Съвсем случайно научих, че за малкия Мартин са събрани пари, за да може да бъде опериран в Германия. Събрани са били само за десетина дни. И по десет хиляди лева са дали родителите на Дарина, и тези на малкия Криско – братя по блог…
Англичаните казват, че истинският джентълмен си личи по това как се държи към теб, след като вече не си му потребен. След това събиране на пари ние, българите, можем да кажем – истинският човек си личи по това дали продължава да се бори за живота на чуждите деца, дори след като е изгубил своето… Не мога да си представя по-естествена постъпка от страна на тези родители. Но продължавам да й се възхищавам така, че не смогвам да намеря думи, които да го изразят. Господи… имало и такива хора!
(За мой позор, аз не дадох нито лев за Мартин. Чак сега научих за набирането на средства…)
… И отново се обръщам с гняв към изметта, която управлява държавата ни. Към “хората”, които си гласуваха преди години милиони за луксозни лимузини, когато не достигат пари за лечението на смъртно болни деца. Които и сега устройват търгове с предварително указан в прав текст победител, на цена десетки милиони – когато същото може да се придобие на една трета от тази цена. (А нещо също толкова добро, ако не и по-добро – почти безплатно.) За мен тези хора са убийци на деца. Наречете ме наивник, емоционален, популист, както щете. Да, такъв съм. А фактите остават – едни милиони можеха да бъдат дадени за лечение на деца, а вместо това отиват за… Хайде, наречете ме пак популист! Или наивник!…
И – с още повече гняв – към всички, които ги търпят. Онези са просто боклуци. Измет, която гледа само личния си интерес, и не й пука за чуждите деца. А вие не сте ли?… Ако вашето дете е болно, ще сте готови на всичко. Когато е болно чуждото, си измивате ръцете с подхвърлени няколко лева, все едно ще го спасят. Спасиха ли тези пари Дарина? Криско? Дано, дано съм черноглед и лош пророк – но да видим ще спасят ли Мартин?…
Не разбрахте ли, че спасението на децата ни не е в стотинките, които можем да отделим от залъка си, а в милионите, които ни събират чрез данъци именно за здравето на децата ни? И след това ги дават за управленски мерцедеси и гушите на братовчедски фирми? Няма ли най-сетне да потърсите сметка на престъпниците, които си гледат келепира? Поне когато стигнахме дотам деца да мрат?!… Ако не – с какво сте различни от изметта отгоре?…
Народе????
Не приемам аргумента “Какво можем да направим ние?”. Който иска, търси начини, който не – причини. “- Аз не мога! Аз не зная! – туй всякой е глас” го е описал Петко Славейков в стихотворението си “Не сме народ, а мърша”. Излизайте на себе си с тая лъжа, но не на мен.
Ако някой наистина не вярва, ще му дам нагледен, актуален пример. В моята община – Оборище – на кметски избори мястото спечели бившата кметица Пенка Арменкова. Тръгна отначало с по-лоши позиции от конкурента си (както почти навсякъде Алианс за София срещу ГЕРБ), ако вярвам на едно проучване, което ми попадна – но взе изборите с 62%. Мисля, че основната причина за това е подкрепата, която й дадоха няколко блога (да се надуя – и моят).
Сериозно го мисля. Тези 24% разлика от конкурента й изглеждат колосална разлика, но всъщност са само 1154 гласа. А блоговете са все по-четена и популярна медия, и се ползват с много повече доверие от традиционните медии. Твърде персонални са – всеки стои зад това, което казва, с името си; вероятността да пробутват тайничко платена реклама е сравнително ниска. (Със сигурност ще почне да има платени рекламни блогове, но те лесно се познават. Вероятно ще има и блогери, които ще се продадат – но ще бъдат хванати, и нещата пак ще се изяснят.) “Оборище” има 40 000 гласоподаватели – достатъчно е 2-3% от тях да са били спечелени от блоговете, като са ги прочели, или са повярвали на някой прочел ги, и ето ти смазващата изборна победа. Съвсем реалистична цифра.
Не знам какво ще излезе с времето от Пенка Арменкова. Може да стане по-корумпирана и от сегашните ни “дами и господа ХХ процента”. Може да се окаже, че винаги си е била такава, и просто не сме го знаели. А може и да стане истински честен и чист политик – пардон, държавник… Но каквото и да стане, ще излезе на бял свят. Ние, които си заложихме името за нея, непрекъснато ще следим какво тя прави. И забележим ли нещо мътно или мръсно, без колебание ще го опишем дружно. Условията на сделката с нас са такива – имаш нашата подкрепа, но ще играеш честно и чисто. Ние може да държим влиятелни блогове, но не сме скрити олигарси, а обикновени хорица от квартала. Или ще работиш и управляваш за нас, обикновените хора, а не за луксозните лимузини и гушите на братовчедските фирми, или ще си ходиш.
Макар и не толкова добре видим е примерът и с Мартин Заимов. Тръгна от на практика трета позиция, и се представи на предизборната кампания като пълно недоразумение. Няколко влиятелни блога обаче му дадоха подкрепа – и той се оказа на втора позиция, далеч пред много по-добре стоящия и убедително изглеждащ Бриго Аспарухов… Блоговете ни, нашите гласове, са силни. По-силни, отколкото предполагаме, защото стоим зад тях с имената си. Имат силата да променят света ни. Могат да накланят везните на избори. И от нас зависи да използваме този инструмент. Да подкрепяме тези, които са приели простата договорка – имаш нашата подкрепа, но ще играеш честно и чисто. Ще управляваш не в интерес на шепа олигарси, а в наш, на избирателите ти.
Да, може да ни пренебрегват – но след като няколко пъти изборите ги спечелят подкрепени от нас хора, ще започнат да се съобразяват с нас. Да, може да правят фалшиви блогове, и да се опитват да купуват блогери – но това ще става известно, и рикошетът ще е зловещ. Да, може да ни излъжат – но така ще им го изкараме през носа, че друг да не смее да повтори. Докато половината от сегашната измет не отиде в музея за политически трупове, а другата не се научи да се чувства отговорна пред избирателите си. Така, както се чувстват политиците в държавите с народи, които контролират политиците си.
Докато не дойде ден дори да разпределят държавните пари за здравето на децата, а не за поредните служебни мерцедеси. Преборим ли се, ще стигнем до този ден. Имаме силата – достатъчно е да вярваме в себе си.
И да се борим.
Айде, да прехвърлим спора и тук.
Първо за Мартин – точно него бих дала за най-ярък пример как се подвежда избирател. Обещания, велосипеди… Сега – дръжки! Точно за това не смятам изборите за кой знае какъв филтър… Но тук би трябвало да разнищя целия избирателен процес – кой кого, как и защо издига, заблудите, обещанията, парите, заплахите… Накрая на финала да речем са хората, дето са ни харесали. “Нашите”. И какво? Колко хора заблуди Мартин? Царя… За мен начинът е – не сме доволни как ни управляваш – ходи си! Аз, например, мра да видя как Масларова си събира бижутата от чекмеджетата на министерския кабинет и си тръгва. Тук политиците имат чувство за безнаказаност. Излагации, скандали… и какво? пак са си там. Учителите – за първи път от толкова време някаква проява на гражданско съзнание. И какво? Министърът си е още там. Че и Орешарски и той. Какво да давам примери – всичко се знае. Просто българинът се сеща чак когато “ножът опре у кокъла”.
P.S. В неделя, от 12.30 по bTV ще излъчат филма за Могилино. Ще има коментар и от журналисти, кадри от подобни заведения в UK. Който не го е гледал, и е със здрава психика, моля, гледайте го. Повярвайте, че само си мислите, че знаете какво ще видите.
Поправка – по bTV в 17.30 часа ще е студиото “Ничиите деца”.
@Григор: Винаги, когато мисля за политика (политиЦИ), най-мръсното нещо, за което се сещам, са въпросите за здравето (това на обикновения човек, имам предвид; управниците и другите видове бандити тяхното си го обгрижват добре). А най-мръсното от най-мръсното е, когато в този смисъл става въпрос за деца. Честно казано, изобщо не мога да разбера как е възможно в такава материя да има “мои” и “чужди” деца и проблеми. Животът и здравето, особено детските, трябва да са приоритетът на приоритетите – само че и аз май съм от идеалистите-ахмаци… Понякога наистина се чудя има ли оправия в това – защото колко организиран и колко мащабен, и колко продължителен трябва да е натискът, който да промени нещо?… Нямам представа. Доста се плаша, че всичко може така и да си остане – и ми иде да размажа на стената всичките гадняри по различните нива “нагоре”. То само дотам май трябва да се стигне, за да се помести някой.
Сещам се за още нещо, което пречи – ако става въпрос за продължителността на всякакви видове протести: участниците (организатори или не) са зависими от работа, семейства и т.н. Работодателите обикновено не влизат в положение в такива случаи, а нова работа трудно се намира; семейните дела не винаги позволяват дълго отсъствие. А обикновено протестите са централизирани; като изключение в момента се сещам за еко-акциите, които май са по-лесно “посещаеми”.
Не казвам тия неща за оправдание. И аз не искам оправдания, а начини.
За имената – няма да разсъждавам за отаналите, които ползват ник, ще кажа само за себе си. При мен куриозното е, че предпочитам анонимност заради лични съображения, а не заради страх от власти и привиквания някъде в техните скрити стаички. Отчитам си го като грешка, но за момента не мога да се преодолея. Поне си знам обаче, че не бих си скрила името, ако става въпрос за защита на някаква моя обществена позиция. Защото ще съм правата.
@Sami: Този филм го видях първо в твоя блог. Абсолютно права си за “само си мислите, че знаете какво ще видите”… И доколкото тежко физическо и ментално състояние се е случвало да видя на други места (обикновено пак филми), то тук ме съсипа безсърдечието. Начело с директорката, която смята, че прави “всичко, което трябва”. Не мога да добавя нищо повече… освен че ако “трябването” не идва откъм сърцето, то може да е най-фаталната стратегия на света.
Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Рекламата, рекламатаааа…