не достига до умовете и сърцата, не предава искричката в себе си на другите…

Изборът не е лесен. И на двете блюда на везните има по много неща. Но все си мисля – свободата е истинският съдник за ценността на нещата. Ако съм бездарник, нещата ми няма да видят бял свят – и по-добре! По-малко срам… Но успея ли да пиша истински, рано или късно ще пробият, въпреки всичко. И пробият ли, ще са свободни. Това е според мен истински достойното решение – ако и не финансово изгодното.

… Често скъперниците и уреждачите остават в историята, а достойните, но скромни, дори ако са таланти, биват забравяни. Но докато ме има, достойнството ще ме радва повече от богатството. Много пъти съм писал защо. А после… ще съм умрял, и толкова. Умрелите нямат нужда от пари и слава. Без значение има ли Отвъд, или не.

Талант надали ще стана, но достоен човек мога да бъда. Не ща пари, откъснати от заплатите на инвалидите! Ще ми преседнат. За какво ми е харесалите нещо мое да нямат право да го прочетат, или досътворят, защото нямат с какво да ми платят? Няма да забогатея от на босия цървулите. Не съм вярващ, но съм съгласен, че не само с хляб живее човек. И няма да откажа да нахраня гладния, понеже е беден. Дори ако мога да предложа само клисав хляб.

По-добре достоен занаятчия, отколкото прославено, или дори гениално леке. За достойния, дори занаятчия, сухият хляб е сладък, а за лекето, дори гениално, и царската трапеза е горчива. И достойният спи сладко и на сламено ложе, а лекето и в пухено легло се мята заради неосъществени кроежи, незаситена завист, черни мисли, и всичко това, което изпитва този, който има, но сам е нищо, пред този, който няма, но сам е човек.

Не говоря наизуст! Гледам в какво философията на авторските права превръща хората около мен. Как приятели, и иначе свестни хора се увълчват постепенно, и започват да пазят кокалчето си с ръмжене и пяна по устата. Сякаш такива пари ще извадят от него, че да могат да си купят достойнството, изгубено в пазенето му.

Гледам как настървено трупат имане, кой за къшея хляб, кой за поредния джип. И за децата си. И как възпитават тези деца – правете пари, парите са смисълът на живота, говно с пари е човек, а човек без пари – говно… Как ги закърмят с тази психопатия, скудоумие и късогледство.

И как децата им порастват. Как си избират професии далеч от творенето – така възпитаният е опериран от творчество, ако ще да е гений. Как животът им се превръща в черна дупка, навътре – всичко, което докопат, навън – никога нищо. Как връхлитат всяка възможност да изкярят от чужд труд, да грабнат всяка стотинка, която могат да изцицат. Как се превръщат в скъперници-рицари, в трупащи богатства алчни дракони. В това, в което творците – техни родители, и колеги на родителите им, са въплътявали образа на Злото.

Още нямам деца. Но се надявам да имам. И не искам те да бъдат черни дупки сред човешките съзвездия. Искам да знаят, че човекът струва повече от лекето, ако ще лекето да има всичките пари на този свят – и че ще струва повече от него до края на света. А това се разбира, като научиш цената на нещата, цената на труда, и цената на себе си и достойнството си… Пиша този запис за тях. Може да мине време – но Интернет помни. Дано го прочетат.

Ако четете това, дечица, сигурно вече знаете – сътвореното от мен ще е свободно и достъпно за всеки. Без претенцията, че ще спаси хората или света, понесло колкото голяма искричка има, но без да я крие от никого. Защото винаги има по някой, когото тази светлинка ще упъти в мрака – и който, бъде ли му отказана, ще се изгуби. И по ръцете на отказалия му ще остане чернилката на мрака, който е дал – и ще остави петното си и върху децата му.

Да, неизгубените ще са абстрактни непознати, а лишенията ви ще са лични. Колкото по-майстор е баща ви, толкова по-големи. Може би ще наследите гарсониера вместо луксозна вила, билети за градския транспорт вместо лимузини, учене в квартално училище вместо в школо за чада на избраници. И ще изкарвате хляба си с работа – правата върху сътвореното от баща ви няма да пълнят джобовете ви, дори ако са златна мина. Обричам ви да бъдете оръфани бачкатори вместо може би загладени тузари-безделници, които могат да си позволят всичко, без да са изработили и грош.

Може би няма да сте щастливи – децата ценят разкоша и луксовете, особено докато са млади. Може би не ще споменете това ми решение с добра дума. Може би неведнъж ще кажете, че съм безотговорен или наивен, славолюбив или глупак, и че ви обичам само на думи. Но с времето човек трупа мъдрост – и може би ще дойде ден да разберете, че не съм постъпил необмислено.

Да, няма да имате охолен старт в живота. Сами ще изкарвате залъка си, ще заслужавате признанието си, ще се задоволявате с по-малко. Но ще научите цената на нещата, защото ще сте ги спечелили вие. Филията с чубрица ще ви е по-вкусна, отколкото на разглезения безделник печеното пиле. Ще се връщате от почивка на палатка в планината, а не от луксозен хотел на екзотичен остров – но ще сте поели красота и щастливи, а не вкиснати от недоугаждане. Ще прекарате живота си не до манекенки или баровци, а до неугледни на вид хора – но до които си струва да прекараш живота си. Ако сте имали мъдростта да си изберете такива.

Да, може би други няма да се кланят на богатството ви. Но ако сте понесли с достойнство товара да разчитате на себе си, и цените достойнството си повече от парите, ще знаете, че струвате повече от всички пари на света. И когато убедените, че животът е пари, се опитат да ви купят, ще откриват, че не могат, че са бедняци пред вас. Че имат пари, но сами по себе си не струват нищо. Че те може да имат – но вие сте. А това, което имаш, се губи или отнема насила лесно – но това, което си, няма как да ти бъде взето насила, можеш да се откажеш от него само по свой избор. Затова и който иска да те притежава, започва с това да ти предложи да му продадеш това, което си, срещу неща, които се имат. Тях може да ти отнеме после лесно…

Да, надали ще съм ви направил богаташи. Но се надявам да ви направя богати по душа. Ако съм успял, ако съм възпитал децата си както трябва, ще ме разберете. А ако не – заслужавам децата ми да ме заплюят. Не защото такава заплювка ще е нещо различно от медал. А защото ще съм пуснал в този свят хора, чиято заплювка е медал, а похвалата им – позор.

Може завинаги да си остана пишман писател. Но искам най-важните и ценни мои произведения, децата ми, да бъдат истински. Ако са, ще знаят защо съм предпочел да им завещая не куп пари, а име, от което да не се срамуват – и ще са щастливи и горди с това.

12 Responses to 'До децата ми'

  1. komata Says:

    Дано се сбъдне мечтата ти да имаш деца. Но те няма да бъдат най-важните и най-ценни ТВОИ произведения. Щото в случая съавторството е неизбежно, няма начин. Така че по-полека с притежателните местоимения :-).
    Познавам много хора, които се занимават с изкуство и правят страшно ценни неща, но не с тях си изкарват хляба, или поне не те им докарват основния доход. И никога не са се колебали пред избора дали да се продадат или не – взели са, според мен, най-естественото решение. А правят изкуство просто защото не могат да не го правят. Каквото и да им струва това. Честно казано, не разбирам как когато носиш нещо в себе си, го погребваш заради лебеца. Защото нещо друго те било хранело и защото си нямал бил време. Всички тези хора, за които говоря, се изхранват с нещо друго, блъскат здравата и въпреки всичко пак творят, и нещо повече, създават умопомрачителни неща. Ами да, не са всеизвестни, не са звезди. Но в някакви кръгове ги знаят, хора ги четат, гледат и слушат, те водят други хора, които ги четат, гледат и слушат, и така… И да, повечето от тия хора имат деца, гледат деца. Някои дори са самотни майки (а един е самотен баща).
    Докато четох поста ти, особено онова за увълчените иначе свестни приятели, честно казано, се притесних за обкръжението ти.
    А пишман писател няма да останеш по простата причина, че не си. Пишеш прекрасно. И не ме обвинявай, че ти правя четки, че ще се ядосам, а тогава става страшно :-).

  2. Георги Иванов Says:

    И аз смятам, че пишеш добре. Вярно при писането има значение как пишеш, ти пишеш добре но не си виртуоз на перото. Това обаче не е толкова важно. Все едно да гледаш филм заради ефектите, а не за това което има да ти каже.

    П.П. А аз дори не харесвам виртуозите на перото. Те се самозабравят във формата и забравят за смисъла. Като казвам, че не си виртуоз на перото нямам впредвид, че не можеш да пишеш добре. Виртуозите за мен са хора овладели формата много добре, но това може само да им продаде идеите каквито и да са те независимо дали са от стойност.

  3. itilien Says:

    Виж какво, с писането си страхотен! Дай сега да видим как си и в правенето на деца! 😉

    Късмет и успех ти желая! И много щастие! 🙂

  4. Георги Says:

    Все още мисля, че писането ми доставя удоволствие, което е пълно когато труда положен в него достави удоволстие на друг човек.
    Не смятам да си изкарвам хляба с това, защото или не съм толкова добър или просто пиша когато ми се пише 🙂
    Лошото е, че от както си хванах занаята, не ми остава време за писане, но пък никой и никъде не е постигнал пълно щастие, нали ?

    Така, че се надявам децата ти да станат прекрасни хора и съм почти напълно сигурен в това. Не защото личния пример е толкова важен или възпитанието е изкуство, а защото смятам, че си свестен човек ( съдя по това, което съм прочел от твоите разкази, за съжаление не те познавам ).
    Не бих желал да казвам, че трябва да продължиш да пишеш за това или онова, защото не би трябвало. Мога само да ти благодаря за това, че отвори тази тема.

  5. Victor Says:

    Преди години пуснах една книга от българин на сайта си, може да се каже, млад човек.
    В предговора й пишеше, че била издадена със спонсорството на някакво предприятие в провинцията.
    Тиражът беше смешно малък, книгата ценна и полезна.
    Ценна и полезна, но едва ли някога някой ще я купи… За такива книги хората пари не дават, а и да дадат, няма да й покрият разходите. Та си мислех, че няма да има нищо против, дори ще се зарадва.
    Може би година по-късно говорих с автора по телефона, предложих му да ми разреши да кача пак книгата.
    Не щя.
    Сега ми казаха, че я има на един сайт, ще ходя да видя как е, платили ли са му, въпреки, че едва ли пише.
    Когато се обадих по телефона на автора, малкият му син вдигна слушалката.
    Дааа… Такива ми ти работи.
    А, да, сетих се в момента, авторът каза, че знае, че съм бил пуснал книгата му. Но не каза, че съм направил хубаво или лошо, нищо не каза.
    Чудеше се какво да каже, ако ми беше поискал пари, да мислим, но не ми поиска.
    Както и да е, аз му направих голяма безплатна реклама, както докато книгата му беше на сайта ми, така и когато взех да го издирвам. Понеже знаех само фирмата-спонсор на книгата, затова се обаждаха приятели тук-там и вероятно са предизвикали интерес.
    При друг случай, обади ми се хартиен издател, който изобщо не иска книгите му да ги има в интернет, видял ги някъде, после видял мене и решил да ми се обади по телефона.
    Говорихме доста време, схвана ми се ръката със слушалката. 🙂
    Опитен издател, просветен човек, обича книгите, и други хубави неща за него мога да кажа.
    Но не може и не може да разбере, че книгите в интернет не му накърняват правата, поне в момента и близките години напред. Обратното, правят му реклама. Друг хартиен издател, когото познавам, също е на моето мнение.
    “Сега съм направил едно издание, шито, красиво, няма да се разпадне и 100 души да го четат, много е хубаво.” – казва ми издателят.
    – Ми защо не предложиш на ония от интернет да ти напишат в самата книга една такава рекламка, дето сега, като ми я разказваш, чак ми се иска да ида да си я купя. (И наистина ще си я купя, първия път щом мина на “Славейков”, най-малкото, за да видя вярно ли говори)
    Не може и не може да разбере…
    Неволно се сетих, как се учудих, когато преди 10 години Григор ми казваше, че издателите са много прости. Сега се уверих още веднъж сам.

    * А, и за един баш пиратски сайт с книги да ви кажа.
    На всички преводни книги, които отворих оттам, липсва преводач (да, Кома, да), липсва и година на превода, издание, всичко, само автор и заглавие… Не можах да повярвам, та пратих зрящ приятел да погледне, да не би тази информация да е в графичен файл и затова аз да не я чета.
    – Ама ти, Викторе, не знаеш ли , че там си е така отдавна?
    Тези книги там са качени според закона, имат си разрешения, платено е, уведомено е мин. на културата, както си требе.
    Но според мен са пиратски и толкова. (За знам.бг говоря.)

  6. Григор Says:

    @komata: Като изключим непотвърдените случаи на девствено зачатие, съавторството е по подразбиране 🙂

    Иначе, мисля си за проект, който да събере всичкото свободно изкуство в достъпен вид. Нещо като енциклопедията на Хари Селдън. 🙂 Ама в момента още съм ангажиран с bgf.zavinagi.org – когато българската фантастика се библиографира там в достатъчно пълен вид (очаквам към края на годината да се постигне), ще имам време за друго. 🙂

    @Георги Иванов: Уви, наистина никак не съм виртуоз на перото. Но се старая. 🙂 Може и да стана някой ден – ако не виртуоз, то поне приличен.

    @Itilien: Не ме амбицирай – ще взема да стана многодетен баща! 😉

    @Георги: Благодаря ти за похвалите, но пробвай все пак и да пишеш! 🙂

    @Виктор: Спокойно, Викторе! Ще възродим отново bezmonitor.com, и ще стане много по-хубав! 🙂

  7. asktisho Says:

    Подхванал си една доста интересна тема. Постът ти е чудесен, както и целия ти блог, естествено, но това вече го знаем. Не мисля, че творецът трябва да спре да създава своето изкуство само защото има и друга, по-делнична работа. Творчеството като съзидателен процес би трябвало да носи максимално удволетворение на автора си. Каквото и да работиш, винаги имаш свободно време, а свободното време си е за това – за писане. Само при положение, че творество = удоволствие, разбира се. Ако се захванеш с писане с едничката цел да станеш известен и да забогатееш от него те очакват големи разочарования. Аз самият се идържам с писане от пет години и все още не съм издал и продал първия си роман (в момента пиша втори), но това ще стане в най-скоро време и нямам никакво намерение да спирам дотук. Едва сега постаям началото, след пет години упорти труд. След втория роман ще има трети, после четвърти и пети, да сме живи и здрави само, те просто искат да излязат тези сюжети. Не мога да ги задържам в себе си.
    По въпроса за публикуването на хартия, ами хубаво е да се издава на хартия, най-малкото защото ми се схваща задника докато прочета цяла книга на монитор, а дори с лаптоп в леглото е неудобно…И как ще вземеш лаптопа в тоалетната, да речем, а именно там се чете най-много и с най-голямо удоволствие…:) Хубавите истории заслужават своите добри читатели, пък били те повече или по-малко на брой. А добрите читатели заслужават да имат удобство, докато се наслаждават на това, което си написал – да могат да го правят в автобуса, в парка, на канапето, където им се чете. Късичките неща става да се публукват фор фирй в интернет, важното е да не ти се свидят. На мен не ми се свиди, не се интересувам от никакви лицензи и не ме е страх от никакви пирати. Щом пусна нещо в интрнет, правя го с ясното съзнание, че го подарявам на света. И когато някой краде идеите ми и ги представя за свои се радвам както в училище, когато слабаците преписваха от мен. Давах им да преписват. Не ми се свидеше. И сега не ми се свиди. Плащам своя малък данък на творчеството, внасям незанчителна вноска в глобалната банка от идеи, както казваш ти – не само отвън-навътре, но и отвътре-навън…
    Прекрасно е да се издържаш с това, което обичаш най-много, но изкуството не е бизнес план, поне не и от гледна точка на създателите си. Ако започнеш с нагласата за благата, които ще ти донесе, никога няма да ги получиш в действителност. Изкуството иска жертви – една дотолкова изтъркана фраза, че вече почти е загубила смисъла си. Аз обаче много добре вниквам в нейния смисъл. Преди време един успял и твърде богат художник, с когото имах удоволствието да играя шах на плажа, ме попита от колко години пиша. Отговорих му: от седем, но от пет години това е основното ми занимание. Той се усмихна, почеса се по брадата и каза: “Аз 17 години съм рисувал без пари и съм живял на хляб и вода. Творчеството ще вземе всичко от теб – ще поиска ума ти, волята ти, свободата ти, ще поиска дори душата ти. Ще те обрече на самота и ще живееш неразбран от прагматичните хора. Трябва си готов да му дадеш всичко това без да очакваш нищо в замяна. Ако един ден все пак творчеството реши да ти се отблагодари, то се отблагодарява с каруцата. Приготви се поне още 12 години да изливаш всичко в бездната, ако сериозно си решил да ставаш писател, шах, шах и мат”.
    Мисля, че няма какво повече да добая по въпроса. 😉

  8. Григор Says:

    @asktisho: Благодаря за добрите думи. Чест посетител съм на блога ти, и неведнъж съм се учил от писателското ти умение. (Не е четка – просто е случвал се многократно факт.)

    За времето за писане – проблемът е, че моята работа е между 14 и 16 часа на ден, задължително 6, а често и 7 дни в седмицата. Планирам да я сведа до по-приемливи часове, но засега още се разкъсвам между хиляди работи. 🙂

    За публикуването на хартия – наистина е хубаво. Това за тоалетната обаче малко ми убягва – може би защото трябва да съм болен, за да се задържа там повече от 30 секунди. За толкова не успявам да прочета нищо…

    За писателството ти – очаквам с огромно нетърпение да видя нещата ти издадени! И с още по-голямо удоволствие ще ти помогна за това с всичко, което мога. Основният проблем, с който обикновено се сблъсквам аз е, че издателите не вярват, че пуснато в Интернет нещо може да се продава добре на хартия (всичките ми завършени неща са пуснати в Интернет, и ще бъдат пускани там и занапред). Аз пък знам, че ще се продава не по-лошо от непуснатото, но засега не мога да си позволя да отделя парите, за да финансирам издаването си. Като веднъж-два пъти продам не по-лош тираж от кой да е нов писател, който не пуска в Нета, страхът на издателите ще поотслабне. Но трябва да почна някак, а в момента имам доста други разходи… При теб обаче това не би трябвало да е проблем. Ако не познаваш издатели, кажи – ще се опитам да те свържа с някои, особено ако пишеш фантастика.

    А за творчеството и изкуството – прав си до болка, точно така е! Приготвяш се да даваш всичко, без да чакаш нищо в замяна – и ако си улучил времето и хората, внезапно светът изсипва върху теб каквото никога не си и мечтал…

    Успех – и бих искал да ти помогна с каквото мога!

  9. Данаил Says:

    Цитат: “Може би няма да сте щастливи – децата ценят разкоша и луксовете”. Ето с това само не съм съгласен. Като се разровя в детските си спомени, не живеех в лукс и разкош, родителите ми бяха “оръфани бачкатори” (почти през целия детски период от живота ми живеехме в комунална квартира), обаче бях щастлив, така както могат да бъдат щастливи само децата. А ти например би ли могъл да прочетеш отново ” Винету” със същото възхищение, с което си го чел някога като дете?

  10. Григор Says:

    @Данаил: Изразил съм се неправилно – имах предвид “децата” във възрастта около 20-те. Иначе си напълно прав.

  11. asktisho Says:

    @Григор, благодаря за подкрепата. Надявам се в най-скоро време “Справедливост за всички” да излезе в илюстровано издание (по подобие на блога) в двете си части (в блога съм публикувал само първа част). Би могъл да ми помогнеш по единствено като прочетеш книгата и само при условие, че историята ти хареса – да разкажеш за нея на приятели. От мен остава обещанието, че ще ти хареса…:))) Получи се добра книжка, от сърце, написнаа с кръв. I will let you know когато излезе на пазара. А вторият ми роман планирам да стане още по-добър от първия. Там има лека футуристична закачка дори, въпреки че избягвам този жанр, освен в късите разкази. Пиша анти-утопични къси фантастичн разкази. Небесата да са с нас и попътен вятър в платната. Тва е. Успех!

  12. Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Отговорността Says:

    […] Струва ли си да ми се вярва? Донякъде – може би да. Пиша тук каквото мисля, без да се опитвам да манипулирам никого. Същността на човек с лице струва много повече, отколкото мога да спечеля чрез лъжи и измами – не съм съгласен да я продам. Писал съм достатъчно преди за разликата между това да

Leave a Reply