Никола Кръстников

Защо кадърните хора в България рядко са преуспели хора, защо губим битките не на бойното поле, а на дипломатическата маса, кауза пердута ли е гражданското общество в България, та все не се случва, защо българинът е толкова завистлив, защо се шири шуро-баджанащината, защо сме толкова дребнави, недомаслени и уважителни към лафа “Шамар да е, ама аванта да е!” – към тези въпроси можем да добавим още много подобни.

Преодолима ли е тази ситуация – отговор ни предлага книгата на д-р Никола Кръстников “Опит за психологически анализ на нашия обществен живот”. Опит, който ни припомня класическата максима, че осъзнаването на проблема го смалява до половин проблем.

Текстът на книгата тръгва като реферат, четен пред Психологическото дружество в София. Издадени са като книга през 1922 година.

През 2001 г. великотърновката Румяна Николова попада на случайно оцелял екземпляр от книгата. Смаяна от точността и актуалността на наблюденията и констатациите, тя измолва помощта на Държавния военноисторически архив, за да успее да я преиздаде. Книгата излиза през 2008 г. Тиражът е само 200 екземпляра – както на повечето книги, които заслужават да бъдат изучавани в училище, и учениците да бъдат изпитвани на тях буква по буква.

Книгата е изпъстрена с много примери от практиката на автора. Ето каква диагноза например поставя той на интелигенцията – кажете, че не е 100% актуална към 2009 г.:

Трябва да се признае, че самолюбивите и амбициозните хора са истински нещастници, особено в една среда, каквато е българската. Завистта и самолюбието отравят и измъчват душата на нещастния български интелигент. Благодарение на тези чувства, у нас един способен младеж среща големи препятствия в своето развитие, в проявяването на своя талант. Докато в културните народи талантът се подкрепя и подпомага – създават се условия за неговото усъвършенстване и развитие – у нас той се спъва поради завист, самолюбие и произходящото от тях интригантство и клеветничество.

Особено развито е чувството завист у интелигенцията. Тя пречи сама на своето развитие, трови душата си с това низко чувство, което понякога се превръща в подла страст – и това се върши между всички – писатели, художници, артисти, журналисти, политици, лекари, адвокати.

Поради тази страстна, подла, глупава и дребнава завист, понякога цели интелигентски съсловия изгубват уважението, на което естествено би трябвало да се радват. Това чувство, което преследва издигането на една личност с унижение, с унижаването на друга, в края на краищата убива духовно целия колективитет.

Завистта у българите взема такива големи размери, поради душевно недоразвитие, поради липса на по-високи социални чувства: “Братска злоба мяра няма”. У нас няма писател, общественик, изобщо по-издигната личност, която да не е била опетнена, оклеветена, охулена.

Злобата и клеветничеството достигат понякога до такива дребнави и низки прояви, че публично се изнасят клевети и инсинуации от интимния, частния или семейния живот на хората.

Клюкарството у народа и злобната критика – клеветничеството у интелигенцията – са прояви все на същите ниски чувства – самолюбието и завистта.

Все на същите чувства се дължи характерът на нашите публични събрания и диспути. За забелязване е, че в подобни събрания ораторите говорят обикновено твърде много и то главно от желание да изпъкнат като сведущи по въпроса. Те излагат целия процес на мислене, а не резултатите от тоя процес. Често говорят дълго и то по странични въпроси, които малко или почти никак не се отнасят до предмета.

Все поради същата подбуда, те много често се нахвърлят за случайно изказани грешки, за неправилно употребени думи даже, от друг оратор. В тия диспути ораторът често занимава слушателите си не със собствени мисли, а излага мисли, заети от наскоро прочетени книжки или статии, които предава като свои. По тоя начин плагиатството в живото слово, както и в печата, се явява като резултат все на същите нисши чувства – самолюбието и тщестлавието.

Но озлобяването, дребнавите нападки и оскърбленията достигат до своя връх, понякога до побоища, когато от събранието трябва да се възприеме едно от многото изказани мнения. Всеки от ораторите, ръководени от самолюбие и тщестлавие, иска да прокара своето мнение, макар и в душата си да чувствува правотата на чуждото. Рядко в българско събрание, дето даже се засягат научни въпроси, между хора с едни и същи убеждения или научни схващания, ще срещнете публично оттегляне на своето мнение и признаване правотата на чуждото.

Но ако въпросите, които се разискват в такова събрание, засягат и материални или лични интереси на събралите се, то никога не може да очаквате отстъпчивост и толерантност в споровете. И ако някой по-издигнат в своето душевно развитие оратор или обществен деятел, отстъпи в спора от своето мнение, то обикновено го считат за победен, даже му се смеят. Направи ли това отстъпление против своите лични или материални интереси, то го смятат за глупав, за “епитроп”.

Бих могъл да дам много други примери от книгата, и добри към българина, и лоши. Но нищо не може да замени прочитането й изцяло, от първата до последната буква – само така дава пълната картина. Съжалявам, но не можах да я открия никъде в Мрежата. Авторските права върху текста са изтекли, но се надявам и издателката да даде съгласието си нейният текст (който е на осъвременен български) да бъде качен в Интернет. Предполагам, че немалко хора ще си купят книгата, след като я прочетат. Такава книга трябва да я имаш.

—-

Кой пък е тоя д-р Кръстников и откъде има морално основание да поставя диагнози на българския характер?

Цитирам Румяна Николова:

Ерудираният лекар психиатър, възпитаник на Военната медицинска академия в Санкт Петербург д-р Никола Гаврилов Кръстников е роден на 16 август 1880 година в Габрово. Родът Кръстникови се слави с обществената си ангажираност към съдбата на българския народ преди всичко на дело. Дядото, чието име носи д-р Кръстников, е държал известния Кръстник-Колчов хан в Габрово, където през 1869 г. по време на своята първа обиколка отсяда Левски. Двамата сина на Колчо Кръстников, Георги и Гаврил, се записват в учредения от Апостола революционен комитет. Баща му по-късно е сред четниците на Цанко Дюстабанов и сред българското опълчение по време на Освобождението.

По време на следването си в Санкт Петербург Никола Кръстников е добре приет в средата на руската интелигенция и е бил чест гост в дома на генерал Столетов. Като студент слуша лекции на такива световноизвестни учени като Иван Петрович Павлов и на Владимир Михайлович Бехтерев. След дипломирането си д-р Кръстников заминава за Тюркмения, за да помага при овладяването на избухналата там холерна епидемия, следвайки гражданския и човешкия си дълг към руското общество, дало толкова много за професионалното му развитие.

В началото на миналия ХХ век обстановката в Русия става все по-сложна и д-р Кръстников решава да се прибере в България, въпреки престижното назначение в клиничната база на санктпетербургската болница-институт “Света Мария Магдалена”. Като санитарен подпоручик взема участие във войните 1912-1913 г., а през Европейската война (първата световна) е вече санитарен поручик. Награден е с военни ордени и отличия.

Никола Кръстников е първият българин, хабилитиран по неврология и психиатрия. Забележителна е всестранната му дейност на общественик, университетски преподавател, учен изследовател, и преди всичко – лекар. Той е сред основателите на Българското психиатрично дружество. Умира на 23 септември 1936 г. от инфаркт. Преждеврененната му смърт се свързва с крайна преумора като инициатор, организатор и деен участник на Всеславянския лекарски конгрес в София през септември 1936 г.

Неговият “Опит за психологически анализ на нашия обществен живот” излиза през 1922 г. и продължва да е актуален с прозрените причини за недостатъците на българския характер. От нас зависи дали отново ще ги пренебрегнем или ще направим усилия да ги преодолеем.

18 Responses to 'Никола Кръстников'

  1. Малинов Says:

    Да, аналогиите са убийствени. С удоволствие бих я прочел. Страхувам се само да не прави генерализиране от детайли (jumping to conclusions) В това отношение подобна е книгата на Владимир Свинтила – “Етюди по народопсихология на българина”. Доста спорни но и много интерсени размисли.
    Вярно, че на места Свинтила прави точно такова генерализира от детайли и следват някои абсурдни изводи, но именно тези детайли са ценни. Имам някои от главите на книгата на Свинтила в електронен вид, мога да ги пратя на желаещи. А появили се книгата на Никола Кръстников се кандидатирам веднага.

  2. Григор Says:

    @Малинов: Предполагам, че книгата може да бъде купена от издателката (ако има още останали бройки 🙂 ). Успях да прочета набързо повечето, и като изключим опита да опише българина като цяло, нямам чувството, че генерализира.

  3. Иван Says:

    Глупости на търкалета.
    Тези неща са толкова общи че в тях ще се припознаят всички народи.

    Би било добра идея да престанете с пропагандирането на мита за специфичния български манталитет. Защото една лъжа повторена 100 пъти се приема за истина. Всички тези неща за които са виновни българите се наблюдават по целия свят. Не сме нищо особено или уникално.

    Бъдете част от решението, а не от проблема.

  4. yoalbo Says:

    И аз така мисля: “осъзнаването на проблема го смалява до половин проблем”. И именно тази книга може да помогне – като се изучава! Мога да предложа следното: да направим онлайн касичка, да съберем парички и да помолим издателката да я тиражира. Освен това, обаче, задължително е необходима кампания (рекламна?!), която да накара хората да я купуват и, най-вече, да я четат (най-напред в Мрежата, разбира се) – дълбоко не ми е ясно обаче, как може да стане това – четенето изисква усилия, ако не е някоя пикантерийка…
    @Малинов, бих искала да прочета книгата на Свинтила в електронен вид (bogdeva@ometeo.com)

  5. Дончо Says:

    Чувал бях за тези книги. Малинов, ако можеш, изпрати и на мен електронната версия (public НА doncho.net).

    Григоре, дали можеш да ни помогнеш с името на издателството поне? Или някакви координати? Предвид годината на първоначално издаване, трудът би следвало да е свободен за препубликуване, но сигурно пропускам нещо?

  6. Калин Says:

    Все поради същата подбуда, те много често се нахвърлят за случайно изказани грешки, за неправилно употребени думи даже, от друг оратор. В тия диспути ораторът често занимава слушателите си не със собствени мисли, а излага мисли, заети от наскоро прочетени книжки или статии, които предава като свои. По тоя начин плагиатството в живото слово, както и в печата, се явява като резултат все на същите нисши чувства – самолюбието и тщестлавието.

    Но озлобяването, дребнавите нападки и оскърбленията достигат до своя връх, понякога до побоища, когато от събранието трябва да се възприеме едно от многото изказани мнения. Всеки от ораторите, ръководени от самолюбие и тщестлавие, иска да прокара своето мнение, макар и в душата си да чувствува правотата на чуждото. Рядко в българско събрание, дето даже се засягат научни въпроси, между хора с едни и същи убеждения или научни схващания, ще срещнете публично оттегляне на своето мнение и признаване правотата на чуждото.

    Но ако въпросите, които се разискват в такова събрание, засягат и материални или лични интереси на събралите се, то никога не може да очаквате отстъпчивост и толерантност в споровете. И ако някой по-издигнат в своето душевно развитие оратор или обществен деятел, отстъпи в спора от своето мнение, то обикновено го считат за победен, даже му се смеят. Направи ли това отстъпление против своите лични или материални интереси, то го смятат за глупав, за “епитроп”.

    Ех, че хубаво…

    Ако изпаднат бройки отнякъде – моля и аз за една.

  7. Григор Says:

    @Иван: За да имаш каквото и да е общо с решението, първо трябва да осъзнаеш, че имаш проблем.

    @Дончо: Оригиналният труд е свободен за препубликуване като права (70-годишният срок е изтекъл на 1 януари 2007 г.). Езикът на сегашното издание обаче е леко осъвременен (в най-добрия смисъл на думата), така че е в известен смисъл производно произведение, и има база за твърдене, че Румяна Николова има някакви авторски права върху него. Така че бихме могли да мислим или за качване в Нета на оригиналния текст (мога да се опитам да го намеря от Народната библиотека), или (струва ми се по-свястната идея) да се свържем с Румяна Николова и да я помолим за разрешение нейният текст да бъде разпространяван като обществено достояние, или под подходящ свободен лиценз. Общественото достояние е най-добрият вариант, защото премахва въпроса дали нейното осъвременяване на текста е достатъчен повод за обявяване на права върху него.

    Името на издателството е “Надежда – Р. Н.” Е-майлът за контакти е nadezhda_rn (в) abv.bg. Има и телефон – 0889411798. Току-що говорих с нея – останали са й около 30 броя. Не зная дали ще се съгласи да ми даде нейния текст, за да го пусна в мрежата; ще знам по-късно.

    @yoalbo: Записите в блоговете според мен са добра реклама, особено ако Румяна Николова разреши качването на текста й. Това с гаранция ще й качи и продажбите, но не я познавам и не зная как мисли – уви, често българите сме по-незрели да виждаме в обществената изгода и лично своята, отколкото предполагаме, дори тези от нас, които осъзнаваме, че сме…

    @Калин: На твое място бих търсил не само една бройка. Според мен тази книга е точното допълнение към твоите, и си струва да се мисли за разпространяването й. Прав ли съм? 🙂

  8. Калин Says:

    Прав си, ама нали тъкмо тая сряда обяснявах, че Човешката специализира в _художествената_ литература, поради ненатрапчивостта на художествената литература, за която и ти си писал тук…

    Но не пречи ако я поискат наши познати човеци, да събирам поръчките. Ще е… сто четиридесет и седмата задача, с която се занимавам. *въздъх*

  9. Румяна Says:

    Господа, направо си ги имам авторските права за второто издание – безспорно е! Езикът на изданието от 1922 г. е нормализиран на съвременен български език във второто издание. Към него има допълнение от автобиографични бележки и документален материал от Държавния военен архив, които няма да предоставя за публикуване в блога и могат да се прочетат само в книгата. Досега текстът е предоставен единствено в Регионална библиотека Велико Търново, където има специална четяща програма за незрящи. До скоро – Румяна Николова

  10. Десислава Делибалтова Says:

    Приветствам! Приветствам! Приветствам!
    Григ, знам че си съкровище, но нахално се надявам да го доказваш отнтво и отново. Както с този зпис.
    Това е, драги съчитатели! Дойдохме си на думата. Къде сме тръгнали да оправяме света, без себе си първо да погледнем.

    Сега е моментът да споделя една дълбоко пазена тайна: светът е перфектен, несравнимо по-съвършен от всяка наша представа. Грешките правим ние, аз и ти, който четеш това. После бързо търсим на кого да прехвърлим вината и светът ни става крив.
    Посвещаваме живота си на скриване на тази проста истина, преди всичко от себе си.

    Четенето на очевидно честната книга на Никола Кръстников има смисъл, ако откриваме своите грешки чрез нея.
    Можем да бъдем чисти хора. И чудото ще се случи – ще видим колко прекрасна е България.
    Мъдрите са го казали: За чистия всичко е чисто.

  11. Ermand Says:

    Никос Диму – Нещастието да си грък. Публикувана през 70-те години, но напълно актуална за българското съвремие:

    Увод
    НЕЩАСТИЕТО ДА СИ ЧОВЕК
    1 Определяме като щастие състоянието (обикновено временно), в което действителността съвпада с желанията ни.
    2 По аналогия, нещастие трябва да бъде несъвпадането между желание и действителност.
    3 С други думи, нещастие можем да наречем наличието на дистанция между желание и действителност.
    4 Колкото по-голяма е дистанцията, толкова по-нещастни сме.
    5 Щастието (или нещастието) ни зависи: от големината, силата и броя на желанията ни, от една страна – и от характера на действителността, от друга.
    6 Може и да съм нещастен, защото имам прекалени и прекомерни желания, които (справедливо) остават неизпълнени. Или пък, може желанията ми да са „разумни” (по средната човешка мярка), но действителността да ме преследва (като Йов). Тогава говорим за злощастие.
    7 Влагаме някакъв статистически смисъл в щастието. Вярваме, че човек с „разумни” желания би трябвало да има в равна степен успехи и разочарования. (Доказателство: изразите ,,ще му се обърне късметът”, „ще се обърне съдбата” и т.н.).
    8 Но животът опровергава това мислене. Обикновено тези, които имат много и силни желания, осъществяват повече от онези, които имат малко и скромни. Само че, ненаситната природа на първите, рядко им позволява да усетят състоянието на равновесие, което наричаме щастие.
    9 Дистанцията, която нарекохме нещастие, функционира позитивно и негативно. Нямам това, което желая, или имам нещо, което не желая (например болест).
    10 Тези, които дават „рецепти за щастие”, се опитват, обикновено, да видоизменят или да намалят желанията – понеже не е лесно да въздействаш на действителността. Разбира се, колкото по-малко желания имаме, толкова по-малко рискуваме да се разочароваме и да страдаме.
    11 Следващата крачка е мисълта на Буда за премахването на желанието като сигурно средство срещу нещастието. (Още по-резултатно: премахването на източника на всяко желание – на Аз-а).
    12 При животните процепът между желание и действителност е минимален. Основните стремежи на животното се покриват около него. То е абсолютно приспособено към околната си среда.
    13 Трудно може да се говори за щастливи и нещастни животни, тъй като не би трябвало в тях да съществува напрежението между двата (човешки) полюса. Нещо, обаче, ми говори, че птичките в небето трябва да са щастливи.
    14 Противно на животните, човекът има желания, „по конвенция и по природа” неизпълними. Жадува безсмъртие. А единственото сигурно нещо, което знае за бъдещето е, че някога ще умре.
    15 Бихме могли да определим човека като животно, което желае винаги повече, отколкото постига. Неприспособимото животно. Бихме могли, с други думи, да определим човека като същество, което носи нещастието – вродено – в себе си.
    16 Или пък, бихме могли да определим човека като трагическо животно. Защото, какво друго е трагедията, ако не агонистичното изживяване на разстоянието между човека и света?
    17 Колкото по е човек, колкото повече копнее и иска, толкова повече зейва процепът. И, ако е герой, се бори и се погубва. А, ако е творец, се опитва да запълни процепа с форми.
    18 Ако човекът, като човек, носи в себе си нещастието, то определени типове хора имат по-голяма предразположеност към това. Дори определени народности. Между тях, със сигурност, гърците. Ново-гърците.
    19 Тезата на тази книга е, че в новогърка, поради история, наследственост и характер, се отваря по-голям процеп между желание и действителност, отколкото е средната мяра.
    20 Т.е., ако да бъдеш човек, вече означава със сигурност една мяра нещастие – това да бъдеш грък, предвещава по-голяма доза.
    21 Става дума за „нещастието да си грък”.

    ГРЪЦКАТА ПРЕКОМЕРНОСТ
    22 Аксиома: Един грък прави каквото може, за да уголеми процепа между желанието и действителността.
    23 Това го постига или увеличавайки – в немислима степен, изискванията си, или разрушавайки – колкото може по-добре – околната си среда. Или, също, и по двата начина едновременно.
    24 Основни психически фактори за уголемяването на процепа: постоянната сколонност към прекомерност, която ни води все към крайности, а също и постоянното ни вътрешно противоречие и лутане. Средното положение на Аристотел не се отнася до нас.
    25 Гъркът живее циклотомично – в постоянен възторг или спад. Едно последствие: абсолютна невъзможност за самокритика и самопознание.
    26 „Нацията трябва да смята за национално това, което е вярно.”. Ние, от години, се опитваме да се убедим в обратното.
    27 Когато гъркът се гледа в огледало, вижда или Александър Велики, или Колокотронис, или (поне) Онасис. И никога Карагьозис…
    28 Обаче, в действителност е Карагьозис, който бленува, че е Александър Велики. Карагьозис с многото професии, многото лица, постоянния глад и едното изкуство: актьорското.
    29 Кои са гърците (освен Емануил Роидис), които са видели лицето си в огледалото?
    30 Поради това, гъркът не прости никога на „гъркомразците” пробвали да обрисуват портрета му. (Горкият Абу!)
    31 Гъркът се опитва, във всяка област, да бъде извън реалността. И после е нещастен, защото е извън реалността.(И после е щастлив… понеже е нещастен.).
    32 Принципно, гъркът пренебрегва реалността. Живее два пъти над финансовите си възможности. Обещава тройно повече, отколкото може да направи. Знае четворно повече, отколкото в действителност е учил. Чувства (и преживява) петорно повече, отколкото реално усеща.
    33 Прекомерността не е само национален недостатък. Тя е начин на живот за гърците. Тя е координатата на националния им характер. Тя е основната причина за нещастието им, но и за голямата им слава. Защото, като самосъзнание, прекомерността се нарича честолюбие. Като поведение, прекомерността се нарича юначност.
    34 От волното или неволно игнориране на реалността, в крайните му форми, произлизат трагедията или комедията. И двете живеят от преувеличението и стълкновението.
    35 При това, разликата между трагедия и комедия е по-скоро въпрос на гледна точка, отколкото на съдържание.
    36 И комичният и трагичният герой нямат логика, мярка или чувство за хумор.
    37 Съществуват различни „практики за примирение” на индивида с реалността. (Най-висша: религията. Най-цивилизована: хуморът.). Никоя от тях не действа на гърка. Той живее (когато живее – а не изпада в летаргия) постоянно във вакуума между желанието и действителността. А когато няма дистанция – я предизвиква.
    38 Трагичен начин на живот? Мазохистично самонаказване?
    39 Новогръкът изглежда щастлив, когато е нещастен. Когато всичко върви добре, се чувства неспокоен и непригоден. Ако няма причина за нещастие, ще се помъчи да я открие.
    40 Щастието от нещастието на новогръка се изразява съвършено в „гръцкото мрънкане”.
    41 Остатък от робството? Белег на измъчените народи? Във всеки случай, най-доброто което ще чуете, е дълбока въздишка (с намек) и фразата „Е! да кажем добре…”
    42 При никой народ класическият израз „как си” не води до пълен анализ на историята на заболяванията, на семейното положение, на материалните затруднения и сексуалните проблеми на (формално) запитания.
    43 Вербалният мазохизъм на гърка (който се изразява в новогръцкото мрънкане): неизчерпаем, обилен и монотонен.
    44 По странен начин гъркът е свързан с нещастието си. Затова и изживява най-добрите си моменти когато страда, или когато е застрашен.
    45 И обратното, гъркът все намира начин да отрече утвърждението. Това може да стане в разговор (когато събеседниците внезапно сменят позициите си, само и само да са на различно мнение), но и при каквото и да е начинание (където, веднага щом нещата тръгнат добре, започва раздорът).
    46 За гърка, отрицанието е утвърждение. Така че, когато има позиция, я отрича, за да започне пак от отрицание.
    47 Гръцкият ,,закон на Паркинсън”: Двама гърци правят за два часа (поради разногласия) това, което прави един грък за един час.
    48 Дълбоко в душата на гърка съжителстват Хадзиаватис и Александър Велики. Хипербола на злочестието – и на юначеството. Гордостта от охулването и презрението към мрънкането.

  12. Григор Says:

    @Румяна: Гарантирам, че през мен няма да има нарушаване на вашите авторски права. Ако реша да публикувам текста в Нета, или ще публикувам оригинала (неговите права вече са изтекли), или ще направя свое осъвременяване. (И в двата случая с удоволствие ще посоча, че вдъхновението е дошло от вашето издание, и ще препоръчам на всеки да си го купи.)

    @Ernand: Мой познат грък ми е казвал, че тя е 100% актуална за гръцкото съвремие – и че българите “в много неща са подобни, но не във всичко: някои от тези недостатъци ги нямат, но имат други”. Споделям мнението му – този списък е, да кажем, 40-50% адекватен за българското съвремие, докато описанията на Никола Кръстников са почти 100%.

  13. Виктор Says:

    Да цитирам нещо и аз, писано през 1871 г.:
    “Ние, захласнати в своите частни интереси и омаяни от междуособните ни кавги и крамоли, оставяме не часове, но и цели години да изветряват, без да поработим нещо за нашия напредък. У нас всичко добро пропада във вражди, наместо да се върши работа. Ето отгде ние нищо не знаем, нищо не можем и нищо нямаме. Заради това днес всичкий образован свят държи нашия български народ за най-последен в Европа! А това, за жалост наша, наистина си е тъй.”
    Ето тука и повече, но цялата книга не успях да коригирам след OCR:
    http://bezmonitor.com/books05a/danov.htm
    И аз моля за книгата на Свинтила: victor@bezmonitor.com
    Благодаря.
    П. п. Понеже стана дума за незрящи (слепи), Румяна, ето, аз съм такъв, искам да прочета тази книга. Как може да стане?

  14. Румяна Says:

    За Виктор:
    Здравейте, във филиала кв. Бузлуджа на Регионална библиотека “П.Р.Славейков” във Велико Търново има програма, ксято чете txt или .doc файлове. Знам само, че е различна от уиндоуския наратор. Това е мейла на библиотекаря, г-н Колев, който може да Ви разясни повече – nixon13n@yahoo.com – в пощата на яху мисля, че е препоръчително да се пише с латински букви – поне аз се справям трудно с енкодинга там – ползвам една руска програма Щирлиц, но понякога не се получава.

  15. Виктор Says:

    Благодаря, Румяна, но аз нямам нужда от разяснения, а от книгата. Имам си няколко синтезатори на реч, все наши и хубави. 🙂

  16. Ermand Says:

    Няма 100% актуални, точни или верни неща. Винаги има поне 8% грешка. Още повече, че познавам хора, за които диагнозата на д-р Кръстников е невярна. Хубаво е, че има такива отражатели като него, за да можем да се поглеждаме в тях 🙂

    И аз моля за Свинтила: zangola в абв.бг

    Слънчев ден!

  17. Калин Says:

    Десет книжки на д-р Кръстников вече са тук – търсете другаря Ermand за свободни бройки. 😉

  18. Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » “Опит за психологически анализ на нашия обществен живот” Says:

    […] няколко дни писах за една уникална книга, преиздадена наскоро след […]

Leave a Reply