Триград

От Булгакона през Кричим потеглихме към Триград. Красиво място, където никога не се уморявам да отивам. Дори само пътят до него пак си струва. Булгакона го проспах на практика без никакво участие, за което съжалявам здравата. Но смятах да компенсирам на Триград.

Кричим е в самия край на равнината, точно преди склоновете на Родопите. Още на влизане между тях, по течението на Въча, пътят вече е приказно красив. Планината си е… планина. Напомня ти, че на света има не само дребни неща.

Планината е безмилостна към пътищата – за нула време ги осява с дупки, цепнатини и какво ли не. Вчерашният дъжд пък беше отронил от склоновете камъни. Заобиколих няколко по-едри камъка, курдисали се удобно насред шосето в дебнене на недостатъчно внимателен шофьор. На поредното срутване не издържах, спрях колата и преместих камъните край пътя.

Когато се върнах в колата, Ели осъдително гледаше ръцете ми. Бяха мръсни до степен и мен да ме е гнус от тях, дето не съм от най-деликатните. А след малко видях втора подобна купчина камъни насред пътя. Пак не издържах и изгубих известно време, докато ги преместя.

– Защо се мъчиш? По-нататък сигурно ще са още много.

Не знаех какво да й отговоря. Сигурно беше права. Докато го правех, десетки коли ме подминаваха, без на никой да му пука. Повечето – на местни хора, планинци. Само аз ли съм лудият? Не се ли сещам, че така няма да стигнем до Триград и до тъмно? И че не са ги събрали пътните просто защото е събота, и че в първия работен ден ще минат и ще изчистят пътя? Защо го правя? Неудържим пристъп на добродетелщина? Самодоказване пред… какво?… Не знам.

След кратък тунел пътят внезапно минава… по стената на язовир “Кричим”. От едната страна – водното пространство, извиващо се навътре в планината. От другата – над седемдесетметрова пропаст, и реката тече някъде в дъното й като ручейче, и солидният стар мост над нея е като играчка долу. А между язовира и пропастта е стената – хиляди тонове бетон. Достойна по ръст за планината, настанила се безкомпромисно, и принудила върховете наоколо да я уважават. Красотата й е различна от тази на цвете или на дъгата, но е също така дивна и невероятна. Обединява човека и планината в едно по неочакван, странен и много истински начин.

Спрях колата малко след стената, на не особено удобно място, и се върнахме да поснимаме малко. Фотографите обикновено се нахвърлят на гледката откъм високото, но аз бях запленен от язовира от другата страна. Денят беше намусен и ветровит, и по повърхността на водата буквално се виждаше как се носят духовете на вятъра – игриви набръчквания, които се пързалят като сърфисти по гладката повърхност, надбягват се, завиват и се плъзгат… Като вълшебни призраци, като феите от Уолт Дисниевата “Фантазия”, като нещо истинско и живо… Видях с очите си къде се раждат приказните създания. Беше красиво до болка. Ели се опита да ги щракне, но не зная дали се получи нещо.

Язовирът се извива през планината на почти три километра – тесен, но дълъг. А ако се съди по височината на стената, и стръмността на склоновете около него – и много дълбок. Умислен какви ли тайни крие той, разчистих още няколко каменни срутвания (и се отказах да разчистя доста други). За да не се присъедини към тайните в язовира и някой шофьор с колата си… И така, не забелязах кога язовир “Кричим” е свършил, и сме стигнали до стената на следващия язовир – “Въча”.

Стената е висока 142 метра – два пъти колкото тази на “Кричим” – но е трудно да го забележиш. Няма с какво да го сравниш, по какво да го измериш. Едва когато тръгнеш по нея, виждаш колко време ти отнема да стигнеш дори само до средата.

Около стената язовирът беше пълен с… боклуци. Празни бутилки, опаковки от какво ли не, пликчета, всевъзможни мръсотии. Чак ме хвана погнуса. Уж го чистели. Ако природозащитниците решат да идат да го почистят, ще са доникъде с камион или два. (Отделно, ще трябват лодки, за да се изгребе тази отврат.) С удоволствие бих помагал. И се чудя дали няма да е поучително да бъде стоварена на някой централен площад нагоре по течението. Да видят хората в какво превръщат природата около себе си.

И нагоре по пътя имаше каменни сривове. Повечето подминавах – все пак исках да стигнем до Триград същия ден. Особено опасните разчиствах. Не след дълго Ели вече ми помагаше увлечено. Един от камъните ме наведе на размисли – почти точен куб, около или мъничко под половин метър. Опитът ми небрежно да го вдигна и метна от другата страна на пътя завърши с неуспех – не можах да го отлепя от земята! Дори изтърколването ме поозори. След няколко люти проклятия как съм се скапал от физическо бездействие се сетих да сметна колко ли тежи. Около 250 килограма… Май наистина съм се скапал, но не физически.

А язовирът покрай нас продължаваше да се вие из планината. “Кричим” е 3 километра, а “Въча” – 18. Край Чилингир чешма спряхме да пийнем по кафе и вода. Заведението е класика на мутробарока, но изгледът от него е невероятен. Три полуострова са се вдали един срещу друг от двете страни на язовира така, че го превръщат в произведение на изкуството. Просто ми е трудно да повярвам, че това не е направено специално и нарочно, за красота – а знам, че не е. Направо е неестествено. Специален ефект от филмите, но на живо.

А пътят продължава нагоре и нагоре, покрай язовира. След края му преминава през Михалково – другият център на минералните води в долината на Въча, освен Девин. И после отново нагоре, през строящия се хидровъзел “Цанков камък”. 130 метра стена, засега все още само основи. Строящ се нов път – старият ще бъде залят от водата. Още турбини за НЕК. Още изгубена красота, и още създадена красота. Кой би могъл да каже коя е по-голяма?

Още 17 километра бъдещо язовирно дъно, и преминаваме покрай Девин. Малко по-нагоре, в Тешел, се отделя пътят за Доспат. Но ние продължаваме напред, през Грохотно и покрай Гьоврен, към Триградското ждрело.

След разклонението за Гьоврен и без това нешироката долина на Триградската река се стеснява. Небето на моменти е тънка ивичка някъде далече горе, между зъберите на скалите. Когато на времето четях “Време разделно”, си представях местностите точно такива – долинки, сгушени между гигантски планини, свързани с тесни проходи, които буквално можеш да прозяпаш, ако не ги знаеш. (Филмът е сниман основно в едно съседно село – Мугла.)… Понякога скалата е надвиснала над пътя така, че той е сух при дъжд. Чудесен е – построен сравнително скоро, със средства от ЕС, и под контрол на европейски специалисти. Още не се е разбил.

Най-сетне идва и самото ждрело. Дори не забелязах кога реката внезапно изчезна някъде под скалите. Няколкостотин метра от пътя са от само една лента – отвоюваното от скалата е твърде тясно за две. Колата преминава покрай площадката пред входа за Дяволското гърло, взема извивките през сърцето на дефилето нагоре, и излиза в Триградската долина.

Планинска долина. Чист въздух, върхове наоколо. Някои увенчани с гора, други – все още с голи камъни: тук почти всяко дърво е засадено изкуствено, гората не превзема лесно тези варовикови баири. И лек аромат на дим във въздуха, намек за идващата есен, заедно с хладната вечер.

Спираме насред площада, за да потърсим къде можем да преспим. Не се налага – възрастна женица веднага ни пита дали не търсим място за нощувка. Поминъкът тук хич не е лесен, и туризмът е добра възможност да се изкара някой лев. Оскъден – цените са скромни, 10 лева на човек на вечер. Но трябва да се живее…

Оказваме се в уютна стая. Изгледът от прозореца й би струвал в софийските луксозни квартали цифромания. Тук обаче е най-обикновен. Удобни легла, чисти чаршафи, в ъгъла – висока до тавана купчина родопски одеяла. В банята – бойлер на дърва; на твърдо гориво е и кухненската печка. Пъргавата домакиня се чуди как да ни угоди, черпи с какво ли не.

– Може ли да се поразходим наоколо?

– Разбира се! Когато и да се върнете, няма проблем, тук вратите не се заключват…

Планинските селца ми напомнят по това планинските хижи – вратите им са винаги отключени. В планината крадци няма, тя учи на респект и уважение. И към себе си, и към околния. Колкото са гостоприемни тези планински долини, толкова тесни могат да се видят на който не зачита другите.

Не успяхме да намерим свободно място в няколкото заведения – туристи отвсякъде, предимно от София, бяха използвали четирите почивни дни и надошли. Но пък си направихме една чудесна вечерна разходка из вечерния хлад, сред къщите, аромата на дим от дърво… и планината наоколо.

На сутринта се събудихме с едно странно, отдавна забравено усещане. Бяхме се… наспали. Не, не колкото да можем да се движим и да работим, а колкото светът да е слънчев, красив и радостен. Бяхме се наспали истински. Дали заради здравото предварително отспиване, дали заради няколкото поредни почивни дни, дали заради чистия планински въздух – кой знае?

След импровизираната закуска потеглихме към най-близката местна забележителност – Римския път. Всъщност, не зная дали е римски, но има вид като да е строен преди хилядолетия. И като да е готов да издържи още хилядолетия. Просто добре изравнена пътека, изсечена в скалите, достатъчно широка и равна, за да може да се движи здрав джип по нея. Тръгва от старото селско ТКЗС, извива нагоре из планината, хвърля чудесна гледка към целия този край на долината, към върховете наоколо, към ждрелото надолу и продължава навътре в планината, към Мугла. Щракнахме няколко снимки и оттам, върнахме се, и продължихме към ждрелото.

В началото на ждрелото е пътят към Харамийската пещера. Нямаше да имаме време да се катерим през нея (а си струва – незабравимо изживяване е!), но поне се покачихме до входа й и го видяхме. И снимахме. След това побързахме за другата пещера в ждрелото – Дяволското гърло.

Дяволското гърло има два входа. Единият, естественият, е горе в началото на ждрелото; обикновено туристическите групи излизат през него. Погледнато отгоре, водата се хвърля сякаш наистина в озъбена дяволска паст, и оттам нагоре се издига водна пара като нечие страховито дихание. Но всъщност пещерата е получила името си от друго – каквото вкара реката вътре, никога не излиза отново навън. Неведнъж в пещерата са били отнасяни стотици кубически метри дърва – навън няма излязла и тресчица. Всичко се задържа някъде дълбоко долу… Легендата твърди, че именно оттук, през Дяволското гърло, Орфей се е спуснал в ада.

Туристическият вход е доста по-надолу, в самото сърце на ждрелото. Изкуствен е – галерията, която води от него към пещерата, е прокопана в скалата. Стотина-двеста метра спускане навътре и надолу, през камъка и мрака. От време на време в лявата стена отвори дават изглед към зала, вероятно огромна – вече стигналите в нея хора стоят на дъното й като мравчици.

След няколко завоя проходът излиза в залата. Още е високо по една от стените й. Няколко скални площадки и бетонни рампи довеждат туриста на дъното на пещерата, близо до шумящата и хвърляща пръски река. Някъде откъм естествения вход прониква слаба светлина, и се носи грохот. Там е най-високият пещерен водопад на Балканите – седемдесет и няколко метра. Уви, няма как да бъде видян в цялото му величие: на твърде несгодно място между скалните стени е. Само на няколко места се провиждат части от него. Но и те си струват.

А още повече си струва огромната зала. Нямам представа колко е голяма – може би сто и петдесет метра дълга, към шейсет-седемдесет широка, и поне толкова, ако не и повече висока. Пътят към дъното преминава по бетонно мостче (господи, кой и как е довлякъл дотук всичкия тоя бетон? Ум не ми го побира…) над цепнатината, в която реката изтича, и се изгубва под земята. На по-малко от петстотин метра по-надолу в ждрелото ще излезе отново през отвора, кръстен романтично “Задникът на дявола”. Но тези метри отнемат на водата два часа време – вероятно отдолу пещерите са огромни. Никой досега не е успял да проникне в тях. Откъм долния край са се опитвали – резултатът е бил двама загинали водолази. Откъм горния е сигурно самоубийство дори само да опиташ…

Екскурзоводката довършва лекцията си на пода на залата, и посочва стълбата, която води към изхода. Който иска, може да се пробва да я изкачи, който не смее – по обратния път. Някои се отказват още при вида й. Минах по-настрани, за да я погледна хубаво, и… ченето ми увисна. До земята.

Не знам оттук ли е слязъл Орфей в ада, но пътеката е достойна да бъде изход от ада. Тясна и стръмна, оградена със здрави парапети, тя се вие на просто главозамайваща височина под тавана на пещерата. Изкачването й не е кой знае какъв подвиг, но гледката към нея просто трябва да бъде видяна. Шопската ми жилка е категорична, че такова животно няма, пак няма и никога няма да има. Мостовете през Мория във “Властелинът на пръстените” са направо блудкави пред тази пътека – дребни, обикновени и неугледни. Ако някой иска да снима фентъзи филм с подобни гледки, Дяволското гърло е просто създадено за него!

Катеренето ни поизпоти здравата, въпреки удобните парапети и хладноватия въздух. Но изживяването си струваше! Когато излязохме от пещерата, се чувствахме други хора. Видели нещо, което не са виждали преди. Разбрали какво може да има на белия свят (или по-точно под него). На почитателите на фентъзи ще кажа – четенето на фентъзи е нищо, елате да преживеете малко фентъзи! И вие после ще сте други. Нещо като Тери Пратчетовите варвари – където има да се ходи, са ходили, каквото има да се види, са го видели (и най-често и ограбили), и знаят какво е страх. Онова, дето се случва на другите.

Кебапчетата пред пещерата имат вкус на истинско месо, а продаваният мурсалски и боров мед – на истински мед. И кристалите и друзите от маданските мини, продавани на входа на пещерата, са страхотно красиви. Взехме си един – да ни напомня за Триград. И се отправихме обратно.

До Михалково пътят вече беше почистен образцово от падналите камъни. Надолу обаче ние бяхме единствените погрижили се. И отново започнахме да спираме тук-таме, и да разчистваме по-опасните срутвания. Някои бяха прекалено големи за нашите сили и време. С някои обаче се справихме. Добродетелщина? Себедоказване? Не зная.

Може би разбирането, че е важно не колко велико нещо правиш, а че го правиш. Нещо, което средният българин май няма да разбере скоро – той предпочита великите неща. Да говори за тях, и най-вече да ги критикува. Отдалече – да не би някой да го хване да си мръдне пръста за тях…

Мостът при Огняново, който Марица повреди преди… три? четири? години, още си стои неоправен. (В банановите държави такъв мост го оправят за седмици. Нашата каква ли е? Май-май търпеланова…) Добрахме се до София през Пазарджик. С типичното за всяко връщане от отпуска съжаление.

Но и мъничко отпочинали. И видели неща, които си струва да бъдат видени.

21 Responses to 'Триград'

  1. Жилов Says:

    Бих направил абсолютно същото с камъните, защото винаги се опитвам да следвам принципа да се намесвам, вместо да подминавам. Понякога си патя от това, но в повечето случаи се чувствам по-щастлив и реален. А ако съм бил пасивен, обикновено съжалявам.
    А за тежкия камък сигурно и аз щях да се полъжа: от живеене в абстрактния свят на монитори и игри губя представа за реалния физически свят и като отида в планината, винаги съм изненадан от най-обикновени неща.

    Изследването на пещери е много интересно занимание. В блога си щях да пиша за едно такова мое преживяване, но си остана на чернова и се отказах от него. Някак ми се струва, че в пътеписите като формат има нещо безсмислено: като цяло не могат да предадат удоволствието ти от това да разглеждаш и да разкриваш.

    А спането на непознато място обикновено винаги е много засищащо за мен. Човек би си казал: умората, климатът, въздухът, природата и т.н. Но аз потъвам в съня много по-пълноценно и изплувам много по-добре, независимо от мястото, достатъчно е да е различно.

  2. sladurkata_25 Says:

    Страхотно разказче, аз съм от Смолян и за миг се пренесох там – в Родопите, където всичко е хубаво – и планините, и хората и храната. В Родопите хората са по добри по природа, много гостоприемни, явно и вие сте го усетили в Триград. Запазени са всички тези човешки и малки радости, които осмислят живота и които те карат да се чувстваш по-жив от всякога. Даже мъничко ви завидях, ама само мъничко 🙂 Струва си да се отиде в Родопите, и това го казва всеки. Величествените скали около Триградското ждрело ти напомнят всеки път, че няма нищо по-велико от природата и че ние хората сме една малка, много малка част от нея 🙂 А гледките не могат да се заменят за нищо на света
    Следващият път ако ходите пак в Родопите ви препоръчвам да посетите и Ягодинската пещера, много красива е, тя се намира на около 10-15 км. от Триград в с.Ягодина 🙂
    P.S. А за преместените камъни по пътя, и аз бих постъпила така, ако можех да ги преместя щях да го направя, защото винаги е по-добре да направиш нещо малко, отколкото да не правиш нищо 🙂
    Благодаря за разказът

  3. Майк Рам Says:

    Много добре си го написал!

    Ние бяхме по същите места това лято и също бяхме така очаровани и впечатлени. Усещането от ждрелото и Дяволското гърло са неописуеми! А в Ягодина е истинска фантазия! Жалко само, че не можах да намеря ищах да пиша пътеписи в моя блог, а и снимките ми не станаха.

  4. Michel Says:

    Страхотен пътепис!

    (Като прочета толкова добре подредени думи и всяка на мястото си, разбирам разликата между “пиша” и “пиша добре”:)))

  5. sol_lam Says:

    Отново ме пренесе в преживяванията преди два месеца, само че аз изминах обратния път – първо Триград с Чаирските езера и Дяволското гърло, а после пътя край язовир “Кричим”, в най-горещия понеделник на юли, и наистина ми стана хубаво да прочета твоя разказ. Прекарали сте си чудесно, а за наспиването – само в Триград спах на хладно през лятото и се събуждах чак към 8-9 часа 🙂 А природата там е достойна за камерата на Дейвид Линч!!!

  6. Григор Says:

    @Жилов: Имаме единомислие. 🙂

    @sladurkata_25: Защо да ни завиждаш – ти си си оттам! 🙂 А за Ягодинската пещера – бил съм там, невероятна е, просто този път нямахме време за нея – но следващия ще имаме! 🙂

    @Майк Рам: За такива неща си струва да пише човек. Бях абсолютно капнал, когато го писах (личи му), но исках да го споделя…

    @Michel: Обикновен пътепис. Просто разказ за случилото се. Защо мислиш, че ако ти седнеш да пишеш, ще е по-зле? Пробвай!

    @sol_lam: Природата там наистина е страхотна. А ти защо изпусна Булгакона? Да ти се скарам аз… И ще помогнеш ли да опишем по-подробно в БГ-Фантастика “Монетата”? Тези дечица заслужават това признание. Аз съм се хванал, но не смогвам за всичко.

  7. sladurkata_25 Says:

    Не ви завидях, затова, че не съм била там, а затова, че докато четох разказчето, аз бях на работа пред компютъра и ми се прииска да съм там, ама точно в този момент, затова 🙂 поздрави

  8. nakom Says:

    При леля Севда ли отседнахте – до Камината?

  9. Ружа Says:

    Мислех си,че съм единсвената откачалка на света! Не мога да продължа по пътя си,ако на него лежи убито животно,разкъсани парчета гуми или нещо друго, изпаднало от превозно средство.
    Хвърчат покрай мен колите,а аз чистя магистралата.Вървя си кротко към магазина и както си вървя събирам боклуците по пътя и често губя час,докато им насмогна,за ръцете си да не говоря,но ми става хем хубаво,хем ме е яд на възрастните,хем ми е жал за децата им,които играят сред боклуците.
    В Триград не съм била,но някой ден сигурно ще ида. Моят син,който израстна в Либия и прекара там цели 10години,при първото си завръщане в България,след слизането от таксито се хвърли по очи върху току що навалелият пухкав сняг,целува го и го прегръща и плака с най-истинските си сълзи.Сграбчваше го в ръце и го целуваше с думите_”Колко нощи съм те сънувал!Колко дни съм те мечтал,целувам те,а ти пак бягаш от мен.”Заряваше главата си в снега,въргаляше се в него и плачеше ли, плачеше със сълзи,и със глас.Това е невидимата цена на гурбетчийството,която всеки един от нас плаща,но това е друга тема.Същият този мой син имаше късмета да бъде на разходка из Родопите със свой братовчед,с раници на гърба.По хижите,преходи пеша по много километри по планинските пътеки,с водач-стар планинар.Когато по-късно ми показваше снимките от Триград,където се бяха снимали с братовчеда пак сълзи в очите,когато казваше”Нямам думи!
    Българин съм,а не съм знаел от каква красота произхождам!Свят да ти се завие от толкова хубост!Бледи са думите да се опише.Трябва да си там,за да го почувстваш сам.Сякаш за първи път осъзнах,че съм българин”

  10. komata Says:

    Някой се е учудил защо местиш камъните?!
    И дори е гледал осъдително ръцете ти?!
    Вместо да слезе от колата и да ти удари едно рамо?!
    Бахти, накъде върви светът!

  11. D.N.Mitev Says:

    Тази красива страна България има стотици красиви забележителности и около 240 ненормалника дето се чудят как да затрият всичко.

  12. Григор Says:

    @nakom: Не – в една къщичка малко по-надолу, към ждрелото.

    @Ружа: Отиди в Триград – струва си… Както и почти всяко друго място в страната ни…

    @komata: С необичайни неща винаги в първия момент е така, с всеки – включително с мен. Сигурно и с теб, ако се случи нещо, с което не си се сблъсквала.

    @D.N.Mitev: Не съм съгласен. Има безбройни красиви задължителности. И няколко милиона добитъци, които с тъпотата или бездействието си избират ненормалниците, които затриват красотите… Тази страна заслужава друг, по-свестен народ.

  13. Sami Says:

    Комата, права си, че светът не върви на добре. Хората са станали злонамерени и отмъстителни.
    За камъните – понеже тук играя ролята на лошата и гадна префърцунена госпожичка. Те бяха по целия път от Кричим почти до Триград на отстояние около 100 м. Т.е. на всеки 100 метра трябваше да спираме и 15-20 минути да събираме камъни. Което означаваше, че можеше да стигнем в Триград по никое време. А нямахме резервация и изобщо не се знаеше къде ще спим. Единствено това ме накара да гледам с безпокойство.

  14. D.N.Mitev Says:

    А да за това си още по-прав народа ги избира! Лошото е че природата и номалните страдат – мани мани друга тема!

  15. Ружа Says:

    Когато се заселих в блока,в който живея наоколо беше бъзе и коприва,храсталаци и из между тях какъв ли не битови и строителни отпадъци.Блока е на края на града и какте се сещате общината никак не може да стигне до там,въпреки,че е точно преди детелината на входа на града на магистралата Сф-Варна.Още никой не беше чувал за болестта “луда крава”,когато аз се юрнах и ако щете вярвайте изчистих сама входа на града и междублоковото пространство.Това беше преди 15г,а сина ми още беше дете.Аз чистя с мотиката и грапата,а той с децата рита топка.Колко пъти е идвал и ме е молил:”Мамо,моля ти се,прибери се.Децата ми се смеят.Родителите им те гледат от прозорците,зад пердетата и ти се смеят,присмиват се и на мен,че майка ми е луда!”.А аз като луда крава,млада,енергична,даже не знам коя точно дума да употребя,но обичаща реда,чистотата и красотата като се юрнах,ама досущ като Луда Крава.И очистих.15г след това-никой нито помни,нито признава,но оттогава винаги,когато се върна от чужбина чистя,подреждам,оправям покрай блока…и да знаете-има файда/полза/.Около блоковото пространство,колкото и да го замърсяват с битови отпадъци вече има облик.Майка ми и свеърва ми- Бог да ги прости и двете !посадиха Люляк,Жасмин,|Смокина,три праскови и три череши,а Аз посадих Орех.Толкова години комшиите се изпокараха кой какво да обере,и никой даже не помни,че градината и дърветата съм ги направила аз,и сме ги садили с майка и свекърва ми.Само като израз на благодарност,всеки път като се завръщам на отпуска и комшията от третият етаж,бачо Илия ми казва:”Хайде,Ружо,че ни затисна боклука ни!Добре,че си дойде,че да очистиш,че си е ебало мамата!”За мен това е благодарност и уважение по български.:)

  16. Григор Says:

    @Ружа: Закачи им на вратите бележки: “Тази година е ваш ред да чистите”. Или събери боклука, но го изсипи пред входа – да се мръднат и поне да го изхвърлят. По-нататък ще ги свикваш и да чистят.

    В моя блок имаше двойка баби, които си изхвърляха боклука през прозореца. Един съсед започна всяка сутрин да събира каквото са изсипали и да им го изсипва пред вратата на апартамента. Бяха сума ти скандали, но той продължи. Докато накрая не почнаха да си го изхвърлят в кофите. С правилен подход и осемдесетгодишен човек можеш да научиш на хубави неща.

    (Алтернативен вариант: някоя нощ пръсни сред боклука нещо, което смърди наистина силно. Ама такова, че да не се различава от останалия боклук – пак пликчета, кофички или каквото. Ще се принудят да го изчистят. Виждал съм как умни родители по подобни начини учат на полезни навици мързеливи и инати деца.)

  17. Ружа Says:

    Григор,
    това вече е правено в миналото и знаеш ли какъв беше отзвукът?Направиха спешно общо събрание на входа и ме”осъдиха”,което се състоеше във крясъци , викове на озверели простаци и написаха обща молба до прокурора срещу мен,за системен тормоз!:)Разбира се,че аз не се дадох и за пореден път събрах два чувала боклуци,покрай блока и ги тръснах в общината при еколозите и им беше съставен акт и ги глобиха 250лв.Пак спешно общо събрание,но този път за събиране на пари за глобата.Най-големият майтап беше като поискаха и от мен да плащам солидарно с тях.Изглежда,че пак трябва да се пристъпи към този вариант!Жалби и глоби от общината.Като не искат да си събират боклука,да събират пари от джобовете си.Ганьо май само като му бръкнеш в джоба отбира от дума.

  18. sol_lam Says:

    Карай ми се, карай ми се, заслужавам си го, в известен смисъл е приятно Григор да ти се кара 🙂 … А “Монетата” е време вече да се опише, надявах се повече хора да си я купят и прочетат, както ти си направил и се радвам много, че си харесал книгата. До изборите съм заета, и то мноооого, така че едва ли ще мога да седна и да опиша героите и местата (те също са интересни); добавих линк към една статия, която написах за книгата през лятото, надявам се и тя да подтикне непрочелите да прочетат първата част на “Аурелион – вечният баланс” (може да се купи от Калин и Генерала или направо да си я заяват от Валя на адреса на читалището – тя ще им я прати). От ноември нататък се надявам поне до началото на декември да разпускам и да нямам много работа, така че ще видя кое докъде е и ще запретна ръкави с пълна мощ 🙂 Ама книгата кефи, нали?!!!

  19. Григор Says:

    @Ружа: На зла круша – зъл прът.

    @sol_lam: Наистина кефи! 🙂 Ако засечеш някой от колектива, стисни им ръката от мое име!

  20. komata Says:

    @Григор: Не е с всеки. Знам го от практически опит, защото на мен непрекъснато ми се случват неща, с които не съм се сблъсквала, и това ми харесва. Един от героите на Тери Пратчет беше казал, че да си жив означава нещо непрекъснато да те сварва неподготвен – и е много прав.
    @сами: Купете си свястна палатка и добри спални чували и следващия път си ги вземете. Това автоматично прави такива неща като резервациите абсолютно излишни. Изръшкала съм бая свят и никога никъде не съм ходила с резервация, нещо повече, обикновено идея си нямам по кое време и как ще пристигна. “Къщата” обаче винаги си я нося на гърба. Опитай, лесно е.

  21. sol_lam Says:

    Ще им предам още днес, но по пощата, не зная кога ще ги видя пак – в неделята, докато вие сте били на Булгакон, аз отидох да празнувам с тях рождения ден на клуба им и ми бе чудесно, защото са фантастични отвсякъде!!! Вече са на 4 години, имат 4 книги, петата е почти готова – ще се казва “Играта” и в момента текат редакции и корекции на готовите глави. Само ще кажа, че е доста различна, но не по-малко изненадваща и интересна 🙂

Leave a Reply