Кутията на Пандора – 2

Тоя запис ще го посветя на десихнронизацията на мозъка с честоти през зрението.

Всеки знае колко уморително е да се работи на стар, с ниска честота на опресняване монитор. Ето ви един пример на практика. И с по-нови монитори става, ако забравите честотата на опресняване достатъчно ниска. Някои най-нови монитори просто не поддържат прекалено ниски честоти, но все пак.

(Този проблем е приоритет на CRT мониторите – при тях точката на екрана успява да угасне достатъчно бързо, за да има сериозна промяна в яркостта за едно преминаване на електронния лъч. LCD мониторите имат доста по-дълго послесветене на пикселите (прословутият ефект на “оставяне на следа” на мишката по екрана), и са на практика безопасни в това отношение.)

Каквото и да варира в зрителното поле с определена честота, ще имате в някаква степен този ефект. Колкото по-голяма част от него заема варирането, толкова по-силен ще е ефектът (повече от зрителната мозъчна кора ще се възбужда в съответната честота).

Вариациите могат да са в няколко отношения:

– яркост на осветлението (обща или на определен обект)
– оттенък на цвят
– наситеност на цвят
– място или форма на обект(и)
– промяна на текстура на повърхност или осветление
– движение на текстура на повърност или осветление
– визуални ефекти (напр. ефект на моаре)

Промените в различните отношения могат да са повече или по-малко ефективни едно от друго, в зависимост от… какво ли не. Подробният списък би бил десетки страници, и би изисквал много добри познания по неврофизиология на мозъка, за да бъде разбран правилно. Сравненията и описанията, дадени по-долу, са най-често верни, но не абсолютни.

Зрението е сравнително насочено сетиво – от значение са само тези вариации, които попадат някак в зрителното поле. Ако например единият от двама събеседници на маса гледа към вариации, може да пострада, докато седналият срещу него, който не ги вижда, изобщо няма да усети нищо.

Дори вътре в зрителното поле вариациите на различни неща не се възприемат еднакво. Цветове се възприемат почти само в центъра му – варирането им в краищата на зрителното поле се отразява много по-слабо, или дори никак (и то основно чрез косвен ефект – промяната на яркостта). В центъра е и реалната острота на зрението – вариране на мънички форми, което бива забелязвано в центъра на полето, има много по-слаб ефект по периферията. Тя обаче е по-чувствителна на вариации в яркостта (особено при по-слабо осветление), и на движение на големи, размити форми (дори когато са много неясни).

Колкото по-добре видими са за окото вариациите, толкова по-силен е ефектът. (Кривата е нелинейна: в момента, в който станат добре различими при внимание, ефективността им на практика вече е достигнала максимума си.)

Колкото по-голяма част от зрителното поле заемат вариациите, толкова по-силен е ефектът. Причината е, че се възбуждат по-голям брой клетки в зрителната мозъчна кора. Реално никой човек не гледа непрекъснато на едно и също място, така че на практика са опасни вариации по големи повърхности, в рамките на които човек задържа зрението си дълго време, или които по един или друг начин привличат вниманието му за дълго.

Дразненето в различните участъци на зрителното поле се възприема различно. Повечето от зрителната мозъчна кора е посветена на централното зрение. Периферното обаче има преки контакти с центровете на вниманието: постоянно движещи се неясни сенки в периферията на зрителното поле често могат да разстроят вниманието и работоспособността на човек много повече, отколкото игри с честоти в центъра му. (При това не е нужно сенките да мърдат в опасни честоти – самото им наличие и движение вече затормозва вниманието. Това обаче вече не е десинхронизиране, макар и да постига ефекти, сходни с неговия.)

По-забележими промени, особено в правдоподобен контекст (дискотека и пр.) могат да прикрият по-незабележими промени. Прикриването често е особено успешно, ако промените са от един и същи тип. Не е задължително прикриващите промени да са в опасни за мозъка честоти.

Вариации, които променят с течение на времето силата си – ту се засилват, ту отслабват (дори до пълно изчезване), или пък започват и спират от време на време, могат да останат незабелязани по-дълго време, и така да постигнат повече ефект. Ако предизвикват неприятен ефект, който се усеща достатъчно бързо, те могат да се използват като база дори за фини психологически ефекти – например за създаване у човека на условен рефлекс на отвращение към това или онова (ако се засилват, когато той обръща вниманието си към съответното нещо, и отслабват, когато той го отклонява).

Като правило варират активни източници на светлина – осветление, екрани на монитори, киноекрани. (Понякога ефектът може да се постигне и чрез вариране на сенки или засенчване; тогава обаче е по-трудно на практика.) Обекти, които не светят сами, могат да варират с движение, по-рядко промяна на формата или на цвета.

От обектите, които светят сами, не всички са еднакво опасни. Една обикновена лампа трудно би променила наситеността на цвета си, формата на шарките или текстурата им. Устройства за показване на произволни образи обаче, примерно телевизионни или киноекрани, имат много по-широки възможности. Тези от тях, които предоставят възможности за лесно управление (например компютърни екрани), са и съблазнителни за злосторниците.

Варирането чрез движение рядко успява да обхване достатъчно от зрителния апарат, за да придаде ритъм на значителна част от него. Въпреки това, шофьори са били замайвани или разсейвани от моаровия ефект на крайпътна решетка и дълга стена с вертикални линии зад нея. Виждал съм и опити да се използва естественото “играене” на очите, за да се предизвика такъв ефект, засега без успех.

Междинен вариант между това и светлинните вариации е варирането на сенки. Ако примерно светлинният източник (или нещо между него и осветените повърхности около вас) хвърля сенки, които се местят циклично с ритъм в рамките на тези честоти, ефектът може да се прояви. На практика обаче това рядко се среща, поне естествено. Още по-рядък е случаят, когато яркостта на сенките или пък формата им се променя с опасна честота.

Яркост на осветлението

Вариации с опасни честоти в яркостта на общото осветление обикновено могат да се получат или при дефектни луминесцентни лампи (често могат да се видят “полуработещи” тръби, които пулсират ритмично), или при лампа, намираща се зад вентилатор или друг въртящ се, движещ се напред-назад, или люлеещ се предмет.

Опасна може да бъде честота и на светлинен източник, който задържа върху себе си вниманието на човека. Най-често срещаните такива са телевизори и компютърни монитори, по-рядко киноекрани, телестени и др. Всеки един от тези уреди би могъл случайно (или неслучайно) да премигва в този честотен диапазон. Ако варирането в яркостта не е силно, а стимулът да се гледа е голям (например важна работа, или занимателна игра на компютъра), човек лесно може да се докара до проблеми.

Същото важи за обекти, които привличат вниманието, дори ненатрапливо (напр. телевизор, по който непрекъснато въртят спортни кадри, или новини, или каквото привлича вниманието на съответния човек.) Това също разграничава хората – така човек, който се интересува от дадена тема, може да пострада сериозно, докато друг, който няма никакъв интерес към нея, да е засегнат по-слабо или никак. Разликата има ефект дори на подсъзнателно ниво – повече сигурно ще напиша, ако стигна до сублиминалните ефекти.

Друг опасен ефект е, когато яркостта на определен обект се променя, докато тази на друг остава еднаква (или се променя в обратна посока), така че обектите ту се доближават по яркост и видимо заприличват на един, ту се разграничават. Повечето от описаните дотук промени в яркостта оказват по-сериозен ефект само върху първичната мозъчна кора; тази задейства и вторичната, и третичната, и така обхваща по-голям дял от мозъка. Колкото повече са в едно зрително поле така открояващите се периодично обекти, толкова по-силно се ангажират вторичната и третична мозъчна кора. Пример: поле, разделено на триъгълници или линии, които през един ту стават по-ярки, ту се сливат обратно.

Ако такава промяна се съчетае и с други (например, тези фигури или линии и се движат, по начин, който да привлича и задържа вниманието), тя може да бъде реално опасна. Същото важи, ако се съчетае с други начини на синхронизиране на честотата.

Оттенък на цвят

Рецепторите за цвят в окото са три вида, чувствителни съответно към син, зелен и червен цвят. (Всъщност, за зеления цвят отговарят дори два различни вида, чувствителни към много близки честоти.) Варирането в яркостта на определен цвят може да вкара в ритъм рецепторите, които отговарят за този цвят.

(Това предполага, че цветовата обработка в мозъка става, казано с компютърни термини, по RGB схема. На ниво ретина, и донякъде първична мозъчна кора това е вярно. Оттам нагоре обаче обработката върви по начини, сходни най-често с HSB (hue, saturation, brightness) схемата – тоест, RGB правилото не е абсолютно.)

От една страна, с цветове е по-трудно да се десинхронизира целият зрителен център в мозъка, или дори целият мозък, защото се работи върху по-малко клетки. От друга, промени само в един цвят са по-трудно забележими от общи промени в яркостта. При вариране на два или и трите основни цвята едновременно се обхващат повече клетки, и ефектът се постига по-лесно, а другите, по-лесно забележими промени, може да се окажат компенсирани.

Много от клетките в зрителната кора реагират не на наличие или липса на определен цвят, а на промяна в него. За тези клетки е все едно дали посоката на промяната е синхронизирана – например промяна, при която синият и зеленият цвят променят оттенъка си към синия край на спектъра, би ги задействала еднакво силно с промяна, при която единият от цветовете се измества към синия край, докато другият – към червения край на спектъра. За други клетки обаче промяната трябва да е синхронизирана.

Промените в оттенъка на цвета на определени обекти могат да имат същите ефекти, както промените в яркостта им.

Циклична промяна на цветовете на обект с достатъчно висока скорост може да доведе до “сливане на цветовете” – обектът изглежда с цвят, получен от сливането на тези, през които преминава. Популярен опит е въртенето на диск, разграфен на червен, зелен и син сектори, който при достатъчна скорост започва да изглежда в някакъв оттенък на сивото, в идеалния случай – бял. (За получаване на точен баланс секторите не трябва да са еднакви – различните цветове “тежат” различно.) Ретината и отчасти първичната зрителна мозъчна кора обаче продължават да “различават” смяната на цветовете, и това може да предизвика уморяемост и главоболие, които е трудно да проследите откъде идват. Макар че този ефект не е точно десинхронизиране на мозъчни дялове, е донякъде сходен с него.

Цветовете могат да бъдат използвани успешно за не много силно манипулиране на хора. Дизайнери и рекламни специалисти са запознати отдавна с тези техники. Това обаче може да е тема на някой друг запис.

Наситеност на цвят

Промените в наситеността на цвета обикновено заобикалят първите нива на обработка на зрителна информация, и се отразяват на ниво вторична мозъчна кора и нагоре. Чрез тях е по-трудно да бъде получено общо синхронизиране на мозъка, но често могат да докарат главоболие и трудности при концентрацията. Причината е, че центровете, които се грижат за анализ на промените в наситеността на цвят, не са много мощни като възможности, и при подходящи условия лесно могат да бъдат претоварени. Ако и в момента с тях се работи активно нещо друго (цветови дизайнери и пр.), резултатът може да бъде дори неработоспособност. Спомага за това и че хората обикновено не забелязват лесно тези промени.

При пасивно осветени обекти е трудно да се постигне промяна в наситеността на цвета, особено ако не е придружена с промяна примерно и в яркостта. Възможно е чрез специално осветление, но не е лесно. По-реално е да бъде срещната при активно светещи обекти, които могат да варират цветовете си – най-вече компютърни монитори и телевизионни екрани.

В повечето други отношения промените в наситеността на цвят са близки до промените в оттенъка на цвят.

Място или форма на обект(и)

Първичната зрителна мозъчна кора е организирана така, че отделни участъци в нея реагират на различно ориентирани линии (или по-точно преходи в яркостта или цвета). При едновременно преориентиране или изместване на голям брой линии в зрителното поле, с определена честота, тази честота често може да бъде предадена успешно на първичната зрителна кора.

Дори ако честотата не успее да обхване целия мозък, или да разстрои връзката на първичната зрителна кора с другите му дялове, атаката може да доведе до силна умора, главоболие, дори гадене и повръщане. Ресурсите, необходими за обработка на този етап на анализ на изображението, са големи, и претоварването им бързо изтощава първичната зрителна кора.

Както движението, така и промяната на формата на обект представлява местене на линии – контурите на обекта, и евентуално линии, които са част от него. Колкото повече линии в обекта обхваща промяната, толкова по-силен е ефектът й.

Ако обектите са няколко, това обикновено означава много повече линии – и по-силен ефект. Най-силен е ефектът на голям брой малки обекти (или дори отделни линии) върху повърхност. Линиите трябва да са добре различими, в противен случай имаме по-скоро промяна в текстурата на повърхността.

Често голям брой малки обекти могат да бъдат използвани за създаване на очертани от тях линии. Ако голям брой точки бъдат подредени шахматно равномерно, при внимателно заглеждане в тях могат да бъдат забелязани линии, които се появяват и изчезват – естествено осцилиране на възбудните процеси в мозъка при анализа за определяне на линиите. Дребни, дори трудно забележими движения или промени във формата, яркостта и пр. на обектите, могат да правят едни или други линии по-лесно или по-трудно видими, и по този начин де факто да направляват тока на възбудните процеси при анализа. Резултатът може да бъде от бърза преумора на зрителния център, дори до пълно поемане на синхрона на мозъка – този тип дразнител при много хора е достатъчно силен, за да е възможно това.

Ако обектът е с различен от околните обекти цвят, текстура и пр., това донякъде може да добави и ефект на промяна на цвета със същата честота – тоест, да засили атаката. Този принос обаче не е голям.

Ако обектът е с проста форма, или е от тип, генетично закодиран като анализ (например ако наподобява човешко лице), той действа не само чрез линиите си, но и като цяло. Този му ефект е най-силен, когато обектът се “появява” и “изчезва”. Правилото за атаката е същото: тя трудно синхронизира голяма част от мозъка, но лесно претоварва специфичния център. При толкова специфични центрове обикновено първият резултат е главоболие; загубата на работоспособност често не е лесно забележима, заради нейната специфичност, или идва по-късно.

Обекти, които променят размерите си по подходящ начин, могат да изглеждат “приближаващи се” и “отдалечаващи се”. Това е силно отвличащ вниманието момент, и може доста бързо да накара човек да се чувства изморен и да наруши концентрацията му. Това обаче също е донякъде извън темата за честотно синхронизиране на мозъка.

Промяна на текстура на повърхност или осветление

Промяната на текстура на повърхност съчетава две опасни качества. От една страна, тя привлича вниманието сравнително малко, и в много случаи може да бъде отдадена на безопасна игра на сенки, зрителна измама, или дори умора (което обаче само по себе си е някакво предупреждение). От друга страна, ефектът й върху зрителните зони на мозъка, най-вече първичната кора, може да бъде много силен, ако е на голяма площ.

Текстурата на осветление е особено коварна в това отношение. Далеч не всички светлинни източници могат да създадат ефект на текстура върху осветяваните предмети, а още по-малко могат да променят този ефект с опасна честота. Тези обаче, които го могат, е възможно да бъдат много опасни. Текстурата на хвърляната сянка и текстурата на осветяваната повърхност може да са безопасни сами по себе си, но опасни в съчетание (напр. едната има слаб ефект, а другата е постоянна – но заедно могат да създават силен, променящ се с опасна честота ефект). Получаваните ефекти най-често са сходни по същност на ефектите на моаре, или подобни; има обаче и други варианти.

Почти всички характеристики на текстурата биват възприемани с горе-долу еднаква сила. (При различни хора обаче може различните характеристики да влияят различно силно, или дори да предизвикват различни ефекти.)

В съчетание с други промени, или характеристики на обекти или обстановка, промените в текстурата могат да постигат и цели извън синхронизацията на мозъка.

Движение на текстура на повърхност или осветление

Този ефект се реализира или чрез източници на изображения (монитори, телевизори…), или чрез специално осветление. Случайно е трудно да бъде постигнат, и ефектът му е слаб. В определени контексти обаче може да бъде достатъчен за неприятни усещания, или за подпомагане на други атаки срещу мозъка или личността.

Визуални ефекти

Имат се предвид най-простички визуални ефекти, от типа на моарето. Най-често могат да бъдат получени при наслагване на текстурирано осветление върху друга текстура, или на (относително) движение на две текстури една зад друга, предната от които отчасти прозрачна (било поставена върху прозрачен носител, било с дупки в нея).

С първия тип например е сроден ефектът, когато на телевизионно предаване или стар филм изглежда, че колелата на каруца се въртят наобратно. В реалния живот може да бъде наблюдаван при съчетаване на движение (най-често въртене) и светлина, мигаща с определена честота. Описани са много инциденти в заводи, когато въртяща се част е изглеждала неподвижна на светлината на лампа, мигаща със същата честота (най-често луминесцентна лампа и колело, въртяно от синхронен електродвигател – те се синхронизират естествено с 50-те херца на мрежата), и някой я е хванал или се е опрял на нея. (Това е друга причина да е добре луминесцентните тръби да се поставят по три, на трите различни фази – или в краен случай по две, все е по-добре.) Тези описания са добра илюстрация колко други “приложения” има този ефект освен прякото синхронизиране на зрителните мозъчни дялове.

Вторият тип можете да наблюдавате, като гледате ограда от вертикални пръчки с дупки между тях, и нещо с вертикални ивици зад нея, което се движи (или вие се движите спрямо тях). В зависимост от ширините на пръчките и дупките, цветовете, скоростите и т.н. можете да имате в добавка и ефект на появяване и изчезване на линии и текстури, или дори сливане на цветове.

Ефектите на моаре често имат качеството, особено ако човек е уморен, да “фиксират” вниманието му върху себе си. С това са много ефектни, когато са в “бавния” диапазон, до максимум 3-4 херца. Ефективността им пряко върху алфа или бета диапазоните на честоти е по-слаба.

… Заболяха ме ръцете. Стига толкова за визуалното десинхронизиране на мозъка. Знам, че не съм казал страшно много неща, но… абе, уморен съм.

2 Responses to 'Кутията на Пандора – 2'

  1. бачо киро Says:

    глас от публиката: някой да е обръщал внимание на екраните с подвижни изображения по магазини, площади и обществен транспорт?

    разбира се има и неувреждащи приложения на зрителната синхронизация – например подвижен фон на работната повърхност при компютърния екран (т. нар. десктоп), който повишава енергията чи.

  2. Валентин Says:

    При новите LCD монитори със светодиодна подсветка има проблем, който липсваше при тези с луминисцентна подсветка.

    Повече писах в коментар към предишната статия от поредицата:
    http://www.gatchev.info/blog/?p=75#comment-881801

Leave a Reply