Орм Ембар не е име за пред другите – то е истинското му име. Той не го крие, както другите хора и дракони. Най-могъщият от всички е – не се бои, че някой може да го победи. Нито пък лъже – няма нужда от това…
Урсула Легуин, “Най-далечният бряг”
(цитирано по откъслечни спомени)
Преди няколко дни се бях замислил какво става наоколо. Блогери, които са си позволили да разкажат истината, и да я подпишат с името си, биват привиквани и сплашвани в полицията. Полицията пък се държи с гражданите като с добичета. (Всъщност, доста малко полицаи го правят – но са като лъжицата катран в каца мед, отравят имиджа на стотици пъти повече свестни момчета с пагони.) И ако забележат, че някой документира постъпките им, побесняват… Какво е това?
Нарича се “обикновен руменпетковизъм”, и заедно с още много други примери, е отделна тема. Привлече вниманието ми друго – странното противоречие, или може би съвпадение. Нормално е ние, простите граждани, да се боим да си кажем имената, да не злоупотреби с тях престъпник – а полицаите гордо да оповестяват своите, за да дават пример за сила и увереност в правотата и властта на реда и закона… А става обратното. Ние, обикновените блогери, си пишем имената, със самочувствие и гордост. Онези “полицаи” пък бягат от светлината като хлебарки. И това сравнение повика в паметта ми цитата от “Най-далечният бряг”.
Някой би казал, че сме наивници и глупаци, и затова не се пазим. Пък въпросните полицаи са хитри и оправни, и си гледат интереса, за разлика от нас. И че те затова ще се опаричат, и ще си живеят кефа, пък ние ще гризем дървото, ще ни тормозят в полицията, ще изпускаме тлъстите далавери и сладките рушвети. И че като сме абдали и ахмаци, така ни се пада.
Само че няма да се сети да ни попита защо сме такива ахмаци Нали виждаме как се става овластен бабаит, защо не искаме и ние? Не е трудно… А и да се сети, надали ще посмее. Защото нещо вътре в него го спира, ако не е тъп, та вдлъбнат.
А вдлъбнати има. Има и “ахмаци и абдали”, които не разбират овластените бабаити, и не знаят какво е това вътре в тях, дето спира този въпрос. Пиша това заради тези неразбиращи.
Представете си какво е да си човек, който намира удоволствие в това да тормози и бие. Задължително беззащитни – изправи ли се срещу такъв истински мъж, онзи почва да размахва служебни карти и да плаши, ако това не помогне дава заден ход, а ако бъде притиснат в ъгъла, скимти и лиже подметки. Представете си какво е насилието над слаби да ти е такова удоволствие, че да те е накарало да си избереш професия заради него, а срещата със смели да те кара да се насираш. Колко осакатен, изкривен, малоценен трябва да си отвътре – и колко да те боли от това. С болка, от която нито власт и униформа могат да те скрият, нито има как да избягаш.
Примамливо ли е да си такъв? Бихте ли си го избрали пред това, което сте сега? Срещу колко власт бихте се съгласили? Къщи, коли, пари…? Помислете си – може пък да има толкова на света… Правилно. Няма. Да си такъв, дори на върха на щастието си – когато пребиваш някой по-слаб – е мизерия и отврат в сравнение с обикновеното ежедневие на продавач, или секретарка, или фермер.
Да си такъв е по-мъчително от това да си сакат – сред свестни хора сакатият се чувства здрав, а такъвият – смазан, унизен, разкрит като нищожество и отрепка. Дори ако свестните са добре настроени към него, и (може би най-много) ако искат да му помогнат. Проблемът му е не с тях, а със себе си. С усещането и знанието, че е разкапан и слаб. Затова и такъвият се бои от светлината и името си – за него те само разкриват истинската му същност.
Затова и не смеят да попитат защо не искаме да сме като тях. Знаят отговора. Може да са нагли, и да пробват да не би случайно ние да не го знаем, и номерът да минава. Затова написах този запис – да знаем отговора и ние, и ако изнаглеят, да можем да им го кажем. За да треперят от нас, понеже номерът няма да мине.
Затова и ние, които имаме позиции, и ги подкрепяме с имената си, плашим отрепките. Да, фукат се с властта си, и се опитват да ни излъжат, че са по-силни. Но покажем ли своята сила, подвиват опашки. Силата да не се уплашим и да не предадем позициите си, въпреки насилието и заплахите. Силата, която ни дават имената ни.
Оказва се, че ние, обикновените блогери, които не крием имената си, сме в позицията на най-силни в малкия ни местен свят. Тези, които могат да са пристрастни, но нямат нужда да лъжат. Парадокс? Може би. Мегаломания? Може би. Но защо тогава “богоизбраните” ни управници, и “юмрукът на държавата” треперят от нас? Не е ли защото знаят, че под мантията от закони и правила, в истинската реалност, ние сме по-силните? И защото останалите хора (включително огромното мнозинство от полицаите) също знаят това, и е въпрос само на време някой да извика: “Царят е гол!”?
Не сме имунизирани срещу страха. Който никога не се бои, се нарича глупак – смел се нарича който се бои, но е по-силен от страха си. Знаем, че униформени или цивилни бабаити могат да ни пребият, че лекета с власт могат да ни създават проблеми, ако ги настъпим… Но знаем и че имаме силата да се борим. И треперим, но не крием имената си. И ни е страх, но настъпваме и ще настъпваме лекетата с власт. И дойдат ли да ни пребият или плашат, ще стискаме зъби, за да прикрием потракването им, но няма да се предаваме.
От гола фукня ли? Не. От чувство за отговорност. След като си силният, след като си този, на когото хората вярват и разчитат, значи носиш отговорността пред тях. Да ги защитиш при нужда, да им кажеш истината сред лъжите, да не ги подведеш дори в тежък момент. Пътят от обикновен, незабележителен човек към силен и авторитетен е еднопосочен, връщане по него няма. Извървиш ли го, имаш два пътя – или към достойнството и паметта на хората, или към смрадта, и погнусата им. Изборът си е твой.
… Може би съм прав. Може би не. Нека всеки преценява за себе си.
А аз ще продължа да не си крия името. Това е моята сила.
Гриша,
понякога е по-добре да се участва анонимно – стига да не се занимава човек с цинизми, обиди и клевети. Защото ако наклеветиш някого, трябва да отговаряш. Аз самият съм бил нееднократно жертва на обиди и клевети и съм установил едно: анонимните страхливци са и подлеци. Но да се критикува днес в България не е проблем; проблемите започват с това, че хора, които са възпитавани в миналото, не са научили нищо ново и понякога от твоята смелост може да пострада някой твой близък. Имал съм и такива случаи.
Затова аз се кефя на някои анонимни публикации, а други осъждам – защото едните са готини, а другите – подли.
А, момчета, здравейте, колко ми е приятно така, както едно време във FidoNet. Пишем си имената, знаем се, даже това, че този софтуер ми крие e-mail-а някак малко ме притеснява 🙂 Да, заради спамерите, но и от тях не съм се скрил, по десетина на ден си трия, които не успяват филтрите да изтрият. 🙂
Благодаря, Григоре, Вени, че пишете.
А-а, Григоре, по-внимателно ги пиши тия работи. На мен ми харесва да принадлежа към множеството на анонимните влечуги. Чората всички го знаеха, но това не го спаси от полицейските палки. Едва ли има нужда да те убеждавам, че за ГДБОП разликата между блогер и престъпник не е голяма. Искрено се възхищавам на позицията ти, но я ми кажи какво ще правиш, ако утре, не дай Боже, те привикат да даваш обяснения, защо така черниш заетите с нелека работа полицаи. 🙂 Що се отнася до страха, намирам, че грешиш – не ги плашим, а ги дразним, хем много яко. Те, милите, се плашат само от протести на таксиджии. И няма да се учудя, ако и за блогване въведат разрешителен режим, не само за прераждане.
@Вени Марковски: Понякога наистина е по-добре, ако нямаш силата да отстоиш позицията с името си. Но ако се опиташ да я отстоиш, много често откриваш, че успяваш – и то именно защото не си си скрил името. Да го криеш те пази малко, но да не го криеш ти дава сила – силата вътре в теб. И околните, както противници, така и поддръжници усещат, че си по-силният. И често става невероятното – арестували са те, пребили са те, свършили са ти куп гадости, но и те, и околните разбират, че ти си победителят.
@Виктор: Именно. 🙂
@Маркуча: Това е моят блог – ще пиша както аз реша. За ГДБОП блогерът може и да е престъпник (а не мисля, че е така – мисля, че когато им се заповяда отгоре да сплашат, изпълняват заповедта, но малко там биха го направили по свое решение). И не вярвам, че анонимността ще ме скрие – ако решат, сплашвачите ще ме намерят, не мога да се скрия истински. Мога обаче да бъда човек, който не се плаши от тях, не се крие, и ги посреща с достойнство. Да ги видя тогава – които и да са.
Това и ще правя утре, ако ме привикат да давам обяснения. Вместо аз на тях, те ще трябва да ги дават на мен. Или, ако не искат, началниците им ще трябва да ги дават после публично, защото ще вдигна шум до където най няма да им хареса. Това кой кого е арестувал и привикал, е без значение. От значение е кой знае, че е правият, а кой знае, че не е – и като го притиснат както трябва, няма как да поддържа лъжата.
За страха – те се дразнят, и то толкова яко, именно защото ги е страх. Ако не ги беше, щеше да им е “през оная работа”… И опитат ли се да въвеждат режим за блогване, няма да го спазя, и няма да се съобразя с предупрежденията им. Да видим ще ме осъдят ли, защото пиша блог – и ако се опитат, какво ще последва. Ще им се срине светът на главата.
А ще им се срине заради някой си мен именно защото не си крия името. И с това доказвам, че съм човек, заради когото си струва светът да се потруди да се срине на нечии глави.
Григоре, ако успееш да накараш някого, от което и да е ниво на администрацията, да дава обяснения, сподели начина. Казвам го без капчица ирония. Ако действително го постигнеш, с ръка на сърцето обещавам да закача твой плакат на видно място и да ти паля свещ всеки ден. А за страха – кой знае, дано пък излезеш прав.
Маркуч, миналата година, като идва Григор с мен при Явор Колев, па и Комата беше, аз се бях малко притеснил, защото като нищо могат да ми вземат компютъра, а друг трудно ще си купя. Но да ти кажа, останах с впечатление, че Колев даваше обяснения на Григор. Григор после това го написа, в същия тоя блог.
Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive